По принцип септември е месецът, в който Студентски град – разблудният квартал, който преди време разбуни духовете, но за малко, отново започва да се изпълва с живот. Дотогава само кучетата по улиците и случайно прелитащи със сакове студенти бележат някаква активност през мъртвешкия летен сезон. Наближи ли началото на учебната година в повечето ВУЗ-ове, общежитията започват да се пълнят. Първи идват новоприетите в Медицинския университет, бъдещите инженери от ТУ, бъдещите треньори от НСА, след тях и облечените по последна мода надъхани бъдещи икономисти, дето „утре наш става света” (съкратено, УНСС). Улиците се изпълват с новобранци. Повечето са набор ’90. Реколта „Времето е наше”. Щастливи са, движат се на групички, говорят разпалено и от думите им може да се подочуят истории как всеки открил сам за себе си я автобус 280, я „Фантастико”, я някоя пералня.
Целият този процес достига своята кулминация с разпукването на октомври. Тогава се изсипва огромната маса студенти от Софийския университет, които заливат със свежа кръв и разноцветни сакове околоблоковите пространства из половин Студентски град. Настроението е приповдигнато. Всички нощни клубове като че отведнъж изригват купища оферти за „студентско парти”, „парти на първокурсника” и т.н. Целта е да се оправдае дългогодишния имидж на квартала като място за непрестанни купони и луд нощен живот. Търсене, разбира се, има. Голяма част от „зайците” за пръв път се усещат „отвързани” – няма я майка ти да те посрещне по халат в 3 през нощта и да ти кресне: „Къде скитосва, бе?”, нито баща ти да те пита къде ходиш, какво правиш и с кого и да ти ръси ненужни съвети. За бабата и дядото да не говорим – хоризонтът е чист от роднински спънки и хронометърът започва да засича това време, което по-късно в разговор със синове и дъщери същите тези днешни зайци ще наричат „най-хубавите ми години”.

Някои гледки от това голямо ново начало са умилителни. Още се усеща полъхът от вкъщи, когато въпросният новобранец се изсипе с багажа си в новата стая, а зад него завоевателно надничат роднините, с ключовете от колата, подрънкващи в ръцете на бащата. Изваждат се дрехи, буркани с туршии, прибори, любими книжки, албумчета със снимки на котката, бабата и бившето гадже, козметика и прочее. Случаите варират от семпло оборудване при новопристигащите момчета до разточително преселенческо претрупване у момичетата, които изваждат цял арсенал от наглед разнообразен (а на практика напълно ненужен) инвентар. Роднините са твърдо убедени, че стаята, в която тяхното отроче пристига на заточение, не е най-приветливата, каквато е неговата лична на 300 километра от София. Следователно се нанасят корекции – купуват се разнообразни артикули, част от които един по-опитен в студентския живот младеж би сметнал за излишни. Важното е декорът да се поразгърне. Под леглото е задължително да има буркани, а повечето багаж да е в кашони. Защото ако не е в кашони, ще е пръснат из стаята.

Въздухът се изпълва с диалектика. В смисъл на диалекти. Богатството на българския език се разплисква в невероятни багри, докато младежи от югоизтока прибират по шкафовете „дънкиту” и „доматиту” и се питат един друг „Ти къде си в Студентскиту?”, а техни връстници от диаметрално противоположния край на отечеството обсъждат в стола оскъдните порции „пиуе със зеуе” и хрупат „юти чушуета”.

За голямото биоразнообразие в квартала на студентите допринася забележителният колорит от модни стилове, тази своеобразна амалгама от най-различни жанрово, пространствено и времево облекла, под общия знаменател „фйешан”. Ще видите младежи с дебели колкото палец ланци на врата, които сякаш изчезнаха като модно явление из столичните училища преди 1-2 години, но в Мездра или Бобовдол са си “a must”. Ще направи впечатление и антисезонният микс от феерично потниче, люшкащо прясно изпечена гръд и дебели зимни ботуши, за предпочитане в леопардови шарки. Не липсват и почитатели на лозунга „Ако затворят Илиенци, ще ходя гол!”, както и такива, които явно са решили, че вече са го затворили.

По коридорите младежи се уригват звучно, след което стрелват преценяващ поглед за ефекта от действието им върху околните. Бутонът за натискане на асансьора си губи смисъла, ако върху него не оставим отпечатък от маратонките си. Много терапевтично действа на окото и разкривеният надпис на стената „Само Берое!”, защото новоизмазаните стени на общежитието инак травмират младата душевност. Масовата употреба на маркери с широки писци си казва думата: гръмкото „ЛЕВСКИ СОФИЯ ЗАПАД” се забелязва много повече от семплото, написано с избледнял химикал преди много години прозрение: „Животът е толкова гаден, но най-големи са циците на Ивето”.