Оттук околният свят се виждаше като през шпионка. Отворът скъпернически процеж­даше гледката, щом изчовъркваше парчето тухла - ръждив къс препечена глина, плътна като оловна отливка и почти толкова теж­ка. Неслучайно бе избрал старата тухларна за скривалище. Порутените опушени стени, кои­то с годините потъваха в трънливата и паре­ща прегръдка на къпини, коприва, магарешки бодил и шипка не привличаха нито хора, ни­то животни. Край дупката, която му служеше за вход, се бе заселил смок. Първоначално влечугото бе тънковато, късо и той прие на­трапчивата му неплашливост като божия по- личба: щеше да се навърта около безлюдната тухларна и самото му присъствие гарантира­ше липсата на всякакви други гадинки: змии, плъхове, та дори зверове. Затова при всяко идване към скривалището донасяше ту мляко (което сипваше в зеленясало бакърено котле, а смокът безстрашно захващаше да смуче още преди ръцете да отпуснат металната полудъ- га на дръжката, провираше се между дланите му и той усещаше студената повратливост на гази оживяла пръчка), ту някоя мишка или лалугер, който успяваше да приклещи из за­пустелите ниви. Жабите смокът сам си лове­ше, ако човекът се забавеше по-дълго време. Той го бе наблюдавал как лениво пролазва двайсетината метра от височината на неиз- мазаните зидове до ниския улей на реката: по-мързелив от водите, които се влачеха в подножието на селото. Водите през лятото съвсем се скриваха под големите обли камъ­ни на пресъхналото корито, та овце и кози в най-върховния пек е мъка диреха мокри пет­на, ближеха упорито овалната твърд, прили­чаща на буца сол, ала грапавите им езици не поемаха сладострастието на трапчиво-блудкав вкус, а попиваха неизпарените капчици влага - сякаш изпръхналите каменни късове се по­тяха на онова закътано място, където земната повърхност търпеше затисналата я тежест.

В такива мигове животните изглеждаха застинали, сливаха се е разпилените камъна­ци и всичко се превръщаше в огромно божие стадо, пръснато от памтивека из гънките на предбалканското им селце.

Той, както и цялото племе, към което при­надлежеше, възприемаха не само овцете и козите като небесна благодат и затова да се възползваш от нея при нужда в необреме- неното му съзнание не беше грях. Стопани­те и всички останали - потомствени селяни, вкопчени в наследената си столетна уседна- лост, затъпели в еднообразния ритъм да стро­ят и поддържат безсмислено паянтови къщи, чиято безнадеждност се усилваше, защото обитателите им намаляваха от поколение на поколение - тези същества-собственици на­ричаха деянията им кражби и клеймосали ги веднъж, продължаваха с обвиненията. Из­бухваха крамоли, но волното им племе не се смущаваше...

Напрегнатото му съзнание опитваше да възстанови гледката, която до вчера бе не­мислимо да си представи, че въобще някога може да изчезне, камо ли да се превърне в спомен.

Ала сега, от скришната си наблюдателница, като се взираше в набъбналата вода, която мракът бе довлякъл, той видя през разреде­ната тъма на утрото, че нощта бе погълнала селото, нивята, храстите и дърветата. Денят не искаше да се появи притеснен да озари истинския размер на бедствието. Някъде се чуваше гълчава - там, където трябваше да има къщи. Пред очите му се разстилаше само вода. Той я усещаше и ниско под нозете си. Колко ли се бе покачила? Още с идването

си призори бе пропуснал да завари тухлар- ната суха. Нагази до кръста, а усещането, че е закъснял и още по-лошото - безсилен, го накара да потрепери от ярост. Подът, изоста­вените пещи с тайниците - всичко беше по­топено. И най-главното - паричките: златните пендари махмудиите, лиричките, другите жъл­тички, цялото богатство, което бе получил от баща си, а той пък от своя страна наследил от неговия и тъй назад до ония далечни вре­мена, когато циганският им род, преследван и гонен, пазел и кътал ценния метал, в него единствено намирал упование и вяра, той му давал надежда за бъдещето.

Гордееше се, че с годините бе не просто съхранил традицията - най-важни смисъл и цел на всеки уважаващ се циганин. Той бе надминал повелята да удвои наследеното зла­то. Може би пет, може би седем пъти. Бя­ха дошли сгодни времена за безбрежния им род. Да бяха живи баща му и дядо му да го зърнат отнякъде за миг в тази тухларна, където в ушите още стържеше скрибуцащият звук от несмазаните колела на вагонетките, сподиряни от безмълвните и безплътни сенки на дръгливи цигани. Бяха се трепали из тия задушни галерии, ала златото бяха опазили и той - наследникът-продължител, в тяхна па­мет и чест, стори туй място на скривалище...

Не доживяха старите демокрацията. Първи­ят по-голям къс злато му го донесе пиенето. Същите тези стиснати селяни, дето денем се спичаха по нивите и трепереха над добитъка си, вечер разпущаха продънените си кесии из кръчмите, бистреха политиката е размътени глави, а обръгналите им гърла хич не се инте­ресуваха алкохолът от какъв произход е. Чун­ким и да се вторачат, можеха различи гланцо­вите етикети от парещата течност - съща ли е или менте. Ако понякога подушваха фалша, нямаше и пред кого да протестират - свобод- на България! Колко още леснини за бързи пари даваше демокрацията. Племето щъкаше вече по света, другите държави и по-лъскави, и по-богати - чакат само да посегнеш и да си вземеш колкото ти трябва. Добре я беше измислил - капеше отвсякъде: от момичетата и жените, дечурлигата, от всякакви отпадъ­ци, та дори от ония треви. Светът беше така устроен, че имаше всичко за всички. Само глупаците вярваха още на брътвежи за учи­лище и грамотност, пък сетне и професии, работа. Тяхното не беше ли работа? Крайната цел обаче си оставаше златото. Нищо друго нямаше смисъл...

Приглушен плисък прекъсна мислите му. В резедавата светлина, която хлуеше от четвър­титата дупка на несъборения комин, той видя как от оловната вода се измъква огромно ту­ловище. Господи, колко дълъг бе станал смо­кът! След минута припълзя на площадката и се кротна срещу него.