“Европейският съюз не успява да спечели референдумите”, обобщи Вивиан Пертюсо, кореспондент в Брюксел на Френския институт за международни отношения (IFRI), напомняйки предишните “не”-та, които подкопават европейската конструкция вече повече от 20 години.

 

Вотът в Дания от юни 1992 г. срещу Маастрихтския договор, отказът на Ирландия през 2001 г. да приеме Договора от Ница, а след това и Лисабонския договор през 2007 година. И най-вече отхвърлянето на Европейската конституция през 2005 г.

 

от французи и холандци. “Всеки път се налагаше повторно гласуване” след периоди на несигурност, припомни Пертюсо. Както и при сегашната гръцка криза, тогава се говореше за излизане на Дания от Европейската икономическа общност през 1992-1993 г., или за “план Б” за Ирландия, в случай на ново “не” след второто гласуване през 2002 г.

 

Серията от референдуми, включително неделния в Гърция, на който с “не” гласуваха 61,31 процента, “е симптоматична за голяма липса на доверие между европейското население и ЕС”, отбеляза Хендрик Вос, политолог и европеист от университета в Гент.

 

През 1992 г., 2001 г., 2005 г., и 2007 г. въпросът винаги се отнасяше за някой основополагащ договор, целящ да доведе до по-дълбока политическа и икономическа евроинтеграция. Във всеки от предишните случаи правителствата защитаваха позицията да се гласува с “да”, докато в гръцкия сценарий министър-председателят от радикалната левица Алексис Ципрас води активна кампания да убеди гърците да гласуват с “не” на исканите от кредиторите реформи в замяна на нов транш финансова помощ за Гърция.

 

На сайта на гръцкото правителство, посветен на гласуването, организирано набързо в края на юни, даже има рубрика, озаглавена “те също го направиха”. В нея е поместен списък с организираните след 2000 г. референдуми, в който на видно място са тези, в които “не”-то е победило.

 

Този метод огорчи европейските политически лидери. Той е “диаметрално противоположен на същността на Европа, където трябва да бъдат взети предвид тревогите на холандците и германците, приоритетите на гърците и ирландците, интересите на Испания и Швеция”, каза Вос. “Правенето на политика в Европа по дефиниция значи търсене на компромис”. Отговорът щеше да бъде доста различен, ако въпросът на правителството на Ципрас бе зададен “в 19-те държави, използващи еврото”, които са основни кредитори на Атина, отбеляза той.

 

В миналото Брюксел винаги е успявал да преодолее разривите, демонстрирайки търпение и разбиране.

 

“Във всички кампании за референдуми, на които избирателите гласуваха с “не”, европейските лидери се грижеха за това да чуят изразените притеснения, да дадат някои допълнителни гаранции”, каза Фредерик Алман, координатор по европейски науки в люксембургския Виртуален център за познания върху Европа (CVCE).

 

“Датчаните и ирландците получиха това, което искаха”, каза Пертюсо, припомняйки изключенията, с които се ползва още Копенхаген по въпроси като приемането на еврото и вътрешните работи. Дъблин успя да си измъкне гаранции за спазване на военния неутралитет, забраната за аборт и ниското данъчно облагане. Две години след като бе казано “не” на Европейската конституция, се намери изход от ситуацията и бе приет нов договор.

 

Голямата разлика сега е, че кредиторите на Гърция не са готови да положат ни най-малко допълнително усилие в преговорите за приемане на план за финансова помощ в замяна на трудни реформи, каза Алман.

 

Според Пертюсо “единственият начин да бъде променен балансът, е да се предложи отстъпка, например отписване на дълга”, което Атина поставя като предварително условие за преговори.

 

Този въпрос ще бъде следен изкъсо от другия край на Европа, във Великобритания, където консерваторът Дейвид Камерън е от другата страна на политическата шахматна дъска спрямо Ципрас.

 

Камерън бе преизбран с обещанието да организира до 2017 г. референдум с въпрос дали неговата страна да остане в Европейския съюз. “Ако гърците получат отстъпки, британците също ще поискат”, предрече Пертюсо.