Хоро от Гарвани

Виждал ли си как гарваните се вият на хоро, момче? Събират се в идеален кръг, птиците проклети, и бавно обикалят една след друга. А граченето им може да те накара да изтръпнеш – така да изтръпнеш, сякаш песъчинки стържат по костите ти. Рядко го правят, но щом се извият на хоро, винаги е на лошо – я градушка ще удари, я ще стане земетресение…я кой знае какво…

Бранимир Събев е интересен човек. Многократно награждаван за поезия и проза автор, който чете много. Собственик е на един от готините блогове за книги, където споделя впечатления от нещата, които е прочел.

Сближават ни доста неща – любовта към хоръра и фантастиката, обичта към Словото. Дори не се познаваме „на живо”, но хей, намираме се в 21 век! Никога не е било толкова лесно и приятно да общуваш с някоя сродна душа, дори да ви делят километри.

Колекционирам книги от български автори с автограф и редовно чета ревютата на Бранимир, защото е обективен критик. Представяте ли си каква беше радостта ми, когато получих подписано копие от спретнатата му книжка с разкази, а после в блога му намерих и доста обективно ревю на тема „Душа назаем”, където похвалите преобладават, верно, при това звучат доста искрено, но не ми бяха спестени и някои от недостатъците на книгата.

Всичко, което съм постигнал като автор и писател го дължа на обратната връзка с читателите, а тя е още по-ценна, когато тези читатели са професионалисти.

Така че бързам да върна жеста, но няма да си говорим за недостатъци, защото такива, дори да ги има в книгата на Бранимир, са пренебрежимо малки.

„Хоро от гарвани” е сборник с разкази на ужасите:

„Върколакът”
„Статуята”
„Обесеният затворник”
„Палачът”
„Вещицата”
„Старият антиквар”
„Плачещата”
и
„Вечният кандидат-студент”

са само част от заглавията в него.

Отдавна не бях чел истински български хорър. Книжлето ми достави голямо удоволствие. Стилът на автора е увлекателен и лек, без да задължава читателя прекалено много. По-скоро създава усещането за страхотийки, разказани от приятел край лагерния огън, късно вчерта.

Бранимир има интересен подход: всеки разказ е история в историята. Краткото интро потапя читателя в средата на сюжета, пресъздава онази меланхолична атмосфера край лагерния огън, която сигурен съм, липсва на всички. И после някой от героите разказва нещо, от което да ти настръхнат косите.

Викали ли сте духове като деца? А някога да сте чували за образа на Дама Пика в огледалото, който се появява по тъмно, след като задължително повториш десет пъти „Дама Пика, ела при мен”?

Точно такива сантименти пресъздават разказите на Бранимир. Текстовете му са сюжетни, в тях има много действие и диалог, за кратко време се случват доста неща. Описанието е по-скоро храна за въображението на читателя, но там където го има, авторът залага на детайлите (петната от кръв по дъното на пижамата на обесения затворник, който многократно е бил изнасилван преди това).

Разказите знаят точно кога да спрат. И те оставят жаден за още. Понякога са с отворен край, който невинаги е неочакван – удоволствието се крие по-скоро в начина, по който е поднесен сюжетът.

Бранимир не можа да ме уплаши, защото и той като мен е откърмен с творчеството на Стивън Краля. Но книжката е доста приятна, лека, неангажираща с нищо повече от няколко скъсани нерви за по-чувствителния читател.

Събев просто е създаден да разказва градски легенди. Много е добър в това. Нямам търпение да се докосна и до други тъмни кътчета от авторската му душа.

Тихомир Димитров

Прочети цялата новина

Свързани новини: