7 декември, 18:00 часа: Литературно четене с Катрин Рьогла в „Клуб на архитекта” в София

Катрин Рьогла е родена през 1971 г. в Залцбург (Австрия). Там през 1989 г. започва следването си по германистика и публицистика, което през 1992 г. продължава в Берлин, но през 1999 г. решава да го изостави. След преместването и в Берлин през 1992 г. излизат нейните първите книги и сборници с кратка проза. От 1998 г. насам създава и продуцира радиотворби - радиопиеси, акустични инсталации и радиопредавания в Интернет. А от 2002 г. пише и театрални пиеси. Творбите и са отличени с множество награди.
Между 5 и 7 декември писателката ще направи в България 3 литературни четения в градовете Русе, Велико Търново и София.
На 7 декември (петък) от 18:00 часа Катрин Рьогла ще прочете в „Клуба на архитекта”, ул. Кракра 11, София, откъси от най-новия си сборник с проза, който се очаква да излезе от печат през пролетта на 2014 г. Вход свободен.
© Катрин Рьогла, "Тангента"


Много дълго време вече слушам: „Не се безпокой, ние наистина се намираме близо до летището.” Аз обаче не виждам никакво летище. Дори и при най-добро желание не мога да си представя, че този път води до летището. Така не изглеждат никои пътища, които водят към летищата, в краен случай са шосета, какво казвам, писти. Обаче ние не се намираме в някаква си провинциална местност, а сме в град, в един милионен град, какво казвам, в огромен урбанистичен център. Има си определени очаквания, особено когато става въпрос за пътищата, които водят към летища. Те трябва да доставят пътници до летището, понякога да приемат характер на автострада, те не трябва да завиват нито наляво, нито надясно, а да водят направо към централната сграда. Пътищата за летищата не трябва да бъдат тесни, приклещени от къщи, Хонконг може да прави изключение, но ние не сме в Хонконг, и затова трябва да има магистрала с огромни пътеуказатели и билбордове отстрани на пътя, които напомнят за покупателна сила, за чисти новосъздадени продукти. Това тук повече прилича на криволичеща странична улица, съвсем не се вижда в тъмното – да, липсва уличното осветление, а пътищата, водещи до летищата, трябва да бъдат ярко осветени, защото самите летища са ярко осветени, и светотехнически контраст спрямо околната среда не е желателен. Ташкент може да прави изключение, обаче ние не сме в Ташкент, за Бога, човек има право да очаква повече, поне свободна пазарна икономика с осветление. Освен това, изведнъж тук пътят опустя, където до преди малко имаше оживена търговска дейност, хора, които говореха в тъмното един с друг, предлагаха стоки, провеждаха събрания, „това сикхи ли бяха, Ганеш? Това предизборно събрание ли беше?“ Не, на тази страна не ѝ подхожда безлюдност, безлюдността е нещо, по-скоро за Северен Казахстан, спомням си обаче, че тук не сме в Северен Казахстан, ние кацнахме на съвсем друго място, аз приех поканата, краткосрочно, отпътувах от Северен Казахстан, оставих зад себе си Южен Казахстан, и прелетях обратно над Виена в този регион.

Само, за да се приземя в тази тъмница. Може би това е обичайната тъмнина за Мумбай, но със сигурност безлюдността не е обичайна за тукашния регион. Тук безлюдностите изглеждат другояче, те изглеждат като силно струпване на тълпи от хора на едно място, приличат на бутаница и блъсканица, тъпканица, пълна с рингтонове на мобилни телефони, което, признавам, в началото ме изненада. Казах си, че това не е Западна Европа, обаче си спомних, че дори в Йемен се чуваха рингтонове на мобилни телефони, в този иначе доста средновековен Йемен, а от Индия и без друго се очаква многократно умножаване на рингтоновете на мобилните телефони, едно мултиплициране, тъй като от този регион идват само мултипликации. Мултипликацията, така да се каже, основа своя базисен лагер тук, което се отрази единствено върху ситуацията с недвижимите имоти в платото Декан1. Няколко часа по-рано по време на пътуването си, в продължение на сто километра по протежение на автострадата, като наблюдавах огромните строителни обекти аз открих, че волята за високотехнологично (Хай-Тек) развитие, напредъкът на модернизацията, който преминава през цялото плато, са оставили в мен разбираеми знаци, едно съобщение от бъдещето, което се простира чак до мотела на магистралата в подножието на планините Западни Гати, на ръба на онази известна свръхзастроена пренаселена плажна ивица на Мумбай, която не трябва повече да съобщава за себе си, тъй като присъствието ѝ е чиста реалност. Изглежда че само нощем тя напълно се разпада на неразбираемости и недостъпности, някакъв демон, който поглъща цялата мобилност и драстично намалява шансовете на летищата.

Да, мисля си аз, или тук не са взели насериозно летището и са закрили изгледа към него, или нещо не е наред с моя шофьор. „Видя ли децата, които се покатериха през оградата, Ганеш? И какъв е този метален скрап, това огромно гробище на товарни камиони и бусове по средата на улицата? Искам да кажа, какво търсят тук тези изхвърлени руини от превозни средства? Кой ги стоварва просто така върху една крайградска магистрала? А ти видя ли, Ганеш, предизборната кампания, точно на магистралата? Това сикхи ли бяха?“ Той вече не отговаря. Обаче и аз също не попитах „истински”, така както много рядко тук питам „истински” за нещо. Просто не става, отговорите щяха да са много заплетени, само щяха да отвлекат вниманието от това, което става. Защото за пътния трафик е необходима изключителна концентрация, за милионния трафик, за безумието на този трафик, който познава само компромиси и никакви правила. Това не е за европейски авторъце, нито за европейски автокрака, цялата европейска автомобилна екипировка тук няма смисъл. Тук се концентрирам единствено върху въпроса, дали това е пътят към летището, защото точно това трябва окончателно да се установи, в противен случай страхът ще ме връхлети „чуваш ли, Ганеш?“ Той не чува, аз също не го казах високо, защото докъде бихме стигнали, ако вътрешното пространство на един автомобил се изпълни с думи, всяващи страх? При това, аз си спомням за едно мое собствено изказване, че страхът е възможност за контакт с дадена страна, а контакт със страната е желателен, тъй като човек наистина иска да е бил там. Иска ли? Моята публика се разсмя. Е, човек наистина иска да стъпи с крак на земята, дори когато бързо трябва да прибере обратно крака си. „щом се страхуваш, значи наистина си пристигнал, или нещо от теб е стъпило на земята”, казвах в лекциите си аз, и сега действително нещо е пристигнало, една част, която не е под мой контрол, точно сега се обособява и гледа през прозореца, отчаяно се оглежда, търсейки указателни табели. Една част, която неумолимо тегли останалите части след себе си.

Смятам, че едно летище всъщност винаги е главното събитие на един град, а не второстепенна сцена, която бавно да обраства и да се скрива, обградена от бедняшки неугледни квартали и сградни комплекси, които никой не разбира. Не терен, който да бъде отвоюван обратно от останалата част на света, която тук надушва свободен избор на място. А на края кучета бродят по терена и малки колиби блокират свободния ход на големите машини по пистата за излитане и кацане, които искат да отлетят за Европа. Още ли искате да пътувате за Европа? Казват, че от тук главно може да се пътува за Азия, Далечния Изток, направленията на полетите просто са се променили, също и до Америка може да се пътува само през Тихия океан, с междинни спирки в Ханой или Хонк Конг. Китай, Корея, Япония, Виетнам ще се появят върху географската карта, върху която Европа бавно изчезва, мутира в забравен континент.

Ах да, ако бях останала за вечеря, щях да продължа да ги наблюдавам, местните хора, поемащи си дъх над една пица, германците и французите, които си отдъхваха над една бира и за момент се преструваха, сякаш са у дома. Тогава установих, че голяма част от мен все още не беше пристигнала, не беше се появила наистина на това място – но не мога да кажа, че Индия се държеше на няколко сантиметра разстояние, посрещнаха ме топло, и никога през цялата седмица нито за секунда нямах чувството за отдалеченост на летището, или за разочарование от летище, също така винаги имах на разположение събеседници, които ми разказваха разни неща за документите и броя на поръчките, за училищни класове с преподаване на немски език и за процъфтяващи бързоразвиващи се сектори на бизнеса, за устойчиво развитие и за цялото това международно празнословие.

Сега пък ми стана и лошо. Защо не послушах препоръката на лекторката преди мен, да купя хималайска вода или водосточна вода, а вместо това купих бутилирана вода, т.е. вода, от която всичко е изтеглено, празна вода, дезинфекцирана вода. Тя ме предупреди, че от нея се получават болки в бъбреците, когато се пие в голямо количество, но тя е и в напреднала бременност, затова не взех казаното насериозно.
Накрая тя ми разказа с трескава възбуда и за нейната организационна работа, която за хора като мен е твърде необичайна. В момента се занимавала с това, да въвежда облекчения в граничния контрол, да, граничен мениджмънт, против трафиканти, но не тук, разбира се, тя се засмя малко истерично, и след това без някаква връзка продължи да говори за камбоджанските карти с контролни чипове, чийто коефициент на демокрация ще се промени рязко, ако те преминели към Бирма. Тя говореше за либийските бежански лагери, които Европейският съюз поукрасил, за Върховния комисариат на ООН за бежанците по времето на Кадафи, чиито представители много бързо напускали града, като им се подаде знак. Със светкавична скорост тя предостави всичките красиви цинични анекдоти, които държим на разположение от чиста учтивост и натрупваме наново на всички срещи, докато се разрази дългата нощ на разговорите за диктатори, в която нещата изглеждат учудващо прегледно. По-прегледно, отколкото тази форма на инфраструктура в онази свръхдемократична страна – „Какво има, Ганеш? Какво правят тези хора там? Трябва ли да спрем? Да спрем ли? Как така не спираме?“ Ние пътуваме много бавно покрай едно пътно ограничение, но аз не мога да видя какво става там, „предизборно мероприятие ли е? Това сикхи ли бяха, Ганеш?“ Няколко тукашни местни жители ми бяха разказали за оживената предизборна борба, но аз не слушах внимателно, защото мислите ми вече или бяха заети с полета за Кайро, или бяха при по-следващата конференция на донорите в Токио. Поглеждам нагоре, за да разпозная в нощното небе самолети, които да подскажат за наличност на летище. Искам да кажа обаче, че едно такова мумбайско летище трябва да има работен ритъм. На всеки две минути кацане, на всеки две минути излитане, и човек когато е в близост до летището би трябвало да вижда огромни самолети в нощното небе, да се виждат въздушните траектории на полетите, дългият перлен низ от кацащи и отлитащи самолети, както сме ги виждали на летище Франкфурт. Но ние тук не сме на летище Франкфурт, за Бога, ние не сме дори на някакво летище, нощното небе си остава черно.

А може би самолетите тук се сгромолясват директно над вътрешността на града, просто се поглъщат от нощния метропол, и после отново се издишват, някакъв животинско-технически роман с продължение, към който сега аз напразно търся достъп, някакъв анахронистичен заблуден бегач, който също желае да бъде при бъдещето на полетите, падане на самолет без странични трясъци. Дори на разстояние 500 метра от мястото на удара не се чува нищо, защото общият шум на града прави неразпознаваеми шумовете от експлозията, но вероятно ние вече съвсем не сме в близост до града, не сме повече в региона Мумбай, в края на краищата ние пътувахме върху градската тангента в продължение на часове покрай него, и моят мобилен телефон на всеки пет минути поздравяваше „Aircel welcomes you to Mumbai“ Aircel Ви поздравява с добре дошли в Мумбай2. Сега никой не ни поздравява повече, мобилният ми телефон мълчи, сякаш е изпаднал извън всички мобилни зони. Но нали с мен трябва да се сбогуват по някакъв начин, може би с мълчание, светът около мен става по-тъмен, по-мълчалив, и някога всичко ще изчезне, само аз ще седя сама на задната седалка в Нищото, т.е. Ганеш се обръща внезапно, за да ме попита на кой терминал да спре, вече сме пристигнали.





Фронт за диагноза

Някой казва: „8 лекари сега са на линия, поставете въпроса си!“ Някой казва: „Детска мода от Hessnatur – дрехи за деца във весели цветове, от естествени текстили с ниско съдържание на опасни вещества”, и аз извиквам: „Ето това съм аз!“ т.е. това е моето потенциално потребителско желание, дори когато на практика все още не съм купила нищо от Hessnatur. Но бих могла, просто така целево-технически. Значи наистина ме наблюдават, това не е само параноя, това наистина се прави. Някой казва: „Здравейте, докато търся темата сърцебиене, аз се натъкнах на тази страница “. И сега той стои в този форум и се чуди, най-много се чуди на себе си. Но след това преминава направо към въпроса, защото той има въпрос за състоянието си. Той се нарича MRtin, но това е печатна грешка, и в момента той не може да я отстрани. MRtin казва: Той не е най-неспортсменския тип човек, въпреки че при неговото тегло човек би могъл да си го помисли, и още: От три години страда от сърцебиене, въпреки че не е сигурен, че сърцето му бие учестено, но има чувството, че то бие наистина по-бързо от обикновено. Учестената сърдечна дейност се проявява в най-различни ситуации, независимо дали той лежи в леглото, седи на компютъра, или се среща с приятели в кръчмата. Той не може да открие някаква закономерност. И: Тъй като и неговият кардиолог веднага го е попитал за това: Не, той не взема наркотици, също не е алкохолик гуляйджия, а само понякога си позволява някой вкусен коктейл Caipi, казва MRtin, който изглежда, че се чувства добре в този форум.
Освен това често го налягала тягостна умора. През деня клюмал непрекъснато, това за работата било изключително неудобно. Той казва, че всяка нощ спи неговите седем часа, но нали човек не се нуждае от повече. И ако някой се интересува: Според лекарите неговите кръвни стойности са съвсем нормални, той също вече си е направил дългосрочна електрокардиограма, но всичко това не е довело до абсолютно нищо, т.е. не е показало нищо. След това той замълчава. Два дена по-късно пише: Ах да, забравил да спомене, че се храни всъщност доста добре. Той всъщност е човек, обичащ шоколада, откъдето е и неговото наднормено тегло, тук изтипосан с едно усмихнато Smiley. След още два дена пита: „Ало? Има ли някой?“ Чак след една седмица се обажда Katzenkind, че това му приличало най-вече на недостиг на желязо. След това отново няколко дни мълчание. Дали това може да се дължи на сърдечни аритмии, пита колебливо накрая Lowlita. Да, вече бил мислил за недостиг на желязо. Той се бил подложил на проверка за това, и нищо, както вече бил казал. Ronja13 изброява определени хранителни продукти, които MRtin не обръща внимание. Само толкова: За хранителните продукти, казва той, още не е мислил, но междувременно си направил преглед при друг лекар. Той предположил сънна апнея.

Дългото мълчание, което следва сега в тази дискусионна тема, дава надежда за започнал процес на оздравяване. Но при колко от нас? Може да са 30 процента, 20 процента винаги очакват влошаване, при 10 процента има колебание, останалите не вземат отношение по въпроса. Но всички въздъхваме облекчено, когато той се обажда отново след три месеца, „заради моето сърцебиене, то пак се обади през тази седмица.“ След някакво парти. Дали пък все пак може да е от алкохола? Katzenkind не казва нищо по въпроса, обаче отново поставя в действие хранителните продукти, които бяха вече споменати. MRtin не приема това, а напротив, започва отново да размишлява. Докато ние се взираме в рекламата на медикаменти срещу болки в крайниците, той размишлява. Докато ние се взираме в рекламата на медикаменти срещу високо кръвно налягане, той размишлява. Докато нас започват да ни изнервят мигащите кутийки в лотарийните игри, той размишлява. После повтаря нещо за неговите стойности за съдържание на желязо. Той си бил направил проверка на кръвта вече за втори път, и този път пак нищо не е открито. С удоволствие би дал да му вземат за трети път кръв за проверка, ако ние поискаме, обаче наистина не виждал никакъв смисъл в това. Искаме ли? Не, ние не искаме. Но Lowlita все пак се интересува от това. MRtin не реагира. И въпроса за стреса и напрежението той също оставя без отговор, това вече му било направило впечатление, само че е малко по-сложно. Аз не зная нищо по този въпрос, но той вероятно е изтрит от Admin - администратора на страницата, случайно или умишлено, тъй като съдържал обидни моменти. И така, MRtin започва още веднъж, било сложно, и всичко все още недоуточнено.

Ало? Защо пак никой не се обажда? Какво става с нас, дамите? Пак ли искаме да се върнем към историите за мазните изпражнения? Пак ли искаме да слушаме една от обичайните истории за неправилни функции на черния дроб, и след това да философстваме до безкрайност върху това, че се касае за скрита форма на епидемия, форма, за която никой наистина не говори? Тук най-после има един със сърцебиене, затова го слушайте, момичета, как говори за напрежение и стрес. Да, той има стрес, повтаря MRtin, не само по отношение на работата, обаче по този въпрос той и без друго не може да говори, тъй като е подписал декларация за секретност, и в тези времена е по-добре човек да се придържа към декларациите за секретност. Но той иска да посочи само това, че става въпрос за тормоз, класически тормоз. Особено когато става въпрос за съкращения. Добавя той, и сега тишината в мрежата се разширява, като какво можем да я обозначим?
Никой не иска да я обозначава. Също и MRtin проявява някаква чувствителност към климата, която категорично отрича. Той казва, че за разлика от сестра си никога не е бил чувствителен по отношение на климатичните условия, и който се позовава на това, ще има неприятности с него. Освен това там, където той живее сега, няма нито вятър, нито някаква тревожна синоптична обстановка. Сухо е, приятно биоклиматично време. Следователно, откъм тази страна не може да му се каже нищо.
Nada най-сетне пак взема думата, „Здравей Nada!“ – защото тя също дълго време не е казвала нищо, но сега иска да се присъедини към Katzenkind, която въведе в дискусията паник-атаките. Пак има пропуск в представянето на моята дискусионна тема. Какво става тук? Къде е изложението на Katzenkind за паник-атаките? Ах, казва Nada, това всъщност беше в една друга дискусионна тема, но тя и тук пасва също много добре. Пристъпите на паника като цяло непрекъснато се увеличават, това на никого ли не прави впечатление? Това наистина не е за тук, взема отношение сега Ronja13, която по този въпрос би могла да си затваря устата. Да, упорства Nada, никой ли тук не е забелязал, че ние постоянно избягваме да говорим за паник-атаките? „Ти пък с твоите паник-атаки!“, намесва се сега и Sybill, най-после, чакахме да те чуем, Sybill!“ – „Ти с твоите паник-атаки “, настоява тя, „това го познаваме, просто престани с това!“ Също и Cordelia и Blumine са против това, паник-атаките да се включат в тази дискусионна тема, само Lowlita и Chrysantheme все още проявяват интерес.
MRtin в крайна сметка усмирява възбудата: Той не би окачествил това като паник-атаки, в никакъв случай, той познава паническите пристъпи, наблюдавал е колеги, те изглеждат по друг начин. „Освен това“, добавя той някак неочаквано, „той не е от тези, които редовно гълтат хапчета, така че той винаги забравя за това.“ Знае, че така си играе с живота си. Не е необходимо да му се повтаря постоянно и тук в този форум, достатъчно е, че приятелката му го прави.

Katzenkind го предупреждава, да проведе стриктно едно такова лечение, ако може би е необходимо да взема лекарства за намаляване на кръвното налягане, само като пример. Също и Nada взема думата, и естествено е на мнение, че това съвсем не става. Междувременно ние се включваме в минутен ритъм, MRtin контрира веднага, цари трескава дейност, и така аз не знам, как започна това нещо с Lebensfreund7, просто атаката на постинги беше много голяма. Всеки случай Lebensfreund7 за мен беше един много непознат в пространството, във всеки случай конкурент за MRtin, защото неговите симптоми изглежда се допълват със симптомите на MRtin, обаче за разлика от него той много добре се справял с това, тъй като се придържал точно към указанията. Той иска да пледира тук за промяна на курса в дискусията, защото Lebensfreund7 е мислил винаги, че е сърдечно болен, и че дебатите в този форум са го довели на съвсем погрешна следа. Обаче изявленията на Lebensfreund7 вече са прекъснати от изказването на Katzenkind, че това може да е предизвикано също и от хипервентилация. Тя многократно се опитва да привлече внимание с това, докато Nada накрая категорично отрича. „Благодаря, Nada!“ Тя изпраща постинг: „Кой може да свръхвентилира в тези времена, като е обявено, че трябва да се пести кислород.“
При някойси честотата на пулса се ускорява, той също се е питал вече за това, и Lowlita, която междувременно многократно е предупреждавана заради нейния цинизъм, коментира: „При някой си от нас обаче честотата на пулса винаги се увеличава.“ MRtin отдавна вече не отговаря, това обаче не ни прави впечатление, вероятно ние сме го загубили някъде „по пътя”, и някак си също и паниката се загуби, че може съвсем да го няма, че може би повече няма да го има. Почти е изненадващо, когато след година той пак се обажда и съобщава, че се е излекувал. Сърцебиенето е изчезнало, да, наистина е изчезнало. Неговата сестра му дала рецепта, която той препоръчва на всички ни. Една рецепта на Хилдегард фон Бинген3, да! Тогава той също първо се изсмял на това, също така го приел за езотерични глупости, както ние правим сега, ОБАЧЕ ТЯ ДЕЙСТВА!

Ние не сме сигурни, дали този, който иска думата наистина е той, или Admin, администраторът си позволява някаква шега, за да приключи най-накрая тази дискусионна тема – може би той също се е превърнал в някой друг, той e изкристализирал от своето старо Аз в един нов човек, който е основал алтернативна търговия с билки, или е възродил инициатива за дървесни култури, както правят много хора сега. Което нас, Nada, Blumine, Katzenkind, Ronja13, и Ample4, която е нова тук, въобще не ни интересува. Думите на MRtins действат във всички случаи като заключително изречение, най-после дискусионната тема е затворена, пътят е изминат до край, пациентът е оправдан и може да се понесе обратно в неговия живот между ябълкови дървета, магданозеното вино на Хилдегард фон Бинген и почивни дни в северно-хесенските рицарски замъци, които са животоспасяващи. Ние междувременно се срещаме отново всички при Lowlita, която има нещо като дупка в сърцето.

Превод: Румяна Станкова

Прочети цялата новина

Свързани новини: