Седмината забавиха ход като по команда. В настъпващото утро слънцето се измъкваше от бистрия, останал в ниското хоризонт. Оранже­вото кълбо изплува от белтъка на слегнала­та върху равнината мъгла, сякаш невидимата ръка на природата, вършейки своя неотменен ритуал, счупваше бавно и тържествено гигант­ско яйце: жълтата му сърцевина - засиляваше все по-ярко и по-нависоко над черупките от белия воровик, застинали по върховете на то­зи стар Балкан.

Пътниците спряха съвсем. Гората свърш­ваше зад гърба им, а лицата им порозовяха от плисналата зора. Не бяха бръснати и хлът­налите им бузи създаваха впечатлението, че жилавите косъмчета растат не навън, а на­вътре. Умората и безсънието от последните седмици разсичаха челата и скулите, вдълбаваха по страните им като незараснали рани. Единствено очите издаваха трескава непримиримост.

Макар че бяха застанали на място, никой не си позволи да приседне. Подгонен от упо­ритата виделина, мракът отстъпваше все по-бързо, последните нощни сенки се шмугваха сред дърветата и потъваха в хралупите на столетните дънери. Върволицата от седмина­та мъже беше спряла инстинктивно, знаейки, че не бива да се подава на открито и светло, колкото и да бе защитена от усуканите ръ­кави на планината. Измамна беше тази защитеност. Войводата се бе строполил пред очите им, прострелян в челото, тъкмо когато мислеха, че са се скрили в пущинаците под Околчица. Три дни оттогава, а те се придвиждаха само нощем. Не знаеха колцина от другите са оцелели. Не срещнаха никого из враждебните дебри, където ей тъй, внезапно и на шега, куршумите се стрелкаха като оси и забиваха смъртоносните си жила в сърцатите и неустрашими люде, тръгнали да се бият за поробената си от векове земя.

Шестима от измъкналата се група бяха убе­дени, че седмият - ако не бе видял, то със сигурност знаеше кой бе убил Ботйова. Ала трето денонощие не смееха да зададат страш­ния си въпрос. Неизреченото съмнение се натрупваше по-изтощително от физическата умора - глождеше ги, разяждаше мислите им и същевременно ги държеше будни. Повече­то бяха срещали неведнъж смъртта и поне­же предварително имаха издумана клетва да не се страхуват от нея, тая, с острата коса, засега им даваше отсрочка, макар да показ­ваше периодично с озъбената си усмивка, че не бива да хранят никакви илюзии (повечето поборници бяха ранявани в безнадеждните си и неравни битки, някои доста назад във вре­мето и под знамената на други войводи като неуловимия Хитов или преминалите в реда на безсмъртните Хаджи Димитър и Караджата...). Може би безплътната старица бавеше коситбата не от милосърдие: чрез ехидната си пощада тя диреше да ги изпробва докога ще издържат, ще рухнат ли още приживе да престъпят вричането, което си внушаваха, че придава цел и смисъл на битието им.

Тъй че пукотът на фаталния куршум още кънтеше в ушите, а сърцата им се свиваха не от страх. Място не можеха да си намерят из този необятен Балкан и се утешаваха, че от­далечаването им от Околчица не е страхливо дезертиране посред сражение (войводата им бе застрелян коварно, от засада, там битка не беше и започвала), колкото стремеж да се съвземат, да съберат мислите си и осъзнаят защо още със стъпването на брега при Коз­лодуй всичко се бе обърнало. Вместо тълпи въстанали хора, опиянени от жажда час по -

скоро да се възправят срещу омразния тира­нин, срещнаха уплашени, малодушни лица, които захлопваха порти и се мушеха в къщурките си, опасани от зидове...

-            Далеко ли е?

Въпросът бе зададен от онзи, който смятаха, че носи непосилната тайна. Той успяваше да вдъхне увереност и бодрост на всички, затова от първия миг - озовали се сами, надалеко от фаталния връх и разпокъсаната чета - те го признаха за новия водач. Неразгадаемото му обветрено лице не излъчваше нищо освен решителност.

-            Съвсем близко. Почти стигнахме. Има- няма час път.

Напредваха двойно по-бавно, защото се движеха само под робата на мрака. Началото на този юни, през 1876-та, напомняше ранна пролет - нощите се влачеха дълги и мразовити. Бяха дочули, че оттатък Балкана, в деня на въстанието бе завалял сняг. Лошата поличба се мълвеше от уста на уста и пренасяше не информация, а наслагваше усещане за обреченост на комитското дело. Край Тетевен бя­ха убили Бенковски. Хвърковата чета се беше разпиляла. Потери завардили проходите още преди тяхната ентусиазирана чета да премине Дунава. Накъде бяха тръгнали, предварително закъснели в безумния си устрем? Не смееха да изрекат блъскащите въпроси. Седем души търсеха пътя към спасението, бродеха из ста­ропланинските гъсталаци, изтощени не тол­кова от физическа изнемога, колкото смазани от горестта, че не са успели.

Четникът, отвърнал на късия въпрос, бе почти момче, с кръгло лице и едва набо­ли руси мустачки. Въпреки трудностите до­сега и опасностите, които ги дебнеха, този юноша изпитваше възторжена радост, че е тръгнал барабар със старите „кримки“. Не показваше безпокойство или страх, час по час предлагаше как да се измъкнат. Зара­ди него, придвижвайки се на запад, се бяха озовали в това ранно утро някъде високо из гънките на планината - да се отбият при баща му - овчар, който живеел откъснат от селото и рядко слизал в долчинката при жена си и останалата челяд (младоликият въстаник имал няколко по-малки братя и сестри). Той така разгорещено разправяше как при баща му щели да бъдат вън от опас­ност, да поотпочинат и се запасят с храна, че накрая всички кандисаха да се отбият в кошарата. Може би рискът не бе по-голям, отколкото из потайните горски пътеки, къ­дето се криеха засади. А им беше почти по път, посред очерталата се безпътица.

-            Ще денуваме тук. Час време е много, раз­видели се. Пък и мястото е сгодно за наблю­дение или, не дай Боже, за отстъпление.

-            Харно, войводо. Както заповядаш - по­бърза да се съгласи младоликият с девствения порусял мъх над устните.

-            Престани да ме наричаш така. Знаеш, че името ми е Никола. Войводата беше един и остана завинаги на върха. Този народ не го заслужаваше, ала ще дойде ден да се кичи с лика му като с икона.

Никой не възрази. Усещаха как мълчание­то набъбва в гърдите им, не беше ясно накъде ще прелее, затуй побързаха да потънат в неиз­бежните и неотложни залисии. Двамина хук­наха да оглеждат местността и подир минути докладваха, че откритото пред тях е скала, зад чиято козирка се спуща пропаст. Нареди­ха часови в останалите три посоки. Четирима можеха да подремнат сред влажната горска постеля, дъхтяща на мухлясали, неизтлели есенни листа и едва пробуждаща се зеленина. Сетне търсиха храна. Ядоха неизгнили жълъ­ди, пресен лапад и стръкчета див чесън. Ни­кой не се оплака, че е гладен. Всъщност те не се жалваха от нищо. Крайното им намерение бе да се измъкнат живи, щом съдбата не бе пожелала да изпълнят високата си цел, която (ставаше все по-ясно) отнапред е била и да­лечна, и непостижима.

С настъпването на мрака гората оживя. Невидимите славеи препълниха тъмните ко­рони на дървесата и звучната им многогласа песен раздвижи тънките листенца. Избуха бу­хал, отвърна му насеченият бод на кълвача. Застърга пресипнала кукумявка, сякаш зада­вена в злоба към красотата на света. Месецът започваше да се налива и нежният му сърп приличаше на белег върху тъмния креп на небето. Бледото сияние на ярките едри звезди озаряваше величествения купол на Балкана. Крехката нощна светлина бе достатъчна да различават утъпканите от животните местен­ца, а някъде се престрашаваха да походят и върху хорски пътеки.

Слизаха. Кошарата се падаше по-ниско и когато синът на овчаря прецени, че всеки мо­мент ще я открият (чу се лай на кучета, сън­ливи незавършени проблейвания и глух тътен, който можеше да е предизвикан единствено от неравния тропот на стотици чифта копи­та), спряха отново.

-            Първо аз да нагледам, а? - прошепна въз­будено овчарският син.

-            По-добре двама. Ти напред, аз - подире. Кротко и умната.

Промъкваха се безшумно, ала кучетата ги надушиха. Синът им подвикна и те, разпозна­ли го, заскимтяха доволно.

Бащата доеше и стадото се бе скупчило във ветрило, очаквайки да премине през стъргата - едва забележим процеп между несъединените леси, разполовяващи кошарата. При тоя миниатюрен пропусклив отвор седеше върху дървено столче онзи, когото диреха. Изпод невидимите му пръсти се чуваше свистенето на струйките, които се стичаха с хленч по стените на ведрото. На мястото на издоената овца мигом заставаше следваща. Не забеля­заха друг човек да подкарва стопорищените брави. Тая работа вършеха два огромни песа, натренирани само с едничко помръдване на рунтавите си опашки да люшкат стадото в нужната посока. Животните усетиха чуждото присъствие и наостриха уши, готови да се юр­нат в бягство.

Струйките замлъкнаха.

-            Има ли някой? - овчарят се изправи и силуетът му се очерта в синкавия мрак. При­личаше на опожарено дърво, чиито клони са прегорели, ала стволът не е изтлял.

-            Аз съм, тате, не викай толкоз...

-            Тихчо... Тихоле, Пресвета Богородице! Жив си, синко! Измъкнал си се от ония...

-            Заедно сме, тате, с неколцина от моите другари. Минаваме храна да си вземем, да поотдъхнем и продължаваме.

Стволът се скърши, приседна.

-            Те къде са, синко? Доведи ги, ще ви на- гостя. Царщина лесно не се сваля, ама глави­те ви - луди, сърцата - млади. Имало патило да се пати. Нали сте живи, щото страшни неща, говорят, ставали горе, по високото.

-            Тате, не бой се, кожата засега отървахме. Хванали сме се на хорото, ще го играем. Ти не се страхувай...

-            Ще ви изтрепят, бре, синко, като агънца ще ви изловят. Империя тъй се не събаря. Аз ще ви скрия ден-два, после къде ще се дене­те? Земята ще ви отеснее, ама не слушате... Де ги твоите другари, викни ги да влизат в къшлата, додето чуждо око не ви е съзряло.

-            Момче, май не случихме с времето. Прос­ти му на татко ти, баща е, друго не може да хортува. Ще му подпалим чергата, ако оста­нем. По-добре да си вървим.

В тъмното се видя как очите на младоликия четник светнаха. Той се повърна към дру­гаря си, който бе изплувал зад гърба му.

-            Ние на империята чергата подпалихме, може и да изгорим, но роби няма да сме повече...

-            Кой е този, синко? - с пресъхнал глас попита овчарят, притеснен загдето непознат човек бе дочул упреците към сина му. И смутолеви още по-припряно, бършейки ръце в потурите, за да се здрависа с госта: - Къде са другите?

-            Тате, сега това ни е водачът - Никола Обретенов. Той е видял... той знае кой... ех, там като простреляха Ботйова... бяхме всич­ки. Изневиделица стана, тате. Аз... такова... ще ида за останалите...

Овчарят пак седна на стъргата:

-            Ще прощаваш, да ги довърша. Нали я виждаш отмяната... Тихол го кръстихме, да­но е тих и кротък. Пък ей го на - жълтото по устата му личи, хукнал бунтовник да ста­ва. Не е за нас тая работа. Тука, с овцете, лошо ли е? Що стока имаме и в селото. Таман отрасна помощник да ми бъде. Братята и сестрите му - малки са още, само грижи и грижи, няма край...

Синът бе довел петимата. Събрани всички, захванаха да се препират. Представеният като водач настояваше да си вървят. Изпосталялите мъже се колебаеха. Останеха ли нощта, значеше и през деня да не мръднат наникъде. Нали уж дойдоха да поотдъхнат в безопас­ност, защо трябваше веднага да хукват?

Стопанинът чевръсто нареди върху късокрака синия по малко от всичко: сиренце, кашкавалец, сланина, мляко.

- Не яжте много – един друг се предупреждаваха прегладнелите мъже, - стомасите ни са изтънели, може да се пукнат.

Вино категорично и в купом отказаха да пият. Подир вечерята някякси негласно решиха да не тръгват. Натъркаляха се право върху пода, повечето захъркаха моментално. Овчарският син също се изпружи между тях. Бащата, преди да излезе от препълнената с мъжища одая, като държеше в треперещата си ръка тънка вощеница, от което пламъкът се люлееше сякаш духан от вятър, занаръчва:

- Спете спокойно, момчета. Аз сутрин рано ставам, ама вие почивайте. Тука сте на сигурно място ...

Единствено не затваряше очи онзи, когото бяха признали за предводител и приемаха съветите му. Лежеше и се кокореше в мрака. Защо не го послушаха снощи? Чобанинът просто вонеше  на страх, не го ли усещаха. Противно на хайдушките правила не поставиха пост, което също си беше чиста глупост. Чавка ли бе изпила изнурените им мозъци? Колко пъти интуицията му го бе спасявала от клопки! Усещането, че бе пропуснал цяла вечност, го накара да се привдигне. Другарите му цепеха въздуха с гърлата си и той почти се усмихна от мисълта, че бе ясно защо му викат юнашко хъркане - стените чак се тре­сяха. Открехна вратата и се измъкна навън. Оцъклените звезди се бяха вдигнали и смали­ли в оловното небе. Далечно кукуригане на петел се отцеди в кристалната тишина. Куче­тата сънливо го погледнаха. Къде ли спеше сайбията? Докато студеният въздух влизаше под дрехите и облазваше тялото му, скръцна врата. Той приклекна и се спотаи.

На двайсетина метра от къшлата (където спяха) стърчаха насечените очертания на не­що, което приличаше на плевня, долепена до кошарата. Вероятно там държаха сечивата, хранилките, буците каменна сол, които жи­вотните ближеха през нощта. От сянката се отдели силует. По тромавата походка позна, че е овчарят. Кучетата се изправиха бързо, за да разсеят всякакво съмнение, че не вардят и за миг не са се отпускали.

- Стойте тук, скоро ще се върна - подвикна тихичко.

Накъде отиваше този човек? Едва-що зазо- ряваше. Каква работа налагаше да излиза по тъмна доба? Нали сутринта пак трябваше да издои? Спомни си, дето им бе рекъл снощи, че рано бил ставал, а пък те да си спят. Ама не спомена да ходи някъде. Съмнителна беше тая работа. Или пределно ясна! Трябваше да разбуди другарите си. Час по-скоро. Осенени­ят от прозрение мъж влетя в кънтящата от хъркане стая.

-            Ставайте! По-бързо, да изчезваме!...

Тежкият спарен въздух зашумоля с приг­лушеното надигане от наскачалите четници, като блед фосфор на уловени светулки про­блеснаха остриета. Металният кикот на револверни предпазители изпревари дрезгавите гласове:

-            Къде са?

-           Не се показвайте!

-            Какво става? Обкръжени ли сме?

Овчарският син бе излязъл пръв и като не

забеляза нищо в разредената предутринна тъ­ма, на свой ред изстреля:

-            Защо се паникьосваме? Няма никой. Стойте си, хора. Тука сме на сигурно място. Баща ми...

-           Тъкмо той - прекъсна го онзи, комуто всички се подчиняваха последните деноно­щия. - Преди малко изчезна нанякъде...

-            Тате не може да ни предаде! Туй е нечу­вано, да се помисли е невъзможно. Успокой­те се, може по работа да е излязъл. Аз съм му син, на мен ли не вярвате?

Овчарският син не знаеше що да стори. Другарите му се изнизваха в едва настъпва­щото утро.

-            Стойте, не тръгвайте!

-            По-добре побързай с нас - мрачно под­хвърли някой.

-            Защо, братя, от кого бягате? Той ми е баща...

След миг нямаше кой да го слуша и мом­чето се отпусна - краката отказваха да го слу­шат, сякаш внезапно невидима сила ги бе от­делила от тялото.

Шестимата крачеха по-бързо от изтляването на нощта. Зората ги огря високо над ко­шарата. От мястото, където бяха спрели да си вземат дъх, се виждаха изплуващите в побеля­ващия въздух очертания на къшлата, рехавата ограда, дори налягалите овце - непомръдващи купчинки сирява вълна.

Нямаха време да си продумат, когато оне­зи измежду тях с най-остри погледи, първи забелязаха малките точици, които бързо по- червеняваха и се уголемяваха, извивайки се в полудъга, която скоро се разточи в кръг и загради кошарата. Сетне различиха унифор­мите на аскера, които се сливаха със сиво- синкаво-зеления пейзаж. Точките замряха. Явно главите, върху които бяха нахлупени фесовете, бяха спрели да се мърдат. Ясно раз­личиха единственото движещо се същество. Едрото тяло на овчаря се полюляваше бавно като внезапно проходил ствол на окастрено дърво. Шестимата не дочуваха гласовете, ала взиращите им се до пръсване очи попиваха всяка промяна от живата картина.

Появи се и овчарският син. Някое време фигурките на двамата мъже ръкомахаха, по­сле синът направи опит да се наведе, ала част от червените точки се лепнаха върху му. Бяха достатъчно, за да го съборят и завържат. Да­лечният вик долетя като ехо, чиято невидима уста някой бе запушил. Ако се намираха по- наблизо и можеха да доловят последвалите няколко думи, четниците щяха да се смразят няколко минути по-рано. Паднал на колене, сграбчил ръката на един от униформените войници, овчарят плачеше:

- Пощадете го. Него исках да спася...

Ръката се отскубна. Внезапно в нея се бе озовало кривото острие на ятаган, който (те не чуха свистенето) се извиси не към падна­лия ничком, а почти мигновено потегли към останалия прав овчарски син и се вряза на мястото, което държеше главата върху раме­нете. Скъсеното тяло продължи още няколко крачки напред и се срина.

Когато червените точки си тръгнаха обратно, най-отпред на мрачното шествие се по­клащаха две глави: едната се озърташе във всички посоки с налудно изцъклени очи и не можеше да контролира прегърбения, пречу­пен ствол на тялото. А ръцете бяха сграбчили истинско дърво (изтънено като основата на кръст), върху чийто връх бе кацнала другата глава - със склопени завинаги очи.