Раздаващият картите

06/08/10 00:17
(http://komitata.blogspot.com)

Раздаващият картите

Любчо Георгиевски в предаването „Во центар“ с Васко Ефтов. Целия епизод можете да видите тук.

„На възраст идеален за национален герой, който ще влезе във всички учебници по история, ако го убият веднага, за да могат да му вярват, и идеален за национален предател, ако поживее още малко време, за да го видят що за стока е бил.“- Любчо Георгиевски.

Спокойно можем да смятаме това за неговия политически епитаф.

Наистина, доста е казано и написано около Л.Г., някой би добавил и достатъчно, но е пренебрежимо малък броят на тези, които смятат, че би трябвало изцяло да бъде игнориран.

Воден от чисто публицистични мотиви, просто не мога да го заобиколя – като комета, някога сияйна, а днес леко мъждукаща, която упорито, периодично се появява на нашия политически небосклон.

Мнозина искат да припомнят, че беше нещо обичайно в македонската политика да влитат недоказани в своите професии хора, че Любчо е бил лош поет.

Когато днес чета някои от неговите творби, с моя скромен книжовен авторитет, мога да кажа че той е добър поет.

Притежава почти всичко, което изисква изкуството: стил, провокация, настроение, и въпреки че не използва твърде много метафори и фигури, притежава извънредна разказваческа спойка на ницшеанизъм и градска епика, силни послания, и накрая, скептично е настроен към историческите митове и социалистичкото всекидневие.

Съгласно пънк-естетиката, от първо лице проявяваше известна мръсотия и низост, с цел да разбие санитарността на комунизма, както и някои порнографски изблици - което вбесяваше комунистическите пуритани, докато неговите политически противници го цитираха непрекъснато, като че ли цитират Есенин.

Някак си и това отмина.

Общоизвестно е, че не вярваше в оцеляването на несправедливата югославска федерация и беше измежду първите (ако не и пръв, между политиците), който смело изнесе идеи за македонската държавност.

За разлика от неговите поетични импулси на визионерство или на хазартни залози на безскрупулен опортюнизъм, останалите политици бяха или в късна есен, заглавичкани в идеологически заблуди, чакащи депеша от Белград, или пък знаеха всичко, но конформистки мълчаха. Въпреки че, от дистанцията на днешния ден, неговата постъпка да е революцинна в локални, в македонски рамки, тя не е такава за Сърбия или за Хърватско, където национал-дисидентите се появяват още от началото на 60-те. Нито пък е имал случай да бъде прогонван, малтретиран и затварян за идеите си, за да покаже от какво е направен.

След това беше възвеличаван като божество, прославян като рокендрол фронтмен, обожаван като войвода. И никога достатъчно! В опит да разшири възхищението и у старата номенклатура, през 1998 год. той реши да пощади (не)реформираните комунисти.

Заемането на премиерския пост трябваше да разчисти сметките на Л.Г. с народа. И така, от тук нататък сам си е виновен за всичко!

Ако изключим войната, в която не се прослави в никакъв случай, в редицата обвинения се отличава онова, което е непростимо за един политик при нас – че е корумпиран и че краде.

И днес, когато го питат колко е богат, Любчо проявява калимеровски гримаси, че не е единственият, който е излязъл като бизнесмен от политиката.

Хубаво, това ме потсети за средното училище и за манталитета на който ни дресират в нашето лицемерно общество: Ако избягаш от час, отричай до последно, твърди че си закъснял, че си бил в лечебницата, размахвай си бележника, самоунижавай се безкрайно, но не вярвай на учителските думи, че е по-добре да си признаеш, че си избягал от час, защото веднага след това ще последва – какво нахалство, как не те е срам!

Любчо отива в другата крайност, във фатализъм – ако не мога да бъда най-обичан, тогава нека бъда най-мразен. Никога по средата.

На пръв поглед изглежда така, но аз си мисля, че става дума за още едно увлечение, за хазарт. Въпреки всичко, Любчо, нарцисоидно и без усет, изглежда така, като че ли притежава непоколебима вяра в себе си, и като че ли вярва, че някои от неговите пропаднали идеи внезапно ще се окажат верни и отново ще го катапултират на политическата сцена (особено когато неговият вечен съперник Б.Ц. го играе опозиционер).

Васко Ефтов, сензационалист както обикновено, максимално опростяваше тезите, (вероятно според интелигентността на редовните си зрители), но и без това няма да навлизаме дълбоко в любчовите безмислици.

Все пак, той е политик от старото поколение, параисторик, безнадежден месия.

Тотално е остаряло и контрапродуктивно идеологизирането на македонеца, в което до ден днешен се упражняват и ВМРО и СДСМ.

За да бъда по-ясен, ето за каква идеологизация намеквам: да бъдеш македонец подразбира пакет от възгледи по отношение на цялата история, изкуството, науката, вкуса към определени напитки, како и отношението към съседните нации; например неприятел спрямо българите или неприятел спрямо сърбите, а по-натам да се самоопределяш изключително като славянин или като античен македонец, да величаеш само историческото ВМРО или само партизаните и т.н.

Не народът, както твърди Любчо, а елитите ни са с провинциален комплекс, че именно някой от нашите съседи трябва да влезе в ролята на колонизатор, който ще посредничи между нас и света, вместо директно да комуникираме с белия свят, а ако все пак се наложи да търсим покровител, това нека бъде некоя прилична европейска държава.

Идеята за подялба е факт, която някои антиглобалисти, левичари и интелектуалци поддържат, изразяващи съмнение в концепцията на мултикултурализма на западния либерализъм. Но специфичното е, че когато се говори за подялба тук на Балканите, това никога не се случва с мирни средства, както би се случило например в Белгия, а само по пътя на войната.

И въобще, лайняна е и е тоталитарна всяка идеология, при която за собствените ти лайна са ти виновни другите.

Както и да е, в настоящия момент, когато изглежда, че предозираме с количествата партиотизъм и се чуват съобщения, че ще гърми заря и ще се предават щафети по площада, има и добра и поучителна страна появяването на Любчо.

Той ни подсеща за относителността на любовта в политиката, на клетвите от и за народа, изключително добре изказана в няколко реплики в „Слънчева светлина“ на унгарския гений Ищван Сабо: „Нашите политици лъжеха народа, че правят добро/и народот лъжеше политиците, че им вярва!“

Любчо, поне поетично усещаше това: „И заедно играем, защото всичко е игра, в която те са залога, а аз раздавам картите.“

Алекс Букарски, статия в Дневник

Блогът на Алекс.