Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Тези дни се чудя защо изобщо ставам от леглото и защо си отварям устата за каквото и да било. Мразя целия свят и той ме мрази обратно. Не понасям почти никакви хора. Не искам да се занимавам с каквото и да било. Заформил съм си готина предсрочна пролетна депресийка, леко разбъркана с агресия и с топнат в нея къс фитил. You have been warned!

Фактът, че напоследък не мога особено да пиша на клавиатура може да е или да не е свързан с горното. Така или иначе, извинявам се за всякаквите изядени или разместени букви в текста. За граматическата издържаност на езика, обаче, нямам извинение, така че приемам критики.

Много хубаво беше този уикенд. (Нека дадем леко положително побутване на този пост.) През цялата предна седмица се опитвах да играя колкого мога Го и през уикенда продължих. Дори се престраших да играя online, не само срещу ботове, но и срещу хора! Оказва ми сериозно напрежение, но наистина се отплаща - и като напредък, и като емоции. Като страничен ефект вече имам и ранк в KGS! Започнах с 23 кю, което може би е малко под възможностите ми, минах през 22 и 21 кю, където долу-горе съм към момента по собствена преценка и стигнах чак 20к, което сякаш ми е малко много - все още не съм толкова добър. Трябва да играя още игри за да стабилизирам.

В неделя сутрин имаше състезание по боулдър на стената в Софийския. Първоначално не мислех да ходя, защото напоследък катеренето е загубило очарованието си и се е превърнало в блъсканица/опашка пред боулдърите, което определено не ме стимулира и не съдейства за доброто чувство в community-то. Както и да е. Спазих плана си и се наспах като пич. Станах към 11 и към 12:30 с Мишката цъфнахме в мелето на стената. Хората вече бяха пробвали повечето боулдъри, така че получих добри насоки кои боулдъри колко са трудни. Покатерих без да си давам много зор, но и без никакъв плам. Час и половина по-късно ми омръзна и се поуморих. Не ми се занимаваше да почивам половин-един час за да пробвам още два-три боулдъра, при положение, че вече бях изкатерил 13. Целта ми, до колкото изобщо имах някаква цел, беше да изкатеря около 10 боулдъра, така че с чувство на задоволство заминахме с Мишка да хапнем. Оказа се, че добре съм се натоварил (както лошо бях загрял) и до вчера разни стандартни болежки отшумяваха. Мисля да не катеря тази седмица - стената ще е недонаредена, целия народ ще се е изпонаентусиазирал и ще се е изсипал да катери и да пробва недонаправените боулдъри от състезанието и общо взето ще е лудница. Да не говорим, че не ми се занимава. Допълнителен извод от тези дни е, че вече си нямам дори една компания. Хората, с които катеря и които дълго време приемах за "компания" и т.н. вече са точно това - хора, с които катеря. Толкоз. Не, че нещо са или не са направили. Просто... това е положението.

Друга новост около мен е, че Дядовата ръкавичка, a.k.a. Den of Evil загуби един от жителите си. Митве си намери друга квартира и е в довършителните етапи на изнасянето си. Това, разбира се, много ме радва, защото колкото по-малко хора живеят на едно място, толкова по-лесно им е да се разбират добре. Факторът "жизнено пространсво" също е доста важен. Това не намалява особено желанието ми да крещя, но все пак си е хубаво нещо.

Допълнителен весел фактор от тези дни е, че майка ми има линк към този блог. За пръв път от създаването му преди 5 години. Надявам се, че няма да откачи като прочете съдържанието му. Мамо, ако четеш това, не се шашкай! :) Всичко е нормално, всичко е под конрол!

Хм, тъкмо щях да напиша завършващото изречение, когато се сетих за още нещо, което ме мъчи тези дни и след като така или иначе съм тръгнал да се оплаквам, нека си кажа и за него. В момента предавам проектите, за които отговарям, на други хора. Оказва се, че съм кошмарен в това! Аз имам добра идея как работят проектите, но, изглежда, не достатъчно добра за да мога да го обясня на нормален език. Дори на ненормален не мога. Седя като пукал и мънкам глупости пред една бяла дъска. Купон! Надявам се колегите да не ми се сърдят (много). Поне по моите проекти има малко проблеми.

Та сега вече мога спокойно да премина към онова изречение, за което споменах преди малко:

Нямам търпение да изляза в едно(дву)месечна отпуска!

Един от любимите ми комикси е  Ph.d, разглеждащ живота на няколко ph.d студенти, техните проблеми, ентусиазми и случайните им сблъсъците с образованието (както може да се очаква от името. )

Макар да не съм (все още) достигнала до този момент от специализацията си, последните няколко месеца идеално се събират в броевете, които съм публикувала по-долу. Сюрреализмът им е като по поръчка.

1. Кладенецът на бездънните библиографии
Всеки, който някога е писал курсова, есе, анализ или каквото и да е, знае колко солидна част от времето трябва да се отдели на допълнителната литература, която ще цитира. Хем трябва да са включени задължителните книги, хем трябва и достатъчно самостоятелно избрани, за да не изглеждаш като абсолютния мързел и неинициативност, която е пристъпвала прага на ВУЗ. Което превръща сесиите в паническо вадене на бележки от всички книги, които са четени по темата през семестъра (бележките са детайлни и подробни, след първата сесия, в която не са били и изкарахте няколко безсънни нощи да си разчитате съкращенията и да преглеждате страничните полета на всички книги, дали не са подробни…).

2. Мустачки, лапи, закъснения и срещи
Ако ви трябва спешна среща с преподавател, дори и да е в неговия /нейния публичен час (т.е. задължително да е в сградата и кабинета си, за такива като вас), реалният шанс това наистина да е така не е много висок. За това пък през всичкото останало време винаги ще е на линия и ще бъбри любезно с вас (или поне ще ви поздравява), ако ви види наоколо.

3. Чеширският професор.
Имате ли по-комплексен въпрос, независимо дали е свързан с есе, курсова работа или нещо друго, една евентуална дискусия с преподавател само ще обърка и усложни нещата. Всъщност това не е правило, затова все пак си уредете среща, може този път да не се получи объркващо, напротив, да се разберете идеално и да ви се изчистят идеите в съзнанието.
Или не… зависи. В сравнение с някои от съветите или отговорите, които съм получавала на съвсем прости въпроси, Чеширският котарак държи първенството по конкретност и яснота.

Като цяло обаче преживяването е страхотно, заслужава си и не бих се отказала за нищо на света. Само се плаша ако сега е така, какво ме очава когато все пак стана Ph.D.
Може би е по-добре да не знам.