В Руанда е постигнато помирение 20 години след геноцида

ДПА

В Земята на хилядата хълма бе постигнато помирение през 20-те години, откакто подкрепяните от руандийското правителство милиции само за 100 дни избиха над 800 000 тутси и умерени хуту.

“Интерахамве” и други милиции излизат с мачетета, брадви, копия и сопи, за да извършат един от най-тежките геноциди на 20 век.

Днес, при управлението на 56-годишния президент Пол Кагаме, руандийците са миролюбиви и загрижени за опазването на природата. Живеят в страна, която е зелена във всеки смисъл на думата и която иска да се превърне център на информационните технологии за целия регион. Във въздуха на столицата Кигали витае почти нереално спокойствие.

Но през април 1994 г. нямаше компютри и мобилни телефони, а призивите за помощ към международната общност и ООН останаха нечути.

Международната общност разочарова Руанда, каза години по-късно Кофи Анан, заместник генерален секретар на световната организация по онова време. “Ако ООН, правителствени представители, международните медии и други наблюдатели бяха обърнали повече внимание на трупащите се признаци за надвиснала катастрофа и бяха предприели навременни действия, тя можеше да се избегне”, заяви Анан.

“Убежища като църкви и болници бяха превърнати в кланици. Цяла една държава бе съсипана”.

Серафин, която била на 34 по онова време, загубила 50 от членовете на големия си род, станали жертва на мачететата, но тя оцеляла по чудо в южната част на страната. “Жива съм само, защото Бог ми помогна”, казва тихо тя, а погледът й се рее в далечината.

На 11 април 1994 г. Агнес Мукамана става свидетел как убиват баща й. По-късно загубила десния си крак при нападение на хуту с граната. Сега е на 45 години и плаче от мъка, когато разказва за преживяното. Придърпва с ръка жълто-синята си рокля над протърканата протеза.

Ришар Гакуба е бил на седем години. По-малката му сестра била обезглавена, двама по-големи братя - пребити до смърт, а баща му - съсечен с мачете.

Други били отведени насила в тресавищата източно от Кигали, за да умрат от малария, мухи цеце и крокодили.

Общото между оцелелите е, че избягват думите “тутси” и “хуту”. Ако се налага, произнасят само “т” и “х”, и то с неохота.

“Днес децата учат в училище, че всички сме руандийци и че няма етническо разделение”, казва Гакуба.

Напрежение между мнозинството на земеделците хуту и скотовъдите тутси е имало отдавна, но решението на белгийските колониални власти да въведат официално разделение на етнически принцип засилва различията.

На мемориала за геноцида в Кигали с големи букви е изписано: “Ние не избрахме да бъдем колонизирани. . . Никога преди това не е имало толкова дълбоко разделение, нито насилие, каквото то породи”.

Решението на лидерите хуту да решат окончателно “проблема тутси” е взето в началото на 90-те години. Клането е грижливо подготвено с пропагандна кампания, в която тутси са наричани в предавания по радиото “хлебарки и червеи”.

Изготвени са черни списъци с имената на представители на тутси и хуту, които са против правителството и трябва да бъдат избити.

Сигнал за започване на клането става свалянето с ракета над Кигали на самолета, в който летят президентът Жувенал Хабиаримана и бурундийският му колега Сиприен Нтариамира на 6 април 1994 г.

Убийствата продължават до юли, когато Патриотичният фронт на Руанда начело с Кагаме постепенно установява контрол над страната. Някои смятат Кагаме, който е президент от 2000 г., за диктатор, но той се радва на широко уважение.

“Главна цел на неговото управление винаги е била националното единство. Това допринесе значително за помирението в тази страна”, казва Ерик Махоро, директор на руандийската правозащитна организация “Никога повече”. “Той беше наясно, че трябва да се изправим лице в лице със своето минало, за да изградим бъдещето си”, посочва Махоро, хвалейки правителството, че насърчава помирението.

Важен аспект е традиционната съдебна система “Гакака”, която е ...

Свързани новини: