Илия Троянов и Кристиан Мурбек в земята на Орфей

Общата творба на Илия Троянов и Кристиан Мурбек „Там, където е погребан Орфей” (Сиела) излиза в превод на български език. Това е повод текстовете и фотографиите от книгата да бъдат представени на българската публика чрез мултимедийно литературно четене и изложба. Откриването е на 16 април от 18.00 часа в Гьоте институт с модератор Ангел Игов.

Илия Троянов и Кристиан Мурбек пътуват години наред из България, за да опознаят различните страни от живота в страната между архаична култура, постсоциалистическо настояще и напрежения от близкото минало. Така са създадени фотографии, които улавят ежедневието в периферията на Европа отвъд всякакви клишета.

С този образен свят са свързани разкази, а те в различни тоналности странстват между репортаж и поезия. Образите и текстът се сливат, допълват и представят един регион, който доскоро убягваше от вниманието, въпреки че отдавна е част от нашето европейско настояще. Следва откъс от книгата в превод на Федя Филкова.

Родата

Широко разклонена е нашата рода – из цялата страна, далече извън границите на страната. „Имаме само роднини“, казва майка ми, докато разбърква гювеча, „роднини, които познаваме, и непознати роднини“. И предците ни, които каним на всеки празник и които получават най-сочното парче агнешко. Дядо ми захапва едно чушле, което не му е никога достатъчно люто, и оправя кепето си: „Няма как да избягаш от роднините си, най-добре е да свикнеш с тях.“ Прабаба ми, с кошничката с бродерии до себе си, се изсеква така шумно, че чуваме погрешно прогнозата за времето, хвърля носната си кърпа на пода и взема думата с най-изтърканата си мъдрост: „Ти си това, което са другите преди теб.“ Докато сестрите ми мият съдовете, по телевизията един пее, навярно далечен роднина, и на мен ми идва наум завещанието на прапрадядо ми, надраскано върху корицата на един изпокъсан фотоалбум: „Границите на моята рода са граници на моя свят.“ Това, доколкото знам, все още никой не е могъл да опровергае. Чичо на майка ми, учен човек, който ходи на работа с костюм и който никога не ни посещава, тъй като е много зает, посвети седем години на родословното ни дърво, доказващо един велик везир за начало на нашия род („Никакви възражения!“), в отговор на което чичо ми по бащина линия за девет години усърден труд доказа, че произходът ни започва с първия валия на Османската империя. Баща ми, толкова черен, че на улицата често бива обиждан като циганин, никога не взема страна, освен с въздишката си: „Отправи ли се някой на път, чак тогава разбира колко много роднини има.“ И затова прадядо ми никога не е стигал по-далече от Едирне, прекалено често е бил спиран пътьом от любопитни люде, които са вярвали, че са го разпознали, и са го канели в домовете си, само чувайки гласа му. В моята рода роднинството има свое собствено измерение, това исках да обясня на учителя си, но той не ме слуша, а и сестра ми никога не ме оставя да довърша, измъква ми листа под молива, е, разказвай сега…
раста в тялото й без да й преча, тя си мисли красиви неща, удря прането в каменна плоча, надиплено, свито на топка, натъркано с домашен сапун от свинска мас, панталони, ризи, кърпи, черги, те й създават най-много работа, мисли си за сина, който трябва да роди, мъжът й така е наредил, тя се срамува от него, когато той раздава заповеди на съдбата, гол от кръста нагоре, глътка кафе, пълна чиния с боб, преди да излезе и да отиде при козите, той нищо не казва, тя слуша и после, докато пере, гласът му, подрезгавял от съня, излиза от ...

Свързани новини: