Мрънкаме до небето, а не виждаме собствения си мързел и духовно късогледство

08/30/14 07:57
(http://www.klassa.bg/)

Мрънкаме до небето, а не виждаме собствения си мързел и духовно късогледство

Г-жо Иванова, какво е предизвикателството за една доказала се поетеса, която всеки ден живее с духа на Вазов?

Ще започна с личното си предизвикателство да обитавам всеки ден атмосферата на духовната патина и словесно достолепие, излъчвани от дома на Иван Вазов: дойдох на работа в музея преди повече от петнайсет години по свой избор, вероятно защото исках да смиря у себе си поне великите български писатели, живели и работили в непримирима естетическа враждебност помежду си. Години наред бях посветена на заниманията си с поетесата Мара Белчева, спътница на Пенчо Славейков, бях обзета от гледните точки и пристрастията за онова недостижимо време на българската литература от началото на ХХ век, от опитностите на модернизма да се отстрани от Вазов, да го отстрани дори от литературното поле с всички позволени и непозволени средства на полемиките, несправедливите оценки, жестоките обиди. Копнеех да проумея и величествената цялост на Вазов, силата на писателското му постоянство, да разгадая причините, поради които си стои недосегнат в своето сияние на народен поет, на мит и легенда още приживе.

Да работя във Вазовия музей, за мен е съкровен подарък, защото ми позволява да „поддържам” точно този свой вътрешен пантеон на големите български поети. Още в най-ранното ми детство майка ми четеше много стихотворения от класиците ни, учех ги наизуст сякаш от въздуха, неосъзнато, вероятно поради интуитивната потребност да чувствам Словото винаги като стожер, като могъщество, което стои зад гърба ми и ме закриля.

Разбирам работата си във Вазовия дом и като дълг, стремя се да я върша с много любов, да не се поддавам на “битовите изпитания”, защото съвсем логично е една къща, строена през 1895 година, да ме изправя пред решаването на всевъзможни проблеми. Харесва ми да премислям всеки път отначало в беседите за Вазов неговата сияйна и величествена самота на класик, да се изумявам от силата на характера му, да разчитам подробностите, които потвърждават неговата уникалност.

Понякога ме вдъхновява дори една Вазова дума, която откривам внезапно напоследък това е думата “всепредан”, многоказваща дума и за националния ни писател, и за участта на поета и писателя изобщо.

А какво носи и какво отнема животът ви с един толкова популярен и признат писател като Владимир Зарев?

Да се живее заедно с Владимир Зарев, е преинтересно и си знаех, че ще бъде така, още когато го зърнах и чух за първи път като студентка. В Пловдивския университет тогава, трябва да е било началото на осемдесетте, бяхме обзети от романа му “Изборът”, четяхме го и го обсъждахме и накрая авторът дойде да се срещне с нас. Е, всички бяха смаяни и респектирани от излъчването на духовната мощ, от блясъка на интелекта му и не на последно място от красивия му, богат език. Виждаш голям писател насреща си и толкова, няма хън-мън. Години по-късно отново го видях и на площад „Славейков”, мъкнех обичайната си торба с ябълки и се сблъскахме сред щандовете с книги. Съдбата избра най-подходящото място, нали? Оттогава сме заедно, почти двайсет години, и значи даденото е повече от отнетото… Като конкретна метафора на любовта ни расте и красивата ни дъщеря Зорница.

Още в първата си книга „Каменни криле”, излязла през 1985 г., вие имате три стихотворения – писма до български поетеси. Останаха ли встрани, просто пометени от прехода и кризите, поетесите? Забравиха ли Дора Габе, Елисавета Багряна, Блага Димитрова, Станка Пенчева?

Най-елементарният и лесен отговор е: да, големите ни поетеси са почти забравени, почти пометени от всекидневните ни оцеленчески стратегии, от съществуването ни ден за ден, или от избори до избори. Но това е само първосигналното, а не вярното твърдение: да, паметта за големите ни поетеси би могла да се поддържа и много по-ярко, сложно и многогласно, стихотворенията им да озвучават по-засводени обществени пространства, да кънтят по-често в тях. Казах да се поддържа и в миг се сепвам: от кого? Първо, от всеки, който продължава да чете и препрочита далечния хоризонт на Багрянините стихии, зрелите като късен есенен плод стихотворения на Дора Габе, дълбоките интелектуални досягания на Блага Димитрова, силата на женската уязвимост у Станка Пенчева, защото същинската незабрава е четенето.

Е, утопично си представям, че Сливен, родният град на Багряна и Станка Пенчева, би могъл да натрупа същински “духовен капитал”, като организира дори международен фестивал на жени поетеси, но някой веднага ще ми противопостави разкопаните улици на града, липсата на публика и средства и още много липси, за които не ми се отваря дума. Все пак около 100-годишнината на Елисавета Багряна се появиха интересни и значими книги за поетесата, в камерната зала на Народния театър може да бъде видян все едно спорен или безспорен, спектакълът “Две”, за двете големи дами на българската поезия. Честно казано, и аз зървам от време на време на необичайни места, в трамваи и градинки млади хора, които четат Блага Димитрова в нови издания.

Големите ни поетеси са налице, живи, интересни, изумителни в обиталищата на книгите си, значи остава самите ние да проумеем какъв незаменим свят са ни оставили и да поискаме по-често да го преоткриваме. Естествено, имам и лични спомени около Багряна, с която се запознах и разговарях броени мигове в творческия дом в Хисаря, магическа жена и в поезията, и в старостта си, няма как да я подминеш, забравиш, омаловажиш. Казвам “около”, заради респекта, който винаги ме е държал на почтителна дистанция и от Багряна, и от Дора Габе, и от Блага Димитрова, и от Станка Пенчева, с последните две, естествено, се срещах по-често, писала съм за юбилеите им приживе и се надявам, че така съм им се отблагодарила не само от свое име за безценното им присъствие, за изправените им духовни осанки в един непосилен, дребнав, безмилостен и “все още мъжки свят”, какъвто е българският.

Защо София е толкова сива и без всякакви културни изяви през лятото? Защо така замира културният живот? Не трябва ли да се помисли за това? Знаем какво е в Париж, Виена, Рим?

София е моят роден град и изобщо не съм безучастна към него, не мога да приема и че е сив, макар да не е и зелен. По-скоро е град в непрекъснато движение, още търси верния си облик на европейски мегаполис. През лятото изглежда по-изоставен откъм хора, по-ленив откъм културни събития.

Общуването с изкуството и културата също “поставя изисквания”, едно от главните е да има достатъчно публика, а знаем, че публиката в момента отсъства, тя също е във ваканция. Но от средата на септември София възвръща ритъма си на културно средище – да не забравяме, че и артистите трябва “да си поемат дъх”, да попътуват, да натрупат вдъхновение.

Последната ви книга „Всички разкази са за теб” има невероятен успех. Получи и една от пролетните номинации за наградата “Хеликон”. Да очакваме ли ново предизвикателство за читателите?

Красивото томче със светеща ябълка на корицата наистина не спира да ме радва, да ме насърчава с отзиви и популярност, с красиви признания. “Всички разкази са за теб” е книга, която помни българските времена, трепетните обиталища на детството и духа, смее се самоиронично, търси знаците на сбъдването, крещи чат-пат от болка, бори се несмиримо или смирено се отдръпва, стъписана от внезапността на любовта или раздялата. Модерните истории с класически сюжет, изглежда, се оказаха не само моя лична творческа обсесия. Оказва се неслучайна смелост да се обърна към читателите на “ти” още в заглавието и не като проява на фамилиарност, а защото се осланям на надеждата, че животът зависи и от хората, и от книгите.

Търси ли българският читател българския писател?

Не съм убедена, че мога да обобщя съвременния български читател, но наблюдавам, че четящите хора у нас изпитват потребността най-сетне да намерят обяснения, съчувствие, изненада, мъдрост и разбиране в собствената си литература, в книгите на своите съвременници. Добрата новина е, че и сериозните, интересни и впечатляващи български книги вече се пишат, как иначе ще запомним времето си? Появиха се ярки романи, сборници с разкази, поетични книги, съвременната ни литература изгради една разнолика и предизвикателна територия, наложи нови имена, изостави в голяма степен провинциализма си, появи се и на европейската литературна сцена. Всъщност най-доброто в цялата многотия е, че и високият вкус вече си проправи път и читателите имат избор.

Българинът ли е най-мрънкащият човек?

Е, нека да сме честни: голяма мрънкавост пада, все сме обидени на нещо си, на света, на политиците си, на съдбата си, на собствения си мързел или духовно късогледство. Все сме нещастни в настоящето, от разкъсани по-разкъсани между самовеличаенето на “славното” си минало и очакване да ни сполети безоблачно и щастливо бъдеще. Хленч до небето, къде основателен, защото мнозина българи живеят в канско непосилие и неправдоподобна нищета, къде крайно преувеличен: да, вероятно беше възможно да се справим с повече усилия, мисъл, гражданска активност и предприемчивост със следпреходните години, да не се втурваме да рушим с ентусиазъм, та пак да изграждаме от гола поляна. Но да погледнем първо как безмилостно съсипахме природата си, как занемарихме земята си, как допуснахме да ни преметнат не един и двама политически шмекери, с какви евтини илюзии се юрнахме да “консумираме” свободата…

Сигурно има и други световни мрънкачи, но ако в България успеем да създадем порядък и общовалидни правила, които да придадат повече тежест на почтения труд и да внесат бъдещност и градивен смисъл, също и предвидимост в пътя ни, то несъмнено животът бавно ще се запроменя към по-добро. Тогава вече може и да запеем, както си мрънкаме.

Всичко си обясняваме с кризата, но само това ли е причината за черногледството ни?

Причините за черногледството ни не са една и две непрекъснато сме разтърсени от свръхочаквания спрямо другите и сме доста безкритични към себе си, все се явяват някакви страшни виновници на хоризонта. Да, несъмнено историческото ни развитие е белязано с драматични и трагични събития, но защо, вместо да се самоокайваме до небесата, не изградим по-разумно настоящето си, с повече общи усилия и без дивашка взаимоненавист? Кризата не подмина никого, но и кризата би могла да е отправна точка за растеж и обществен подем, организиран около голяма, общоприемлива национална идея. Оцеляването ден за ден, тъпата апатия, развързаните демони наистина не водят другаде освен към черногледството, но не сме нито най-лошите, нито най-добрите, не вреди да се възприемем по-сложно и смислено и всеки да си свърши с любов работата, заради която е в този живот и на тази земя.

Как коментирате факта, че нашите деца са до полата на мама четвърт век, че и повече? Не се отделят отрано и не започват свой самостоятелен живот? Защо инвестираме в образованието им, но не инвестираме в тяхната самостоятелност и инициативност?

Струва ми се, че сред по-образованите българи вече е видима промяната по отношение на децата. Самостоятелността изисква доверие и в детето, и в теб самия като родител, самочувствие за наличието на устойчиви ценности, повече безстрашие дори: трудно се привиква с разбирането, че всеки човек има важна и неотменна заслуга в собствената си участ, право на избор, право на грешки и провали, на свое постигнато различие, ако щете. Родителят непрекъснато е изкушен от властови намеси: това прави, онова не прави! Патриархалният модел не ще да ни изостави, работи си устойчиво. Помислете само как криворазбраната самопожертвователност запрати стотици български майчици да слугуват из Европа, за да могат децата им да лентяйстват тук.

Родена е на 11 май в София

Завършва 91-ва немска гимназия и българска филология в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски"

Автор е на поетичните книги "Каменни криле" (1985; 2004), "Шепоти" (1989), "Самотна игра" (1990), "Памет за подробности" (1992; 2003), "Разглобяване на играчките" (1995), "Еклектики" (2002)

Носител е на български отличия и на немска награда за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа

Нейни стихове са преведени на всички големи европейски езици

Един от основателите на поетичното общество "Петък-13"

Пише литературна критика и публицистика, превежда от немски

Последната книга на поетесата е изцяло прозаична: сборникът „Всички разкази са за теб” през пролетта на т.г. вече е номиниран за наградите “Хеликон” за съвременна българска проза

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/244665_%D0%9C%D1%80%D1%8A%D0%BD%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B5+%D0%B4%D0%BE+%D0%BD%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D1%82%D0%BE%2C+%D0%B0+%D0%BD%D0%B5+%D0%B2%D0%B8%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BC%D0%B5+%D1%81%D0%BE%D0%B1%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D

Публикувана на 08/30/14 07:57 http://www.klassa.bg/News/Read/article/244665_%D0%9C%D1%80%D1%8A%D0%BD%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B5+%D0%B4%D0%BE+%D0%BD%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D1%82%D0%BE%2C+%D0%B0+%D0%BD%D0%B5+%D0%B2%D0%B8%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BC%D0%B5+%D1%81%D0%BE%D0%B1%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D