Лошите европейци

Икономиката на САЩ най-накрая изглежда излиза от дълбоката дупка, в която влезе по време на световната финансова криза. За съжаление Европа, другият епицентър на кризата, не може да се похвали със същото. Безработицата в еврозоната е застинала на близо двойно по-високо равнище, отколкото в САЩ, а инфлацията е далеч под официалната цел и откритата дефлация се превърна в надвиснала опасност.

Инвеститорите си взеха бележка: Европейските лихвени проценти силно се понижиха, като доходността по дългосрочните германски облигации бе едва 0,7 %. Това е лихва, която асоциирахме с японската дефлация, а пазарите наистина сигнализират, че очакват Европа да преживее собственото си загубено десетилетие.

Защо Европа е в такова затруднение? Общоприетото схващане сред европейските политици е, че ние се интересуваме каква е цената безотговорността: някои правителства не успяха да проявят благоразумието, което изисква споделената валута, предпочитайки вместо това да угаждат на заблудените гласоподаватели и да се придържат към провалили се икономически доктрини. А ако питате мен (и някои други икономисти, които отблизо следят въпроса), в основата си този анализ е точен с изключение на едно нещо: идентичността на лошите актьори не бе схваната правилно.

Защото лошият тон на поведение, същността на проблема с бавното напредване на Европа, не се задава от Гърция или Италия, или пък Франция, а от Германия. Не отричам, че гръцкото правителство се държа безотговорно преди кризата или че Италия има голям проблем със стагниращата производителност. Само че Гърция е малка страна, чийто фискален хаос е уникален, а дългосрочните проблеми на Италия не са източник на дефлационната низходяща тяга за Европа. Ако се опитате да определите кои са държавите, чиято политика бе извън допустимата рамка преди кризата и засегна Европа след кризата и кои отказват да се учат от опита, всичко води към Германия като най-лошия актьор.

Замислете се по-дълбоко за сравнението между Германия и Франция.

Франция е обект на много лош медиен натиск и най-вече, когато става дума за предполагаемата й загуба на конкурентоспособност. Такова говорене е силно преувеличаване на реалността; никога не можеш да научиш от медийните съобщения, че Франция отчита само малък търговски дефицит. И все пак ако приемем, че тук има проблем, откъде тръгва той? Била ли е френската конкурентоспособност подкопана от прекомерния растеж на разходите и цените?

Не, съвсем не. Откакто през 1999 година е въведено еврото, дефлаторът на БВП на Франция (средната цена на стоките и услугите френско производство) се покачва с 1,7 % годишно, а разходите за единица труд нарастват с 1,9 % годишно. И двете цифри са съвсем в целевите граници на Европейската централна банка за инфлация от малко под 2 % и са близки до случилото се в САЩ. Германия, от друга страна, е извън рамката с увеличение на цените и разходите за труд съответно от 1 % и 0,5 %.

А и не само разходите на Франция са на нивата, на които би следвало да бъдат. Испания отчете нарастващи разходи и цени по време на балона в жилищния сектор, но в този момент всички ексцесии бяха премахнати чрез години на унищожителна безработица и ограничения на заплатите. Може да се каже, че растежът на италианските разходи в някаква степен е твърде висок, но не е чак толкова извън границите, колкото е в Германия в ниския регистър.

С други думи, ако се приеме, че има нещо като проблем с конкурентоспособността в Европа, то той категорично е причинен от политиката на Германия “разори съседа си” (”beggar-thy-neighbour” - икономическа политика, чрез която една страна се опитва да реши икономическите си проблеми със средства, които имат склонност да влошат икономическите проблеми на други страни - бел. прев.). Тази политика всъщност изнася дефлация към съседите.

Ами дългът? Не ...

Свързани новини: