Когато на големия екран се появи мегапродукцията “Властелинът на пръстените”, четох едно интервю с продуцента Питър Джаксън. Той каза, че като малък е чел книгата и много се надявал да я види филмирана. Това било негова мечта. Днес, докато гледах “Пърл Харбър” за втори път, в съзнанието ми ясно се очертаха контурите на една моята отколешна мечта – да видя на големия екран вълнуващ, епичен филм, създаден от български екип и пресъздаващ български сюжет…с български герои. Питър Джаксън сам сбъдва своята мечта, сътворявайки величествено произведение на седмото изкуство. Аз едва ли някога ще стана режисьор или продуцент. Но мечтата ми ще я има винаги и тайничко ще се надявам, че някой друг е имал същата мечта и ще сполучи да я осъществи.
Накратко за “Пърл Харбър”. Отдавна изтъркана история, всички сме гледали филма, всички знаем слабите му страни – като се почне от почти сапунената любовна история, разлята в цели три часа, та се свърши с преливането на кръв в бутилки от “Кока кола”. Обаче филмът си е чиста проба надъхваща пропаганда, която в прав текст казва на американските зрители: “Да, ние сме най-добрите, ние сме непобедимите, ние сме велики! Може да са ни ударили като с парен чук, ние ще ги ударим тройно, накрая ще спечелим ние!”. Казва им още, че техните предци са страдали, преживели са много, но то е било за добро. Разказва им за героите, дали живота си за едно по-добро бъдеще на страната. Има ли някой, който ще го отрече? Едва ли… Това е истината. Може да хулим американците, но те добре знаят какво вършат. А в случая от една истинска трагедия, от един военен провал, за който вина имат и самите американци заради своята непредпазливост, те правят епичен филм, който с цяло гърло крещи “Ние сме победителите!”.
Да се върнем към родната действителност. Към моята мечта. Винаги съм искал да видя филм за нашите, родните герои от същия този период, за който ни разказва “Пърл Харбър”. Сюжет ли ни трябва? Сюжет да иска човек! И тук имаме трагедия – тежките съюзнически бомбардировки, на които е подложена страната през 1943 – 1944 г. И тук имаме не по-малко луди и безразсъдно смели летци. Гледам снимката на кап. Димитър Списаревски. Как искам да видя филмов разказ за неговия подвиг, за неговата героична саможертва в небето над София на 20 декември 1943 г., когато разбива самолета си във вражески бомбардировач. Гледам избелели, стари снимки на други летци пред техните самолети. В “Пърл Харбър” японците буквално издухаха американската авиация още на летищата, но онези двамата смелчаци по хавайски ризи надупчиха седем от техните машини и минаваха невредими през куршумите. Искам български филм, в който няма нужда от пресилени или нереалистични сцени – нито таранът на Неделчо Бончев и Димитър Списаревски е измислица, нито бомбардировката на Одрин от български авиатори, нито прочутото прелитане на български самолет ДАР-1 под Стамболовия мост във Велико Търново, нито героите на Страцин, нито атаките над модерни американски бомбардировачи с остарели “двуплощници”, предизвикващи удивление у чуждите пилоти. Какво ни липсва? Пари, възможности? Идеи? Как е направен епичен филм като “Хан Аспарух” преди толкова години, а сега, в ерата на компютърните технологии, нямаме възможност? Да, нужни са специалисти, нужно е огромно финансиране. Но по-напред е нужно някой да повярва в мечтата си, да остави изтърканите сюжети за престрелки между мафията, любов между комшиите и прочее. Длъжни сме да имаме такъв филм – не само заради нашите деди, но и заради нашите деца, на които един ден трябва да показваме миналото по най-лесно възприемчивия начин – визуално. Не можем вечно да преиздаваме колекции с “Аспарух”, “Златният век” и “Под игото”. Не можем да държим и удобното идеологическо покривало над онази епоха с извинението: “Абе това е спорно време. По-добре да не се занимаваме.”. Защото другите държави отдавна направиха своите филми за същото това спорно време. А аз още чакам някой да сбъдне моята мечта…