На гости на една македонска сватба в гр.Струмица – Македония

Днес Емата ще ни води къде? на сватбаааа... :) и то – в Македония! Предупреждавам: хорáта са по час и половина едното и който не е подгтовен физически, да заминава веднага да тренира, че ще му се види тежък сватбения живот :) Приятно четене и внимавайте с пиенето :)  

Първо на гости, а после и на сватба в гр.Струмица – Македония

    През 2008 г. работех в една фирма и много близка на сърцето ми колежка и приятелка, много по-млада от мен, ме покани да гостувам на семейството й в Македония. Дойде Великденската ваканция, купихме си билети за автобус до Петрич. Оттам срещу 15 лв. с такси стигнахме до граничния пункт „Ново село”. Таксито се върна обратно, а ние с приятелката ми преминахме с куфарите на колелца покрай гишетата на границата, както си му е редът. Тогава се изискваше международен паспорт, а сега се минава от България към Македония само с показване на лична карта. Имаше и други пешеходци като нас. От София до гр. Петрич, с автобус. После от граничния пункт до гр. Струмица, винаги можеш да вземеш някое от чакащите клиенти македонски таксита. Тарифата е твърда, сума равностойна на българските 15 лв. Автобусите директно от автогарата на София до гр.Струмица, са по-нарядко и в празнични дни можеш и да не успееш да се класираш за билет и седящо място   Бащата на приятелката ми, ни чакаше македонския паркинг. Качихме се в кабината на камиончето, с което той беше тръгнал да върши някаква негова си  работа. Като стигнахме в

центъра на Струмица,

човекът ни почерпи с по една порция македонски кебапчета, които според мен имат вкус на българските пържени кюфтенца. Ние с приятелката ми останахме да се разхождаме из града,  а куфарите ни продължиха да се возят в камиончето и успяха да стигнат преди нас до селцето, в което живее семейството на приятелката ми. То се казва

Дрвош

и е малко нещо  като село Бистрица над София, по отношение на разстоянието. Иначе, по вид на строителство, по подреденост, и по бит на хората, има известна разлика.   Разхождахме си се из града, влизахме в някои магазини и разглеждахме стоките, срещахме се с роднини и приятели на приятелката ми, черпихме се в едно много приятно заведение в края на изключително свежата, чиста и красиво поддържана градска градина, а  когато се стъмни, взехме такси и се прибрахме в прелестното селце Дрвош.

   

На другата сутрин,  отидохме в църквата, облечени и „нагласени”, както си му е редът за дни като този.  По всеобща традиция, църквата е построена на най-високото място на селото, откъдето гледката към селцето и към долината, в която е разположен град Струмица, е жива и прекрасна.

Както се казва у нас „ и младо и старо” се беше отправило към църквата. Хората се бяха пременили с новите си  дрехи и се радваха да се срещнат по повод празника Великден на това свято място.

Някои от хората бяха донесли за подарък на църквата агнета и ги оставяха на тревата до входа.

 Всички успяха да влязат в църквата.  Салонът се напълни, част от хората се качиха на балкона, т.е  на втория етаж и попът запя празничната си литургия. Говореше, пееше, размахваше кандилница, а като се загледах, покривката на масата зад гърба му беше обсипана с пъстра коледна декорация - елхички, свещички, камбанки и Дядо Коледовци. Мен ме напуши смях, нали беше Великден , а не Коледа. Попът говореше наизуст, като няколко пъти споменаваше македонските братя Кирил и Методий. Когато тръгнахме да излизаме, видях че от двете страни на  входа,  жени от селота държеха  подноси, в които имаше нарязан на филийки козунак. Любезно ме почерпиха, любезно благодарих и любезно си го изядох, въпреки че, козунакът им  беше солен, а не сладък какъвто си го знаем у нас. Аз на

празничната литургия

бях отишла с приятелката ми и с майка й. Много от жените дошли на празничната литургия, идваха да се запознаят с мен. Почувствах ги като сърдечни и дружелюбни. Даже получих покани да им гостувам. Нямаше как да приема, защото бях там за малко време и при това бях дошла на гости на други хора.  

 

По обратния път, на едно стръмно място, подобно на планинска пътека, се спряхме и  моите домакини се заговориха с някакви свои познати. Аз стоях до тях като чужд човек, защото на практика си бях чужд човек. Една дребничка възрастна жена, заподскача около мен и взе да ме прегръща и да ме целува. Подадох й ръка, за да се запознаем, като й казах името си.: „Приятно ми е, аз съм Емилия”, а бабата  ми отговори: „Е па ако, я сум баба ти Дафина”.  Не бях дори чувала за нея и не знаех каква точно се пада на моите хора, но почувствах нейното желание да се доближи до мен и да си поприказваме, по начин, който е техен си, без превземки и без изтънчени реверанси. Прибрахме се в къщата на приятелката ми и докато си седяхме „на приказка” в хола на домакините ми, отвреме навреме през терасата отвън, идваха съседки. Не идваха да искат сол, разбира се, всички си имаха някакви предлози, за да влязат непоканени, да поседнат в холната стая и да се запознаят с мен и да обменят по някоя и друга дума с мен. Всъщност разговорите винаги се въртяха около това, как нашият живот, на българите , „се е оправил”, откакто сме влезли в Европейския съюз и за това, как те самите в момента  кандидатстват да получат българско гражданство.   Привечер бяхме поканени на гости у роднини на моята приятелка, пак в това село. Къщата, в която гостувахме  беше едноетажна,  много чистичка, красиво обзаведена, като по журнал. Очевидно стандартът на тези хора беше висок, а домакините бяха много щедри,  дружелюбни и весели хора. Прекарахме много приятни часове „на маса”, богато заредена с неща за похапване и леки питиета. Разговорите не стихваха и какво улеснение беше само това, че всеки си говореше както си говори в ежедневието, а се разбирахме идеално.  В хола имаше телевизор и в новините им повтаряха видео материали с гледки от улиците в центъра на София, с коментар, който общо взето не беше дружелюбен към България. Не бяха дружелюбни и съпътстващите текстове към видеоматериалите от Гърция. Това беше преди три години по Великден. Тогава си носех обърнати в македонски динари пари, ама си върнах обратно две трети от сумата, защото не намерих какво да купя . Всичко, което видях в магазините в Струмица, беше същото като у нас. Пропуснах да си купя едни книги, които си набелязах, но после така и не се случи да мина през книжарницата  в центъра на Струмица. Тогава се зарекох, че ако някога пак отида в Струмица, непременно ще потърся възможност да си купя тези книги. По много интересен за нас начин беше написана историята на Македония, с имена на хора, които ние знаем и почитаме като български герои.   А пък

сега, в средата на септември 2011, отидох в отново в Струмица,

защото бях поканена на сватбеното тържество, организирано от родителите на моята приятелка, по повод женитбата й с едно красиво умно момче от България. Граждански брак те вече бяха сключили в София, в присъствието само на родителите и  и кумовете.  Моята приятелка, булката е умна много, красива  и много сърдечна млада жена, родена в Македония и завършила в България своето висше образование. От няколко години вече тя  живее и работи в България. Родителите й,  прекрасни работливи и добри хора бяха организирали сватбеното веселие и ни показаха как се правят сватбите по този край. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Тръгнахме от София с колата на наши общи бивши колеги, официално поканени като мен.

Границата преминахме само с лични карти бързо

и с приветливи усмивки на митничарите от двете страни, без проверки на багажа. На връщане обаче, на българска територия вече, един митничар отвори вратите на колата и настоя да му предоставим личните си чанти за щателна проверка на съдържанието им. Доколкото разбрах, търсят кутии цигари, които в Македония били по-евтини от цигарите в България. То пък ние се случихме все непушачи, за неудоволствие на митничаря. Първата част на веселбата, беше в къщата на родителите на булката.

  http://www.youtube.com/watch?v=eU8QqGQsAFo&feature=related      Малък видеоклип  с веселбата в къщата.

  Отвреме

Къщата, отгоре до долу украсена с панделки, та отдалече да е видно в коя къща е сватбата.

Свирачите от т.н.

„живата свирка”,

гордо показваха раираните „униформени” цветни ризи, които били купени от България. Свиреха като за световно. Преди години  работили години наред в някакъв ресторант в Мелник и свирят едни ми ти кръшни мелодии и хора, които ние разпознаваме като български. навреме повтарят мелодията на „Камъните падат, падат от небето”, а народът кърши снага и се весели.  

  http://www.youtube.com/watch?v=5f9MpjEcD0U&feature=related

 Ама много ги бива да играят  и  с огромно желание се хващат на хорото

 

 

 

Жените и девойките, „облякани и  натокани“,

всички те минали през фризьорския салон с прически с кичури и екстеншъни в косите, с грим и блещукащи частици по откритите части на деколтето и раменете, смениха по два тоалета, единият за светлата част на деня и друг за вечерта.  

  И при македонската сватба имаше ритуал, кумовете, родата и приятелите на младоженеца да идват да искат булката, а пък родата и приятелите на булката да запират врата отвътре  и да не пускат младоженецът, за да се бърка да плаща с банкноти, а те все да са недостатъчно. А македонските банкноти са едни „чаршафи”. Големи по размер  и с ниска стойност. Хората щедро раздаваха столевки.  

                                                  Ето това е майката на младоженеца.

 Венчавката  беше по вечерно време в красивата християнска църква „Св.Св. Кирил и Методий”,

до която се стига по едни стръмни улици в малкия град. Ритуалът изключително много прилича на ритуала при венчавките в българските християнски църкви.  

 Църквата Св.Св. Кирил и Методий”, поглед откъм улицата

 

                                   Входът на църквата

 Ритуалът при венчавката в Македония изключително много прилича на ритуала при венчавките в българските християнски църкви.

 

http://www.youtube.com/watch?v=IKIxd9QnCl4&feature=related А тук малко и на клипче се чува пеенето на  църковния хор След венчавката, всички се събрахме за

вечеря и веселба в ресторант „Пала”,

построен на безлюдно място на 2 км извън града и това позволяваше на „живата свирка”, съставена от няколко мъже, пеещи и свирещи на инструменти  със солистка, една гласовита, знойна, лепа, ама  върло лепа  певачка.  

  В ресторанта се завъртяха едни хора!!! У нас няма такива Хванаха се хората на хоро и представяте ли си как, час и половина играят, въртят големите кръгове, а музиката така и не спира за минутка поне? Все бях виждала хоро, ама това си беше за „Гинес” по продължителност. http://www.youtube.com/watch?v=KfIVNg4Kc_8 На това клипче може да се види хорото, червеното знаме с набучената ябълка на върха на дръжката му, както  и да се мерне знойната певачка. Връщам се с няколко часа назад. Преди обяд, докато пътувахме към Македония, спряхме на българска територия на една малка бензиностанция за обичайните действия-наливане на бензин, посещаване на „онова място” и купуване на разни вкусотийки за изпът. И със спътничката ми бяхме застанали в един коридор, да си чакаме ред за влизане на „онова място”, което се състоеше само от една кабинка. В магазинчето на бензиностанцията влязоха двама мъже, минаха покрай стойките с напитки и лакомства и стигнаха до нас. От тях запомних единият, млад очилат дългуч с бяла риза, дънки  и едни огромни обувки от типа „следващият номер е калъф за цигулка”. Когато кабината, за която чакахме се освободи, очилатият дългуч ми  тегли един лакът, мина пред мен и каза: „ Я аз да влизам, защото ще тръгваме” и бързо се совна в единствената кабина. Зад гърба му казах на висок глес и доста заядливо: „То и ние тръгваме”, ама какво от това, че го казах, като никой не реагира? И по едно време, между гостите на сватбата, гледам, същия този очилат дългуч. Хванал се на едно от хората и плете крака. С огромните си „петала”, правеше хаотични стъпки насам натам , а те не съвпадаха с ритъма на хорото, нито се връзваха с общата посока на придвижване. Тялото му се лашкаше насам натам, като ту придърпваше хората до него напред по никое време или обратното, ги сбутваше назад, а те търпеливо продължаваха да си тропкат до него и да се правят, че всичко им е "точно".  Казах на приятелката ми да погледне как този дългуч играе хорото , с гъвкавостта на овчарска гега. И до края на веселбата все го наблюдавахме като да е човек от „Комиците”, а помежду си го наричахме „Гегата”. По едно време, в разггара на веселбата, от кухнята на ресторанта изнесоха една огромна тава с печено прасе. И я понесоха на ръце пред масата на младоженците и кумовете. И музикантите се пренесоха пред тази маса. Аз леко наближих , не можех много добре да виждам, защото щях да преча на действието, но успях да заснема този видеоклип. http://www.youtube.com/watch?v=2OqbbWYZUqM Ето тук, макар и малко от неудобна позиция "изотзадзе", успях да хвана малко от ритуала по покриване на кумовото прасе със столевки. Вярно е, че отрупаха прасето на кума с пари, ама пък парите бяха македонски. По-късно опитахме и от мръвките, наистина беше опечено и овкусено превъзходно. Към края на вечерята, някои от жените си бяха събули официалните обувки и продължаваха  енергично да играят каквото им се свиреше, боси по килима. http://www.youtube.com/watch?v=6owImfzcyJA&feature=related

Наближаваше 2.00 след полунощ,

на групички се разотиваха гостите, кой откъдето е дошъл, а за нас, гостите от София, родителите на булката поръчаха  и предплатиха 4 таксита,  да ни закарат от ресторанта до хотела.  Такситата вземаха по твърда тарифа 50 динара, което беше сума някъде под два лева, обърнато в български пари.

Двузвездният хотел „Тивериопол”,  в който домакините настаниха нас и всички други гости от България.

 На сутринта, излязох малко да се поскитам по близките улици и площади с цел да оползотворя времето до  часа за отпътуване и по възможност да си похарча македонските пари, които ми бяха останали още отпреди три години. Тръгвайки от България нямах представа, дали още са валидни парите, останали в едно портмоне отпреди три години, та отделно си носех евро, които да сменям за динари, но не се наложи. Всичко си беше „точно”. Македонците не си бяха сменили вида на парите. Съботата ни беше плътно заета с пътуване и със сватбата.

Тогава магазините в Струмица си работят нормално, като у нас. А в неделя вече, нищо не работи.

Само будките за вестници и цигари, цветарските, заради сватбите работят само до обяд. Отворени са някои квартални магазинчета за прясно месо и сергии за плодове и зеленчуци. Никакви „менувачници” или както там наричаха бюрата за обмяна на валута нямаше отворени.  

  Много исках да купя едни книги, които бях разгледала тук преди три години, в които беше написана  историята на Македония,  ама като никъде нямаше отворен в неделя  щанд за книги, не успях да осъществя намерението си. Магазините за сувенири, за дрехи, за обувки и компютърни компоненти и аксесоари–също не работеха. Низделия, като тонколонки, уебкамери, клавиатури  и флашпамети, както видях по етикетите от витрините са в известна степен по-ниски от цените у нас.  

И най-големият  универсален  магазин „Глобал”,  в центъра на Струмица, в неделя не работи.

                                              Безлюдната централна улица в неделния ден

 Попитах едно момиче, което пиеше кафе пред пункт на „Еврофутбол”,  дали причината да не виждам отворен магазин  е, защото съм излязла твърде рано? Момичето ми поясни, че причината да не намирам отворен магазин била,че те работят през цялата седмица и в съботатата, а "в неделата спият".

                        Сградата на Стопанска банка- в центъра на града

 

                       Безлюден в неделя е градският  площад на Струмица

 

      Обновеният централен площад

 

                                                           

  Паметникът на Гоце Делчев на централния площад

 

                                                          Търговски улици в неделен ден

  Разхождах се аз по търговската улица и влязох в единствено отворения на тази улица магазин за цветя и някакви съдове от рода на лъскави тенджерки, чайници, чаши, вази и стенни декорации от сухи цветя. Искаше ми се да купя нещо, ама пък то всичко това си го имаме и в София, от същия производител и на същите цени. Продавачката ме попита откъде съм. Като казах от България, веднага ме попита по какъв повод съм в Струмица? Казах, че съм била на сватба. Веднага ме попита на сватбата на Андрияна  ли съм била? И се започна едно разказване, как точно тази жена била украсила и колата за булката, па и букетите била направила, цветната декорацията за дома на булката и за интериора на ресторанта била приготвена от нея.  Бях подложена на разпит разпит за това как точно е минала сватбата? Едвам се измъкнах да си изляза от магазина. Продължих си разходката главно по централния площад.  В единия му край има сграда на гимназията „Яне Сандански „, а пред нея са издигнати редица от пилони с много различни национални знамена, от които разпознавам само македонското.

 

           Гимназия „Яне Сандански

Хотел "Централ", почти в  центъра на града

                              

  Градинката до хотел „Централ”.

                                                                                                                                    Още улици и административни сгради в центъра

 

   

   

 

 А такива китни са нискоетажните къщички с дворчета в квартала около хотела ни 

 

 Май и тук чакат някой да дойде и да им измете тротоарите, докато "спият".

                                   Е те това, не можах да го разбера, а уж всичко си разбираме*.

 Все пак, след обикаляне по улиците около хотела, намерих един работещ в неделя гастроном. Там буквално си изпразних портмонето „до стотинка”, като купувах неща, за които бих дала пари и у нас. Накупих няколко пакета от по 200г мляно кафе за еспресо машинка. Една от продавачките ми го похвали като „супер”, ама то се оказа нищо особено, просто на ниво на нашата „Нова Бразилия –класик”. Голяма важно. Подарих два пакета на голямата ми дъщеря, а останалото, няма как, ще си го пием  сутрин вкъщи. Докато обикалях по тихите улички и си търсех къде да седна да изпия едно кафе, стигнах до едно павилионче, в което двадесетинагодишно девойче продаваше вестници, списания , семки и цигари. Попитах я къде мога да изпия едно кафе и тя сама пусна някакъв жетон, който аз платих с 10 динара /около 0.33 лв / в един автомат в съседство на същия тротоар и оттам ми поднесе прекрасно еспресо с точно толкова захар, с колкото го обиичам.  На тротоара имаше изнесена някаква миниатюрна масичка и там на нещо като пластвмасови касетки седяха мъж и жена, семейство на около 50 годишна възраст. Пушеха си цигарите, докато пиеха кафето си и като ме видяха как се мотая насам натам и не знам как да си изпия кафето, ме поканиха да седна при тях на шарената сянка. Имах половин час време, преди да освободя хотелската стая преди заминаване за България, бях на 5 минутки пеша от хотела, затова приех да поседна на импровизираното "столче" до тях  и в компания да си изпия хубавото кафе.  И разбира се ме разпитаваха от къде съм и по какъв повод съм там?  Казах , че съм от София и съм била на сватба. Тогава мъжът и жената, които бяха семейство, казаха, че много често пътуват до българия, че дъщеря им е завършила Югозападния университет в Благоевград и е останала да живее там. И понеже тя не си идва в Струмица, те пътуват често до Благоевград. Предположих, че тя иска да остане в България, защото й харесва  и защото  възнамерява да стане българска снаха. А те казват : " Де така да беше, щяхме да сме много щастливи, но тя не иска да стане българска снаха. Залюбила се е с едно момче още от университета, ама той пък е мулат". Е, казвам, прекрасно. Внуците ви ще се родят от смесена раса и ще бъдат много красиви. А те кимат с глави и отчаяно  казват:  "Лесно ви е на вас, защото  живеете у България. У вас е демокрация. А при нас не е така и тя затова смее да си идва в Струмица. Не смее да се покаже с него." Тръгнахме към  обратно към 13.00 и без да бързаме, в 18.30 ,  се прибрахме вкъщи, доволни и предоволни от прекараното в Македония, с прекрасни хора, време.   *користене – използване (сръбски) - бел.Ст. Автор: Емилия Попова Снимки: авторът Още разкази за Сватби по света от нашите автори – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Великден в Струмица – част 2
2. Великден в Струмица
3. Сватба в Галац – Разказът на Тони
4. Малко впечатления за Македония
5. Една весела компания в Македония: Прибиране
6. Из Македония – църкви и манастири
7. Една весела компания в Македония (май 2003)
8. До Охрид и обратно (обиколка на Македония)(1) : До Щип през Станке Лисичково
9. Една голяма, дебела, румънска сватба :)
10. До Охрид и обратно (обиколка на Македония)(2 част): От Щип до Прилеп през Бабуна планина.
11. На сватба в Джаму и Кашмир
12. При нашенци в Косово (3): На гости при гораните от Зли поток

Прочети цялата новина

Свързани новини: