Стабилизиране в един нестабилен свят* – Атанас Пеканов

Годините след кризата родиха нови проблеми и събудиха стари казуси, представяни като решени в периода на Вашингтонския консенсус, но сега отново  застрашававащи постигането на развитие, растеж и покачващи се стандарти на живот. Техните решения ще предопределят следващите няколко десетилетия в икономически смисъл и вероятно ще бъдат обект на сериозни политически сблъсъци. Състоялата се наскоро годишна конференция на Института за Ново Икономическо Мислене (Institute for New Economic Thinking), проведена и подкрепена от OECD (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие), под надслов „Свобода, равенство и… нестабилност“, очерта мрачната реалност, пред която е изправена глобалната икономика. Неясното бъдеще на Еврозоната, стремглаво  покачващите се нива на неравенства между бедни и богати в множество развити страни, икономическите опасности от финансовата нестабилност и цялостната неспособност на икономическата дисциплина да отговори на някои от най-важните си въпроси, поставя академици, експерти и политици пред не малко изпитания.

„Свобода, равенство и … нестабилност“

Глобалната икономика продължава да зависи на първо място пряко от развитието на ситуацията в Гърция, затова и появата на 9-ти април на Янис Варуфакис в сградата на OECD в Париж бе очаквана с нетърпение. Датата съвпадаше с последния срок за плащане от Гърция на пореден падеж към МВФ, а западните медии всяха смут на пазарите с апокалиптични статии относно невъзможността на страната да плати. Гръцкият финансов министър обаче се появи видимо спокоен и в обичайния си земен стил се впусна в дълга дискусия с Джоузеф Стиглиц, в която двамата изложиха редица от проблемите на водената до момента политика на строги икономии, както и провалите в първоначалната структура на Еврозоната.

Джоузеф Стиглиц представя и новата си книга „Голямото разделение“

Двамата експерти изразиха популярните притеснения, че проблемите на Еврозоната и големите макроикономически дисбаланси в нея са по-скоро структурни, отколкото специфични за Гърция. Подобни големи дисбаланси съществуват и между отделните щати в САЩ, но липсата на фискален и политически съюз прави американското решение – омекотяване на икономическите шокове чрез фискални трансфери, политически невъзможно в Европа за момента. Затова и

самата същност на Еврозоната

предразполага към трудности

със справянето с икономически трусове – а наложените спорни оздравителни мерки като структурните реформи се превръщат по време на рецесия в тежест и са контрапродуктивни. Във времена на рецесия, намаляването на дефицитите само допълнително убива общото търсене, което и без това е недостатъчно. Така спадът в Брутния вътрешен продукт се засилва, а нивото на дълг към БВП продължава да се покачва, дори да имаме сериозни свивания в държавния сектор. Тази простичка истина беше пренебрегната за сметка на фантастичната идея за експанзивния остеритет. Политиките на строги икономии обаче се сринаха на академично, и на практическо ниво – дори МВФ през 2012 подчерта, че в краткосрочен план мерките за свиване на разходите водят единствено до логичния резултат – свиване на икономиката. А това съответно води до по-големи дългови проблеми. Обещаното повишаване на конкурентноспособността чрез намаляване на разходите за труд и структурни реформи не могат дори да доведат дори все така чаканите инвеститори, камо ли да изведат страната от кризата. Варуфакис беше ясен – няма значение колко ще бъдат намалени заплатите – „няма как да се очаква, че ще станем конкурентни на страните, произвеждащи Мерцедес и БМВ, когато ние не произвеждаме нищо в момента“. Дори от теоретична гледна точка, политиките налагани до момента няма как да проработят, бе заключението на Варуфакис и Стиглиц.

Академичният стил на гръцкия министър и детайлното му теоритична обосновка обаче не се нрави на някои от колегите му по време на срещите на финансовите министри от Еврозоната, като Financial Times неотдавна писа, че присъстващите на тези срещи често се чувстват поучавани от гръцкия професор. Липсата на доказателства в полза на остеритета, както и реалните данни за гръцката икономика, показаха на практика, че защитаваните яростно от тях позиции за продължаване на предприетия курс, са чисто политически решения. Затова свидетелства и Гуверньорът на Ирландската централна банка , който в дискусия с Варуфакис призна, че страната му се е измъкнала от кризата с частични икономии, но тя е била в съвсем различно положение от Гърция и едва ли подобни политики могат да доведат до щастлив резултат в южната ни съседка.

Янис Варуфакис опитва убедително да изложи своята критична позиция по проблемите на Еврозоната

Не е тайна, че Гърция едва ли ще може да плати всичките си дългове.  Затова и прилагането на още и още години бюджетни икономии, които ще продължат да намаляват БВП, изглежда повече от алогично. Такова е обаче изискването на Тройката, която продължава да защитава своята гледна точка. Последващата помощ за Гърция продължава да зависи не само от структурни реформи, не само от продължаване на приватизацията, но и от бюджетен излишък от близо 4 % на година – фантастични стойности за икономика като гръцката. А намаляването на заплатите, което вече е над 25 %, комбинирано с масовата безработица, няма да стабилизира страната по никакъв начин. Германският финансов министър Шойбле обаче продължава да следва политика на сплашване и да поставя непосилни от икономическа страна условия като подобни огромни излишъци по първичния баланс, както и трудни за партията „Сириза“ от политическа гледна точка решения – като продължаване на приватизацията и допълнителни реформи на пазара на труда. Варуфакис и Ципрас са притиснати от упорството на Тройката и за момента постигането на консенсус изглежда трудно, макар „Сириза“ да показаха убедително, че в програмата им няма нищо плашещо. Те се примиряват с отстъпски от програмата си, като продължаването на вече сключените сделки по приватизация, но настояват ключовите предложения от лявата им платформа като връщането и засилването на колективните договори да не бъдат блокирани от европейските им партньори. Така „Сириза“ прави компромиси от своята уж радикална програма, но среща упорство от другата страна на преговорите. Нейните политики – за реформиране и увеличаване на събирането на данъчни приходи, както и за по-добро регулиране на пазара на труда, отново с цел събирането на по-голяма част от укриваните данъци в момента, биват определяни като неприемливи от Тройката. В същото време  Варуфакис подчертава, че гръцкият пазар на труда в момента е мечтата на либертарианската „Чаена партия“ – едва около 15 % от безработните получават обезщетения и то за ограничен период от време, а огромна част от работещите не се отчитат и не плащат нужните данъци. Затова е и нужна държавна политика, която да насочи и върне пазара на труда до някаква степен към баланс.

Далеч не радикалният подход на „Сириза“ дори започва да буди негодувание в собствените им редици от лявото крило на партията и у някои от избирателите им. Времето за намиране на изход започва да намалява, тъй като през юни предстоят големи плащания по външни дългове към ЕЦБ, които могат да се окажат непосилни за държавните финанси. Публична тайна е обаче, че разочарованието и недоволството в гръцкото общество е толкова високо, че евентуален провал на „Сириза“ най-вероятно ще доведе при евентуални следващи избори на власт крайно дясната партия „Златна зора“, ако членовете й успеят да се измъкнат от делата за убийство, водени срещу тях.  В

опасния блъф, който

се играе от двете страни,

Шойбле и неговите съветници трябва да мислят не само за икономическото земетресение, което ще предизвика излизането на Гърция от еврото при евентуална липса на решение, но и за политическото такова. А когато говори за Еврозоната, Варуфакис сам признава, че Гърция не е трябвало да влиза навремето в нея, но веднага с усмивка отрича това, което журналистите са готови да му припишат, цитирайки песента „Hotel California“ на Eagles – „можеш да влезеш когато поискаш/но никога не можеш да напуснеш“, отхвърляйки съмненията, че той би имал желание да извади страната от еврото.

Томас Пикети и Джоузеф Стиглиц не спират да предупреждават за опасностите от високите неравенства, макар да имат различия в анализа си

Дълговата криза и мерките за строги икономии обаче не са едиственият разгорещен дебат на последната година. С излизането на „Капиталът“ на Пикети, засилилите се дебати през последните години, както и емпиричните доказателства за пагубния ефект от засилващите се неравенства, в момента те са фокус на вниманието на множество икономисти. Последните 30 години на концентрация на доходите и капитала във все по-малък процент хора на върха стабилно започна да подрива идеята дори за равенство на възможностите – един от големите идеали на либерализма. Анализът на Пикети, за който вече писахме, ни показа процесът на акумулация на все по-големи части от общото богатство във все по-малки кръгове от обществото и как той се е засилил от началото на 80-те за да достигне днес нивата от началото на 20-ти век. Нивата на неравенства обаче не представляват само морален проблем и не плашат само като израз на социална несправедливост. Те подриват основите на следвоенния консенсус, върху който са се изградили функциониращите европейски икономики – че ако хората работят усърдно, стандартът им на живот ще се покачва, а икономиката ще расте. Този социален договор спря да функционира в последните 30 години. Работата вече не гарантира покачване на доходите, тъй като растежът на заплатите спря да се движи редом с растежа в продуктивността в редица развити икономики, започвайки със САЩ още през 80-те и стигайки до Германия през 2000-та. В годините преди кризата растежът на БВП успяваше все пак да прикрие този факт, докато след Голямата рецесия и в очакване на десетилетие с минимален растеж, все повече хора започват да негодуват, а младите в много западни страни са изправени пред прецедент – да трябва да се примирят с по-нисък стандарт на живот от своите родители. Така неравенствата в доходите и богатствата се превърнаха в тема от мейнстрийма в последните години, а Томас Пикети детайлно анализира размера и ги представи по лесен начин на публиката, макар да изпуска в своето обяснение някои значими социални и политически фактори за това. Докато доходите на средната класа спират да растат, то тези на топ мениджмънта на големите компании, както и

заплатите във финансовия сектор

се изстрелват в стратосферата.

Иронично е, че ако сравним днешните финансови капитали, за чиято възвръщаемост Пикети говори, с владенията на земя преди векове, можем дори да цитираме най-значимия английски либерал Джон Стюарт Мил, който пише, че частният собственик на земя и този, който получава помощи, са морално равни, защото и двете страни получават прехраната си от работата и потта на друг човек.

Предложените политики на прогресивно данъчно облагане могат да бъдат първа стъпка, но едва ли ще бъдат достатъчни за да се адресира правилно проблема. Затова и Джейми Голбрайт, синът на великия Джон Кенет Голбрайт,  предлага по-активна политика за възвръщане на икономиката към пълна заетост, което да доведе и до стабилно покачване на  доходите на средната класа. В тази идейна линия, макар и далеч по-ограничено прогресивна, се налага и новата икономическа политика,  носеща за момента неясното название middle class economics. Новата книга на Джоузеф Стиглиц – The Great Divide („Голямото разделение“), също е посветена на разделението в американското общество и представя  как САЩ  са стигнали до огромното социално разслоение, наблюдавано в днешни дни, и мерките за справяне с него – тема, която ще бъде централна в идващите президентски избори.

В допълнение на това, Рагурам Раджан – Гуверньор на Индийската централна банка, а и не само той, отдавна защитават тезата, че именно покачващите се неравенства през 80-те и 90-те са допринесли и за размера на икономическата криза в САЩ. Стагниращите доходи на редовия американец водят до устремното покачване на кредитирането в този период, когато изстискваната средна класа се опитва да поддържа същото ниво на консумация, но вече базирано на кредити, което води в крайна сметка до още по-големи неприятности с настъпването на кризата.

Финансовият сектор като цяло е подложен на задълбочен анализ в последните години. И тук не става въпрос само за вредите от процеса на финансиализация на икономиката, в който финансовият сектор замени традиционно приеманата си позиция – на медиатор и инструмент за осигуряване на икономически растеж, и зае основна роля в западните икономики, която поради често нестабилната му същност доведе и до кризата. Едно от важните начинания в тази насока от последните години е създаването на по-удачна финансова рамка, която да ограничи финансовата нестабилност в системата. В допълнение на опитите, заложени във финансовата регулаторна рамка Базел III, идват и множество изследвания, както и признания на представители на централни банки, че финансовите кризи често следват след период на сериозно покачване на дълга в частния сектор и много по-рядко имат общо с държавното задлъжняване, което бе изтикано на преден план след началото на кризата. Мориц Шуларик от университета в Бон наскоро представи може би най-дългото историческо изследване на квантитативни данни за финансови кризи. В него ясно се вижда, че обикновено финансовите кризи са били предшествани от главоломно нарастване на кредитите и съответно дълга в частния сектор. Нарастването на държавния дълг обикновено идва едва след избухването на поредния балон, когато държавата трябва да се намеси за да спаси банки или огромни компании или за да изплаща социалните плащания като помощи за безработица. Историята е до болка позната и изследвана от множество големи икономисти като Мински и Кинделбергер, избутани извън мейнстрийма в последните 30 години – частният сектор се чувства достатъчно сигурен в даден актив или сектор, започва да инвестира в него, а всеобщото чувство за стабилност в крайна сметка води до нестабилност. Обикновено това усещане за стабилност бива съпътствано от свръхзадлъжняване на частния сектор, тъй като агентите взимат дългове за да купуват обещаващите активи с надеждата за бъдещи високи печалби. Когато балонът се спука, спечелените вече печалби остават в частните ръце, а загубите се социализират.

В тази идейна линия се върти и новата регулаторна рамка, върху която се работи в момента по цял свят – за макропруденциална политика, която да адресира проблемите на покачващ се системен риск и произлизащата от това финансова нестабилност. За разлика от микропруденциалната регулация, която се цели в отделни банки и просто ги проверява за дадени изисквания, то макропруденциалната регулация се опитва да измери нивото на системен риск в цялата система, който води до финансова нестабилност. Този системен риск не се основава на действията на отделните банки, а на свързаността между тях, на наличието на прекалено големи за да фалират институции, както и на позицията в кредитния цикъл и нивото на вече споменатото усещане за стабилност. Повечето централни банки вече приеха подобни мерки след кризата, но тяхната оптимизация и изследване е все още в началото си.

Студентите също получиха възможност да изразят своя глас

И не на последно място стигаме до все по-засилващите се искания на студенти от цял свят за

радикална промяна на

програмите по икономика

и начина на изучаването на дисциплината. Мейнстрийм икономистите, представени главно от неокласическата школа, се наложиха като доминираща сила и диктуват курса на дисциплината в последните 50 години. Техните модели без съмнение са значими и трябва да бъдат изучавани като начална точка на икономически анализ. Свръхконцентрацията на студентите върху математически модели, умело защитими в теоретичен аспект, но често твърде отдалечени от реалния свят и проблемите на деня, се засилваше в последните десетилетия, но кризата, така непредвидима  и изненадваща за иначе изпипаните макромодели на неокласическата школа, събуди негодувание у студенти по целия свят от липсата на алтернативни гледни точки и плурализъм в тяхното обучение. Постепенното изтикване на икономическата история на заден план е повратна точка и фатална грешка, тъй като ясно се вижда днес колко често трябва да се обръщаме към старите идеи на светила като Кейнс, Хайек, Маркс, Шумпетер и много други. В същото време, липсата на плурализъм в използваните методологии, както и игнорирането на  другите социални науки като философията и социологията, свеждат дисциплината до абстрактно решаване на сложни математически проблеми, отделени от техния социален, исторически и политически контекст. Въздигането на определени теории в култ и маргинализирането на техните алтернативи, доведе през 2003 Робърт Лукас, най-значимият неокласически макроикономист на последните десетилетия, дори да възкликне гордо – „Основният макроикономически проблем – този на икономическите депресии, вече ефективно е решен“. Само няколко години по-късно той беше опроверган.

С настъпването на кризата и множеството комплексни проблеми произлезли от нея, студенти от цял свят света възроптаха срещу този подход и изявяват исканията си за по-плуралистично, релевантно и приложно икономическо образование. Различните студентски организации – френската PEPS-Еconomie, английската Rethinking Economics, немската мрежа Netzwerk Plurale Ökonomik, обединяват тези студенти, които с множество инициативи се опитват да се борят за своята малка реформа, която вече започна да среща и своите големи привърженици – не само сред студентите, но и сред някои от големите имена в професията. Може би тяхната битка ще даде шанс на една нова парадигма да се наложи в дисциплината – такава, която да може да се справи успешно с множеството изпитания и проблеми на времето.

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител