Любимци в новините: постоянни и променливи величини

От Е-вестник научаваме, че Генерал-лейтенант-премиерът е посетил футболен мач в Мадрид, Испания.

От Всеки ден пък научихме, че договорил със сирийците да ни върнат заема предсрочно! 1/4 до месец! Повтарям: Предсрочно!..

Явно, правителственият Фалкон не може да направи директен полет до Дамаск и се нуждае от презареждане в Мадрид, където междувременно премиерът да може да изгледа едно мачле, докато напълнят резервоарите на самолета...

Прилагам карта на пътуването.

По пътя премиерът най-вероятно е договорил несъбираемите дългове от Мароко, Алжир, Либия и Египет... Хубавото тепърва предстои, скъпи сънародници!

 

Тази седмица отбеляза ключов успех на каузата! Да, да! Категоричната подкрепа, решителните действия и най-после така необходимата тежест дойдоха от институцията на Омбудсмана: 

 

С дата 19 април 2010 - точно седмица след проведената сериозна дискусия под неговата егида - излезе острата му позиция по въпроса за безплатните лекарства за децата с левкемия и мукополизахаридоза.

Въпреки че повече би ми харесало това да е становище на съда, не мога да се въздържа да ви цитирам важни части от текста:

"Според Конституцията на Република България, животът и здравето на гражданите са висша ценност, а неотменна грижа на държавата е да закриля здравето на гражданите и да наказва посегателството върху човешкия живот като най-тежко престъпление. В още по-голяма степен това е в сила, когато става дума за деца"

"Правата на пациента са израз на отношението към него, към зачитане на суверенитета, неприкосновеността и достойнството му. В същото време анализът на събраната при проверката информация отново показа, че тези права често се пренебрегват и потъпкват."

И още: "...е МЗ не е изпълнило задължението си."

"Определя като проява на лоша администрация..."

"Оценява като незадоволителни резултатите..."

"Подчертава необходимостта от спешни мерки..."

"... децата не могат да бъдат оставени без лечение и че юридически и/или финансови аргументи не бива да бъдат противопоставяни на здравето и живота на децата."

Браво и благодарим, г-н Ганев - на Вас и на Вашите сътрудници и асистенти!

С трепет очакваме изтичането на поставения 14-дневен срок за реакция на МЗ. Също така ще се постараем да изпратим тази така красноречива позиция на всички медии. 

Междувременно толкова сме вбесили зам.чл.проф.кор. Власковска, че тя започна да реагира почти неадекватно. Визирам случаи като получени писма до един адресат, но с различно обръщение; изпращането на части от едно и също писмо до едни участници в групата и изпращане на този път цялото писмо до други; изпращане на отговор в края на един месец, но с вписана дата - края на предходния и други подобни блестящи ходове. Бисер в короната е следният цитат:

"Благодаря Ви за гражданската позиция и ще се радвам и на лична среща с излъчени до пет прИдставители /после поправено на ръка/ на групата във Фейсбук "Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца".

Откъде да започна? От чуденето на кого благодари за гражданската позиция - на адресата на писмото г-жа Соня Божикова, началник на отдел "Приемна" в Министерски съвет или на жалбоподателя в копие, Вили Филипова? От изненадата, че все пак в МЗ четат и знаят за групата, че дори признават и легализират съществуването й? От недоумението, че изходящият номер на този радостен възглас е 97-В-33  от 29.03.2010, а Вили Филипова го е получила по мейла на 22.04.2010?

Ще започна и ще свърша с това, че борбата продължава!

 

П.П. Признавам си, че аз - всеки път с трепет в душата - проверявам ли, проверявам политическия кабинет в 'контакти' в сайта на МЗ, като всеки път коварно се надявам зам. министрите да са сменени, дори и тихомълком. Така де, след новото име Десислава Димитрова, бе анонсиран нов зам. министър - Гергана Павлова. На мястото на кого точно ще е, госпожо министър Борисова? 

 

Дядо ми почина преди няколко дни. Новината дойде малко като шок, тъй като всички ние бяхме свикнали да очакваме, че той ще бъде винаги около нас. Той бе в относително добро здраве и на 92 години.

Дядо ми не получаваше голяма пенсия. Но не му и трябваше. Най-голямата му мъка бе, че на стари години трябва да разчита на децата си, вместо те да разчитат на него. Той ни поддържаше, в нашето желание за успех. И не ни обвиняваше, че сме тръгнали да си търсим щастието по чужбина. Слушаше ни с интерес, разказите за живота, разказваше ни своите и се опитваше да помага както може.

Докато силите му стигаха обичаше да излиза сред природата и да ходи по планините. Обичаше и да работи. Намираше си работа, и работеше важни или маловажни неща цял живот. Не е имало и пет минути да стои без да прави нещо или да помага на някой.

Не знам дали има задгробен живот. Това вярване е за живите, а не за мъртвите. Както и всяко друго вярване, то изчезва в момента, в който починеш. Но дядо ми няма нужда от рай, ад, господ или каквото и да е. Неговият задгробен живот, това сме ние, тези, които е оставил, и тези, върху които е повлиял пряко или косвено. Всичко друго е приказка за малките деца, като Дядо Коледа.

Смъртта не е нещо задължително лошо. Без нея, нямаше да има място, еволюция, развитие и ресурси за живите (организми).

Какъв е смисълът на живота е грешен въпрос. Животът има много смисли. Много цели. Да го ограничаваш до само една, е извращение.

За това и аз не искам да приемам едно погребение като колосална драма. То трябва да бъде индикатор за влиянието на човешкият живот върху света. Колкото и малко да е това влияние, то е основополагащата причина ние да сме тук. Смъртта, не е просто задънен коловоз. Тя е празник на живота. Животът и влиянието, които си оставил след себе си. Живота, който продължава твоето дело, за да остави и той своят път след себе си.

За това и трябва да си жив, за да влияеш, понякога и без да се усещаш как. А не защото „самоубийството е грях“. И когато дойде и твоето време, не е нужно да се страхуваш. Защото и пет минути на земята, са имали своето значение.

        Изповед на един държавен служител                   Този Бойко започна да прекалява. Вместо да си г...

Изгониха ни от паркинга на хотела, защото куфарите вече не бяха в стаята, а в багажника. Не им бяхме клиенти вече. Раз’и’аш ли. А на празния паркинг трудно можеше да се намери място за паркиране. Или пък можехме да им даваме по два лева на час, докато майка ми излезе от конференцията.

Цирк?

Не, хотел Форум в София. Нещастници. Ако имаш път натам, прати им много поздрави от мен, ще се сетят.

Преместихме колата. Зад нас паркира друга и така затвори тротоара за пешеходците. Жената излезе от колата, пусна алармата и закрачи по разкаляната улица. Очевидно няма какво да губи, щом и без чест е останала.

Както и всички онези на моята възраст, погрижили се около пейките да има повече боклук, отколкото в кошчето до тях. Но пък баничката за 79 стотинки беше вкусна. Наложи се да платя с кредитната си карта, защото касиерката в Билла сега засядала и нямало как да приеме десетте ми лева. Поне ми се извини, ама приятен ден не ми пожела.

Момиче с розов панталон, блестящи очила и самонадеяна походка яростно говореше по телефона, когато я подминахме по пътя към кафето. Имах нужда от чай. Чай от мента.

Възрастен човек обясняваше на друг нещо. Умуваха над партия шах на ръба на тротоара. Поздравих ги и продължих. Не се стърпях, зарадваха ме.

Когато се качихме в колата, Фред от семейство Флинстоун се караше на една лелка, която не му даваше да паркира на мястото, предназначено за инвалиди. Как можело, та то боли празно!

Е, нямаше как да не си помисля за Швеция, съжалявам. Всъщност не, не съжалявам, Фред си тръгна още по-нещастен след тежкото поражение, пък и изглеждаше, а и се държеше като дрисльо от каменната епоха.

Добре дошъл, а? Благодаря. Беше забавно. Пък сутрина е красива. Сърцето ми бие бързо, вероятно от любов, пия си горещия чай, надничам през прозореца, а ключовете за гаража подскачат в ръката ми. Време е за вело-разходка!

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев