АСФИКЦИЯ или КУЛТУРАТА MADE BY HOMO SOVIETICUS

По повод „неиздадения издаден албум” на ФСБ, или по-точно казано „полу-издадения неиздаден псевдо-албум” на ФСБ, би било редно да си зададем въпроси не толкова за качествата на “музикалното произведение”, колкото за дереджето на българската култура. Защото едно евентуално мнение с елементи на естетическа критика би съдържало в себе си претенции за универсалност, каквато творчеството на ФСБ не би могло в никакъв случай и под никакъв претекст да притежава.

И веднага обосновавам.

В книгата си “Задушаваща култура” френският творец Жан Дюбюфе обяснява какво души културата и коя култура задушава обществото. Става дума за наложените норми, подчинени на дадена доктрина, които превръщат културата в противоестествен процес, чужд на публиката и противен на ралните духовни потребности. Постепенно изкуството придобива негативен отенък в очите на хората, които поради липса на свободно творчество постепенно биват привличани от пошлото и вулгарното.

В българския случай подобен род асфикция се явява калъпът на комунистическата култура, от който произлизат псевдокултурни продукти, чийто паразитизъм замества и убива свободното изкуство, т.е волната и естествена човешка нужда за творене. След като изкуството загина под размазалия се под собствената си тежест комунистически кашалот, на бял свят се пръкнаха съвсем логично чалгата и славитрифоновщината.

Комунистическият културен калъп носи различни наименования и живее в различни форми – можете да го откриете в мумифицираните “ансамбли за народни песни и танци”, в различните вкаменелости на “творчески съюзи” от сталинистки вид (Съюз на Бг. Художници, на Бг. Писателите, на Бг. Журналистите и т.н.), а най-очевидна е гилдията на “естрадните певци” – Лили Иванова, ФСБ и прочие любимци на малки и големи, преживели през вековете и опасли де-що има в държавното пасбище. Творчеството на всички тези производни на режима творци-номенклатурчици е преходно, поръчково, пресилено и безпредметно, защото без партийната мотивация то неминуемо губи смисъл. (Представете си само как би прозвучала на децата ви някоя песен на Бисер Киров от фестивала на политическата песен “Ален мак” и ще разберете какво имам предвид...)

Перверзното в случая е привидната невинност на “творците” от времето на комунизма, оправдаващи се със “системата”. И въпреки очевидния анахронизъм и тоталната им неадекватност спрямо европейската култура и тенденциите в нея, някогашните комунистически звезди продължават да задушават сцената и да упражняват диктат над културния живот на обществото. Освен това всички тези галеничета не се посвениха да играят хоро върху гробовете на всички онези творци жертви на режима. Нека все пак да не забравяме, че болшевиките не се задоволяваха само да убият цигуларя - те първо му режеха пръстите.

Другото извинение пък е “липсата на ново”... Чудно, къде наистина изчезнаха всички онези млади музиканти от първите години на прехода? Защо ли всички мои приятели музиканти избягаха в чужбина или се пропиха на българска територия? Защо останаха само някои мохикани от фамозния плакат “Времето е наше”, сред които можем да цитираме цяла плеяда от опортюнисти и конформисти, издули шкембетата при Тато и продължили да плюскат след това за сметка на Демокрацията? Толкова ли им беше лесно да си сменят ризата? Очевидно, да. Защото комай не само “времето”, но и всичко останало е тяхно – най-вече шоубизнесът. А за нас остана чалгата и анахроничните издихания на тоталитаризма под формата на „неиздаден” албум на ФСБ или концерт на Лили Иванова в парижката зала Олимпия.

Та, в този толкова мракобесен контекст, окичен с полуразложилите се трупове на героите на соц.реализма, би било уместно да си дадем вече сметка, че българската култура, както впрочем и цялото общество, е в състояние на асфикция, а “творби” от рода на новия албум на ФСБ са същински некролог, предназначен да ни напомня за мъртвородения преход и за разцеплението в българското общество. Не можем да отречем миналото си, не можем да зачеркнем всичко, създадено през този спорен и труден период от собствената си история, както впрочем не можем да зачеркнем и собственото си съществувание и живот, но – ЗА БОГА – нека се избавим веднъж за винаги от фантомите си, за да се занимаем най-после със създаване на бъдеще!

...

На тази снимка дендитата от Формация Студио Балкантон ни гледат с насмешка, презрение и самозадоволство. Защото те са официалната група на единствената звукозаписна къща в НРБ и витрината на българската естрада - като такива ФСБ разполагат с модерна техника и могат да "заимстват" на воля от западните изпълнители. Затова може би си позволяват и този твърде ексцентричен външен вид – дълга коса и кичозно облекло, заради които по онова време всеки обикновен млад човек би си навлякъл солидни проблеми с народната милиция. Но не и музикантите от ФСБ – те бяха „високо-високо” над простосмъртните и продукт на онзи калъп, който за едни представляваше власт и привилегии, а за други беше нещо като фаталната месомелачка от „Стената”.

Лили Иванова, иконата на соц.естрадата... Показателен за нея е фактът, че не само никога не е знаела да чете нотите, но и често ги е пяла на плейбек. За нейно огромно щастие в условията на българската сцена по времето на победилия социализъм човек можеше да компенсира оскъдните музикални качества с добро познание на партийната анатомия. Особено важен момент за кариерата на „българската дива” се оказват сватбите й с различни музиканти, както и с Янчо Таков – синът на видния партиец Пеко Таков (кумуват им Люси Живкова и Батето Славков).

...

Прочети цялата новина

Свързани новини: