10 смешни тайни... за живота, вселената и всичко останало

Стойчо пък, моля ви се, да вземе да ме вкара в поредната блог-игра, чиято единствена полза се заключава във възможността човекоблогърът да каже нещо за себе си. Ама нещо “по-така”... Защото блоговете уж са лични страници, но всъщност никой не смее да се разпищолва кой знае колко и да разказва за себе си в подробности. Или ако каже нещо, то е за виртуалното си “АЗ”, което - между нас казано - си е чиста измишльотина! И тук се появяват “блог-игрите”, в които човекоблогър(к)ите ни в клин, ни в ръкав започват да плямпат неща, нямащи нищо общо с тенденциите и генералното настроение в обичайните им текстове/пост-ове(-инги?).

...

И моя милост така, зачервил уши и с зареян в миналото поглед, пали една виртуална пура, отпива от виртуалното уиски и си казва по лермонтовски, даааа...

Да, были люди в наше время,

Не то, что нынешнее племя:

        Богатыри - не вы!

Плохая им досталась доля:

Немногие вернулись с поля...

Не будь на то господня воля,

        Не отдали б Москвы!

Мисля, че повечето смешни неща са свързани най-вече с моето детство и юношество. По-късно сигурно също съм изпадал в смешни ситуации, но тогава вече не ми беше до смях. И въобще с възрастта на човек му остава малко “смешило” и го досмешава за другите, но не и за него самия, а тайните му пък обикновенно са свързани с доста неприлични неща.

...

Първата ми смешна тайна е, че изживях изключително тежък пубертет – с Ivancheff пушехме до посиняване, а и подпийвахме. Мъкнехме се насам-натам с китарата и въобще не искахме да приличаме на другите.

...

Мразех да ходя на училище, а и учителите очевидно не ме обичаха особено, защото ме обиждаха на орангутан. Завърших последен по успех от класа и на първо място по извинени отсъствия благодарение на Лъчо, чийто баща беше директор на болницата в Перник и затова разполагахме с неограничен брой кочани с извинителни бележки. Понякога дори ги продавахме за по пакет цигари.

...

Носех скъсани дънки, защото други нямах.

...

Всички си мислеха, че уча специално стихотворения, за да омайвам нежния пол, а аз всъщност имам добра памет – до ден-днешен мога да ви рецитирам любими (а и не толкоз) стихове на, да речем, Евтушенко.

...

Пуснах си дълга коса... къде от любов към дългокосите музиканти-идоли, къде от мързел да отида на фризьор... А може и просто да сме предпочитали да си дадем парите за цигари.

...

Пустите му цигари... За тях издавахме празни бутилки, а за празните бутилките бяхме готови на престъпления – веднъж понечихме да разбием едно мазе, но не заради скрито съкровище, дамаджана ракия или списание с голи жени, ами заради празни бутилки!

...

Върху дългата коса носех каскет и гледах с присвити очи и “на кръв”, защото съм късоглед, а и ме беше срам да нося очила. Единствените очила, с които разполагах, не бяха с необходимия диоптър и изглеждаха ужасно (от едната страна ги стягах с медна тел). Веднъж дори щяха пак да ме бият заради този мой поглед “на кръв”. Казвам “пак”, защото са ме били също така заради дългата коса. И въобще в родния ми град Перник ексцентриците не са приети с охота от местните традиционалисти и консерватори.

...

В този ред на мисли се сещам да спомена, че имах също така и “бандитски” период. Или по-точно казано, другите си мислеха,че имам “бандитски” период, защото бяха останали с грешно впечатление – тогава се движех с един особено страховит тип, който всъщност не беше никак страховит, обаче разказваше на драго сърце всякакви измишльотини и чудеса от храброст и безумие за кражби, битки, престрелки и т.н. Благодарение на същите тези небивалици веднъж НЕ ме биха – беше ги страх, че след това ще ги изкормя и обеся със собствената им карантия (тогава в Перник такава беше модата). Всъщност, единственото ни криминално похождение така и не се увенча с успех... Калин (по прякор Кината) ме заведе да крадем акумулатор на лада, но бандитстката ми кариера окончателно приключи, когато една бабичка от съседния блок започна да ни цели с развалени компоти.

...

Случвало ми се е също така да ме арестуват, но и това беше плод на недоразумение – едни полицаи ме видяха, че тичам с две бутилки и решиха, че съм разбойник (тичащ пубер+каскет+бутилки=банков обир със заложници). Тогава много се изложих, защото комшиите ме видяха с белезници, а едното от ченгетата очевидно обожаваше да раздава шамари на пъпчивата младеж, поради което жизненоважният ми каскет на няколко пъти падна на земята.

...

В Перник понякога се майтапехме по странен начин. Веднъж стреляха във въздуха с пистолет, за да ни сплашат, защото Владо Змея дрънкаше на китарата и пееше. Аз обаче бях с гръб към “стрелците” и не знаех дали стрелят по нас или във въздуха. И затова не се разсмях веднага, ами за една бройка щях да се изтърва в гащите, а оттам и в единствените си дънки.

...

По-късно с баща ми решихме да избягаме от мизерията и другите неприятни (макар и смешни...) неща, емигрирайки с полски фиат. Заминахме за Франция. В началото беше особено трудно, защото трябваше да живеем в приют за бездомници. Първото ни ядене в столовата към приюта беше съставено от табулех (ордьовър), паниран агнешки мозък (основно ястие), след това дойде ред на богат асортимент от миризливи сирена, а за десерт хапнахме тартелетки с ягоди. Липсваше само бутилка бордо, за да стане вечерята наистина “кралска”, но бездомниците така или иначе винаги идваха да се хранят вече солидно почерпили се със собствени средства.

Въобще не говорех френски, поради което се наложи да ходя пак на училище. Година по-късно се записах в университета, а няколко години по-късно завърших специалността си (мастър по Lettres et Arts) първи по успех - напук на даскала ми по физическо възпитание в Перник, който с мръснишка усмивка ми обясняваше, че съм отрепка, предназначена да чисти градските кенефи и около тях (особено след мач на “Миньоро”), защото пушех цигари.

Спокойно, другари! Вече не пуша ;-)

Надявам се да съм ги докарал до необходимия брой смешни тайни и наистина да ви е било смешно.

До скоро!

...

Прочети цялата новина

Свързани новини: