Тъга тъгувах,
скърби скърбих,
младини си млад погубих.
Злоба срещах… и прощавах,
обич, чувства разпилявах.
Без вина виновен бях
и от мъка песни пях… –
за любов и за разлъка.
Тъй живях и аз… и вие.
Тъй живяхме всички ние,
поколения наред –
роби, пленници безчет
на завистта и суетата.
А не виждахме бедата –
че превръщаме се в сноби,
че тъма в душите броди
и живеем на браздата
между истината и лъжата,
със ограбени съдби.
В Бог не вярваме дори.
А Той къде е? В небесата,
или тук е, на земята…?
Бог е в детските очи,
във душите и в сърцата,
и във сълзите дори.
Той е птицата, която,
литнала към синевата,
чезне в утринни зори…
Той е слънцето и светлината,
любовта и свободата,
разумът и нашите мечти…
Да бъде истината свята,
вярата във Бог да ни спаси!




 Фантазия

Маса, две чаши и жена.
Зад нея хоризонта гасне.
Отлита птица – две крила,
със погледа на две очи прекрасни…

И пак море и тишина -
вълните са притихнали във мрака.
Ах, колко хубава е тя -
девойката от Лунната соната!

 

Бяла любов

Утрин бяла с цъфнала морава,

окъпана в сълзи – разплакана роса.

И птица във смълчаната дъбрава,

самотна сред самотни дървеса.

 

А слънцето над нас е тъжно-бяло,

изгубено сред облаците черни.

В небе от горест прегоряло,

политат птиците вълшебни:

 

спомени, мечти, надежди,

възкръснали в простори бели;

лекокрили, в облачни одежди

– очаквани, но бързо отлетели…

 

Падат мрак и сенки черни –

гаснат болки остарели.

И безнадеждна свети любовта ни –

самотно-бяла сред звездите бели…

 

 

 

 

 

ОТ „ЧАШАТА НА НЕСТОР“ ДО „ЧАША ЖИВОТ“

 

Определенията за поезия са колкото стиховете...

Кой може да назове магията на думите, мисълта и чувствата, втъкани заедно и облечени в мерена (или пък не толкова премерена) реч? Кой би дръзнал да определя дали времето било за поезия и на каква възраст са подвластни нейните жреци? От изначалната поетическа загадка Омир, до ден днешен потребността на наследниците на първите божии страдалци Адам и Ева да се извисят до Божественото чрез Поетичното, е възсъздадена в милиони слова.

Българският поет Ангел Симеонов навлиза в литературата през 2014-та година на почти двойно по-голяма възраст (според усреднената представа за избухване на таланта) от ред национални поети, които като правило завършват житейския си път твърде млади. Ангел Симеонов е поредното безспорно доказателство, че поетите се раждат такива, а кога ще го заявят на света, не е безусловен рефлекс както плачът на новороденото. Природната стихия се изсипва, когато й дойде и сама чертае границите на собствената си неудържимост.

Към началото на 2014-та г. А. Симеонов обнародва първата си стихосбирка “20 дни от февруари”. Във “Вместо предговор - Изкуството в моя живот”, авторът изповядва: “Когато достигне до своя житейски рубикон (при различните хора той е различен, а при мен се случи, когато навърших половин век), човек се замисля върху вечната тема за смисъла на живота, за това, което е постигнал до тук, и какво ще остави след себе си.”

Още в тази първа стихосбирка Ангел Симеонов се представя като изграден творец, овладял най-важните тънкости на поетичния изказ. Очертава творческия си периметър: както тематиката, така и изразните средства. В Менделеевата таблица на българската поезия се появява поредният нов елемент – с валенции от нежност, емоционална разсъдъчност, болезнена чувствителност и доброта. Поетът ни завладява със своята заклинателна позитивност – стиховете му са възхвала на живота, а вярата в любовта е апотеоз на божественото начало сред греховното ни битие.

Втората стихосбирка Ангел Симеонов отпечатва само няколко месеца след първата и философски я кръщава “След мен”. Удивително настойчиво авторът продължава да пише в своята си емоционална и семантична палитра. Темите, слогът, поетиката – всичко не просто се повтаря от вече познатите ни стихове, а се завърта във въздействащ поетичен паноптикум и читателят разлиства страниците под въздействието на вдъхновени дитирамби, където открива и собствените си стремежи по несбъднати мечти, преживяни бoлки и разочарования.

Според изследователите, проникнали до дълбините на поетическото изкуство, първият стих в историята на човечеството гласи: „Аз съм чашата на Нестор“ и е гравиран върху старинен бокал от времето на Древна Гърция.

Едва ли поетът Ангел Симеонов е търсил съзнателно някаква речева или смислова препратка към древността, когато е именувал третата си стихосбирка „Чаша живот“. Ала много по-важно е, че във всяко едно от 55-те стихотворения в тази неголяма по обем книга се съдържа изначалният дъх на човек, който сякаш току-що се е родил и тепърва открива света. Авторът е дете, което кара порасналите читатели да прогледнат наоколо чрез неговия поглед. Трудно е да определиш кое е по-завладяващо: лиричният водопад на класическия стих или водовъртежът на думите, които те карат да се гмуркаш и изплуваш с учестено дишане и разтуптяно сърце, а накрая винаги те успокояват с усещането за доброта и пречистеност.

Тази стихосбирка на Ангел Симеонов го утвърждава в днешната ни поезия като нежен лирик и певец на възвишеното сред причудливата съвременност, която уж била глобалистична, виртуална, наситена с огрубен прагматизъм и с размити усещания за добро и зло...

Поетът ни омайва със своя свят на метафори, където вечните въпроси за раждането и любовта, за дълга и всеотдайността, за предаността или изневярата звучат истински. За това финалът на неговото „Послание“ е убедителен:

„Реших да му разкажа мойта тайна –

на моя правнук, бъдния човек:

че любовта е приказка безкрайна –

четеш я цял живот, за нея няма лек.“

Лек няма и за орисания да пише стихове! Очакваме нови…

Не случайно „Чаша живот“ завършва с думи за поета и разсъждения от такива почитатели на неговото творчество като академик Стефан Воденичаров и професор Андрей Пантев.

За нежния лирик Ангел Симеонов тепърва ще се говори и пише, но най-важното – ще се множат читателите му.

 

Димитър Томов

 

Чаша живот - стихосбирка


Предговор

 

Написани думи – чете ли ги някой?

Прелистват набързо и продължават нататък.

Читателю, ти не се отегчавай –

този предговор ще е твърде кратък:

 

Започнах да пиша не просто от скука –

в мен животът забързан пулсира,

и времето бърза, не спира дори за минута.

И стихове тъжни в мене напират –
спомени зли в житието ни смутно.

 

Не зная хората дали ме разбират…

Някой все пак трябва за живота да пише –

за любовта, която до кръв ни раздира;

за скитника беден, който стотинки събира;

за дъжда, светлината и здрача…

 

Дали съм се справил със тази задача?

Думата имаш, читателю свише.
 

Послание

 

Аз седнах да напиша днес поема

за хората от следващия век,

но не намерих подходяща тема

за моя правнук – бъдния човек.

 

Дали ще бъде влюбен във живота,

във изгрева и залеза червен,

в момичето – съседката от блока,

ще бъде ли мечтател като мен?

 

А вятърът, ах, вятърът в небето,

подгонил бели облаци в нощта,

нашепва звездна приказка и ето –

при мен долитна падаща звезда.

 

Със нея – споменът за моя татко,

за дядо ми, за моите предци –

живели във живота ми тъй кратко,

сега – в свят по-хубав, може би…

 

Реших да му разкажа мойта тайна –

на моя правнук, бъдния човек:

че любовта е приказка безкрайна –

четеш я цял живот, за нея няма лек.
 

Живот

 

Животът бавно отминава,

отплава като лодка от брега.

И само спомени назад остават,

напред – дълбока самота.

 

А край брега водите са лазурни,

навътре – мрачни стават те.

В неспирен бяг вълни прииждат бурни,

накрая – въздух и небе.

 

Във лодката се качват разни хора,

и слизат, други са наред…

А ти се взираш в хоризонта без умора

и продължаваш сам напред…

Душата ми

 

 

Душата ми е скитница в пустиня,

изгубена сред пясъчно море.

Тя скитала е дълго през годините,

обрулена от бурни ветрове.

 

А аз съм само миг от времето

и песъчинка от пустинята,

осъден съм да нося бремето

на моята душа обречена.

Приказка за моето детство

 

 

Думи, отронени в нощ сребролунна,

прошепнати тихо в мрака стаен,

и улици тихи, и стъпки безшумни,

останали толкоз далече зад мен…

 

Повтарям си тихо моята приказка –

за моето детство, за моя живот –

толкоз далечна и толкова истинска,

във спомени цветни красив епизод:

 

Реката забързана, белите камъни

и вятърът южен с дъх на сено;

върбите самотни – сякаш забравени,

разплакани, свели към нея челљ…

 

А утрото алено, старите кестени

със сенчести клони, с врабчета безброй,

и златолисти от слънцето есенно,

обагрени, шепнат след летния зной…

 

А Витоша, Витоша с бяла премяна –

във коледна нощ искряща елха,

във моите сънища детски остана

и в приказка снежна прероди се сега.

Старата ми къща

 

 

Аз сам прекрачих дървения праг

на опустялата ми, стара къща –

един забравен вече свят,

във който тъжен се завръщам.

 

А някога аз тук живях –

излизах сутрин, вечер се прибирах…

И весел бях, и песни пях –

бе моят дом, бе мойта къща…

 

Реката пееше отпред –

сега разплакана се лее.

Летяха птиците отвред –

сега тъга навред немее.

 

А построих я с двете си ръце

далеч назад в годините.

В основите вградих сърцето си,

а моите мечти – в комините…

 

Защо напуснах я? – Не знам.

Така се случи просто някога.

И връщам се във нея сам.

Не знам кога… – Понякога…

 

Двете ми дъщери

 

 

Виновен съм, че те не се познават.

Едната е на двадесет и две, а другата на две.

Но те в сърцето ми завинаги остават –

само две, като двете ми ръце.

 

Те топлят ме във мислите самотни

със пламъка на детската любов.

Във дните ми студени и сиротни –

очакване за ден по-светъл, нов.

 

Съдба злочеста, тежък кръст –

не бях светец, ще си изкупя греховете.

Но тез, които днес ме сочат с пръст,

дали са по-добри, си помислете…

НИЯ

 

 

Дете, ти вече си голяма –

вече си на двадесет и две.

Но за мен ти мъничка остана.

За мен ти винаги ще си дете.
 

Ана

 

 

Във утро – слънчеви лъчи,

усмивка детска озаряват.

В безоблачни и светли дни

звезди в зениците изгряват.

 

Пламък син – надежда в мрака.

Очи – небесно огледало,

и вътре в тях, незнайно как,

Вселената се е побрала цяла.

 

Със стъпки мънички, невинни,

живота плахо опознава,

а вечер приказки картинни

във сънищата оживяват…

 

 

Детство

 

 

Когато утрото огрее

събудените равнини

и Огоста се разлее

сред тихи, плачещи върби;

 

и златен залез над Балкана

целуне горди върхове,

и самодиви сред поляна

във кръг се хванат за ръце;

 

и над вековните дъбрави

се спусне мрак и заръми,

и нощна птица се обади

със тъжен глас и отлети;

 

и вятърът като повее,

със дъх на росни цветове,

зад облак месец млад изгрее

с лъчи от други светове…

 

Това са детските години

с безброй отлитнали мечти –