Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Мисля, че искат. Сигурно колкото са искали и Сергей Станишев, Симеон Сакскобурготски, Иван Костов и т.н.

Това, което нито един от тези хора не иска да приеме обаче е идеята, че ще трябва да жертват доста от личния си рахат, за да го направят. А те не са склонни...

Питай ме ВСИЧКО!

Не ми излиза целият въпрос, но според мен идеологията е рамката, която мотивира и дефинира ремормите, които правиш от принципна гледна точка.

Питай ме ВСИЧКО!

Мисля, че искат. Сигурно колкото са искали и Сергей Станишев, Симеон Сакскобурготски, Иван Костов и т.н.

Това, което нито един от тези хора не иска да приеме обаче е идеята, че ще трябва да жертват доста от личния си рахат, за да го направят. А те не са склонни...

Питай ме ВСИЧКО!

От известно време разказвам какво да се преместиш да живееш в друга държава, спънките, проблемите и трудностите.
Няколко пъти досега получавах имейли с въпроси защо не пиша повече за положителни преживявания и наблюдения.
Не че няма, но целта ми е да разкажа за грешките и трудностите, за да не бъдат повтаряни, а хубавите моменти, за тях винаги има време да бъдат описани.

И така, намиране на работа…
Убедих се, че не е никак лесно да започнеш работа, защото какъвто и опит да имаш, англичаните са склони да го пренвебрегват или омаловажават. За всяко едно работно място, където кандидатствате (особено ако сте учащ и си търсите каквото и да е), е желателно да си подготвяте специално CV, а опитът, който имате, да е съобразен с позицията, за която кандидатствате. Целта ви е да покажете, че имате опит и че ще се справите с работата. Освен това е практика тук да се звъни на хора, при които сте работили, за да добият някаква представа за вас. Все пак, ако хората, които сте посочили са извън Англия, има голям шанс да отхвърлят кандидатурата ви точно заради това. В комплект с ограничения опит, кото повечето учащи имат, крайният резултат е мъчително трудно намиране на работа.
Освен всичко останало, англичаните си падат леко сноби и ксенофоби. Никога няма да кажат нещо негативно към чужденци, но ми прави впечатление, че когато могат, предпочитат да си наемат англичани, дори споменатите да са по-некадърни или с по-малко опит.
Неприятно, но факт.

Начин за решаване на този проблем е доброволството.
Да, точно така. Ако още нямате разрешително за работа, сега е моментът да потърсите нещо, което бихте искали да работите (галерия, заведение, вестник, клуб, каквото и да е) и да потърсите къде си търсят доброволци. В повечето случаи е работа веднъж, дваж седмично, за по няколко часа. Особено през учебната година, това е хитра идея, защото хем трупате опит, хем няма да вреди на обучението ви. Да, на практика работите безплатно, но пък ако на тези места им трябват нови хора, шансът да наемав вас става много голям. Допълнително, че вече имате английски имена, които да включите в CV-тата си, което пък увеличава шанса да си намерите работа.
Освен това,  просто се сприятелявате с англичани, което увеличава шанса ако чуят нещо, да ви препоръчат (да, за съжаление намирането на работа с препоръка тук се тресе с пълна сила. Ако имате опит и то сериозен, в конкретна специалност може би може да се справите и без шуробаджанашкия подход, но все пак приемам, че сте учащи и има още няколко хиляди като вас, с вашия опит, възраст, но пък са познатото зло).

Всъщност, доброволският опит би бил изключително полезен, особено ако е в по-специфична среда и насоченост.
Ослушвайте се, от университета, в който учите със сигурност ще търсят и колкото повече опит натрупате, толкова по-добре.

Все пак, няма да стане веднага. Възможно е мястото, което сте избрали да бъдете доброволец нищо да не изскочи, но не бързайте да се местите. Ако след месец, два нищо не излезе, опитайте нещо друго. Шансът все пак нещо да е изскочило междувременно, не е малък, а и има много англичани, които биха помогнали просто защото са се убедили, че ви бива в товва, което правите.

Успех и умната.

Бях помолен да публикувам следния текст:

Вчера по „Би Ти Ви“ бе излъчен поредният и може би най-манипулативен репортаж за опитите на братя Юзеирови да си направят партия.

Вместо да коментираме постоянно доколко „демократични“ са двамата турци и техните искания, мисля че е по-добре да се вгледаме в собствените си реакции в начина, по който отразяваме една такава етническа тема. Репортажът на „Би Ти Ви Репортерите“ предлага интересни въпроси:

Защо бяха интервюирани само циганите присъствали на неуспялото учредително събрание на ОТОМАН, защо не хора от прякото обкръжение на Юзеирови? Видя се че там не са само неоринтираните цигани, каквито междувпрочем присъстват на митинги на всички български партии, включително в центъра на София.

Защо се отрязваше и монтираше всяко нещо, което Юзеирови искаха да кажат. Дори човечец, който въощбще нищичко не разбира от монтажа в телевизията, пак щеше да разбере, че изреченията на Юзеирови, които не са в полза на тезите на репортерката, се отрязваха.

Защо накрая бе споменото дежурното „отцепване или автономия на Родопите“? Да не би някой да вземе да си помисли, че Юзеирови искат нещо друго? Кой иска това днес, кой? На кого му е икономически необходимо? Защото знаем, че за мнозинството от хората, където и да е по света, най-важно е финасовото обезпечение. Кой ще иска да отцепва Родопите, част от една страна членка на ЕС и НАТО и за какво, за да ги присъедини към Турция ли? Когато нейното бъдеше не е много ясно и сигурно само по себе си? Кой вместо очевидните и сигурни неща, избира неянотото и непознатото?

Защо, когато говорим за малцинствата, трябва да интервюираме един куп експерти, които да ни покажат как да се справим с тях, все едно са някаква напаст, за която трябва ваксина?

Всички тези въпроси са важни, защото казваме, че живеем в „демократична“ Република България. Като се казва „демократична“ , това би трябвало да означава свобода, свободни медии, свободно изказване, свободно изповядване на религии.
Вчера на една конференця в Червената къща на тема „Демокрация“, бе казано много добре, че ние може би сме с главата в демокрация, но цялото ни тяло надолу живее в комунизъм. Аз бих казала даже, че обратното също би било вярно.

Постоянно повтаряме колко сме демократични, свободолюбиви, толерантни, но щом някой спомене думата мюсюлманин, веднага се изправяме на крака, активираме държавната милиция (нарочно използвам комунистическия термин), за да не би тези там нещо повечко да поискат. А за това те какво искат и искат ли наистина нещо, имат ли нужда от нещо, не ни пука. Тях, мюсюлманите в България, най-добре да ги няма. Крием ги като мръсна тайна и не искаме да ни се мяркат пред очите, за да можем да забравим за тях. Все едно така наистина ще престанат да съществуват.

Те обаче са тук и са били тук от много години. Нормално е да искат нещо и ще го поискат, да се надяваме и по далеч по-софистицирани начини от братя Юзеирови. Нашите реакции обаче далеч не показват, че ние сме готови за подобно нещо или, че скоро ще сме готови.

Има много неща, за които се радвам, че живея тук. Има много неща с които се гордея че живея тук, но има и неща, които страшно много ме обиждат и от които ме е срам. Като постоянните предразсъдъци, да не кажа расизъм към „отвратителните турци“ и „гадните цигани“. За циганите специално, познавам бъдещи историци, които съжаляват, че сега за тях не важат рестриктивните закони, въведени през Втората световна война от България спрямо евреите! В такива моменти все едно спирам да говоря с младите, иноватнивни, обществно-активни българи, които познавам. До кога ще разговаряме по този начин за малцинствата в България? Мен ме е срам, а вас?

Може би Юзеирови имат някои икономически и политически идеи, които са отвъд показното ходене с фес, но ние няма как да знаем, зашото досега не сме имали възможност да ги чуем. Може и да няма какво да чуем, но това няма как да го разберем преди да сме ги попитали. Ние не ги познаваме. За техните думи няма място, но за дългите клишета и виканици на репортерите, за техните дълги обвинителни анонси има много, много място.

Не е ли опасно и срамно това, че през 2010 г. ние ( толерантните българи) трябва да пращаме толкова много полицаи да пазят сигурността на двама мюсюлмани, именно защото са мюсюлмани. И не ни е ли повече срам и страх от тези лумпени, които викаха там от името на Атака и ВМРО, и от които пазеха братята Юзеирови? Аз не бих се гордяла с тях, а с хората които се борят за нещо. Които провокират действия и дават знак, че ги има. Един от хората, заради които се гордея, че живея в България е тъкмо мюсюлманин – Ибрахим Куруджу. Той е един от малцината, които съм чувала да говорят с такава любов за България, въпреки всичко, което е преживял през комунизма- смяна на името, затвор, изселване, побоища и унижения, лишаване от всякакви политически права.

Кой днес знае за него? Защо никой от „ обществениците“ в България, някой борец за демокрация, някой съвестен гражданин християнин, не се загрижи за условията в които живеят мюсюлманите по селата си? Защо никой не се поинтересува от това дали някое мюсюлманско момче на 21 години крие мюсюлманското си име в дискотека, защото знае, че момичетата веднага ще му обърнат гръб, когато го произнесе?. Не се ли срамуваме, че в 21 век някои хора в България трябва да си крият самоличността си, защото ще предизвикат страх, погнуса, омраза в другите. Не се ли срамуваме, че някои хора в България се чувстват духовно потиснати. Не се ли срамуваме, също така, че все още има хора, които за чаша сок и глупав сандвич са готови да се подпишат под произволна кауза?

Много по-удобно е вместо това да се посмеем на Юзеирови и техните фесове.

Автор: В. М.

 Наздраве! - казах Й аз, докато сядах на специално подредената маса. - Наздраве, Галя! - отговори Тя. Намигна и ми се усмихна толкова мило и спокойно, колкото може да го направи единствено и само Тя. Прекрасната ми и никога неоплакв...