Един пътепис по стъпките на Йосиф и Мария от Назарет до Витлеем-част 2

Алeм Макбул следва стъпките на Йосиф и Мария от Назарет до Витлеем в историята за раждането на Исус от Новия завет. Благодарение на Центъра за близкоизточни изследвания, този пътепис достига до вас.

22 декември, сутринта: ал-Бира

„Ако хората смятат, че моите възгледи са крайни, няма проблем. Екстремистка съм”, заявява Батия Медад, живее в еврейското селище Сило, разположено в средата на Западния бряг (въпреки че Батия не използва този термин, а го нарича с библейското му име, Юдея и Самария). Навсякъде по света, с изключение на Израел, тези селища са считани за незаконни, построени на окупирана палестинска земя. Когато й го казвам, отговаря гневно. „Ние (евреите) сме единствените, които имаме история, дошли сме тук първи и сега трябва да сме тук. Изобщо не е морално да се казва, че не можем да бъдем”, заявява тя. „Не ме е грижа какво мисли светът. И тях не ги интересуваше, когато нацистите започнаха да избиват евреите. Защо сега аз да съм загрижена?” Батая и нейният съпруг Исраел са родени и израсли в Ню Йорк, преместват се тук през 1970 г. Никога, докато е живяла в САЩ, не е изпитвала чувство на принадлежност, но когато се преселва тук, моментално се чувства като у дома си. Израелските и палестинските политици, подкрепяни от международната общност, трябва да работят за прекратяване на израелската окупация тук и за създаването на независима палестинска държава. Според Батая мирният процес ще  стигне до задънена улица, и нейното бъдеще в Сило изобщо не е застрашено. От Сило се отправям на юг, като следвам пътя през долината, през която се смята, че Йосиф и Мария, и много пророци (включително Авраам) преди тях, са минавали оттам. За последните няколко десетилетия пейзажът се е променил значително. На много от върховете могат да се видят бляскавите, с червени покриви, домове на еврейски заселници. Долу, под тях, разпръснати и обикновено изглеждащи, са палестинските селища. Няма почти никакво взаимодействие между двете общности, само напрежение. Чувствам се неудобно, докато вървя, тъй като и заселниците, и палестинците ме гледат подозрително. Заселниците, покрай които минавам, един или двама от тях въоръжени, вероятно ме  смятат за палестинец, т.е. потенциален нападател. „Добър ден”, ми казва един от тях на арабски, като ме приближава, и това е тест. Решавам, че едно „Здрасти” на английски ще е по-добре от традиционния мюсюлмански отговор, имайки в предвид обстоятелствата. Отдалечава се успокоен. Палестинците, които ме чуват да говоря по телефона на английски, предполагат, че съм заселник-имигрант, а малко момче да изкрещява на арабски „Мустаутан, мустаутан” (заселник, заселник), докато бяга към къщи, след като ме е забелязал. Решавам да ускоря крачка и да вървя близо до главния път. Магаре номер четири ме чака малко по-надолу по пътя. Чисто бяло, освен тъмно неравно петно на левия му хълбок. Питам собственика от какво е. Казва, че магарето е от бежанския лагер Каландия, близо до Рамала. Преди няколко години, когато е имало чести сблъсъци между младежите и израелските войници, магарето минава покрай купчина горящи гуми и козината му се подпалва, но слава Богу, няма трайни увреждания. Магарето изглежда с доста добър нрав. Едва когато започваме да се движим, разбирам, че имаме проблем, извънредно бавно е. Обаждам се на собственика, и той ми обяснява, че е доста възрастно, някъде на 25, и нищо не може да се направи за тази бавна скорост. Аз обаче съм упорит. До вечерта, в крайна сметка успяваме да стигнем до Бир Зейт (بيرزيت), където ще отседна в семейството на Касис, християни (приблизително половината от градчето са мюсюлмани, а другата половина – християни). Вечеряме традиционното палестинско ястие „маклюба” (означава „обърната”), което се приготвя от месо, ориз и зеленчуци, и разговарям с г-жа Касис и с по-големия от двама й сина (другият е навън в приятели от университета). Казват ми, че предишната къща на семейството, заедно със земята около нея, е била конфискувана от израелската армия, тъй като е била точно до пропускателния пункт северно от градчето (през него влязох по-рано). Не са им били дадени компенсации, казва тя. По-рано тази година, по-малкият син е бил арестуван от армията в 3 часа сутринта вкъщи. Брат му ми казва, че е бил задържан за шест месеца, без да са му повдигнати обвинения (нещо, което израелските власти наричат „административен арест”), преди да бъде освободен. Докато вечеряме, се чука на вратата. Г-жа Касис отваря и се връща сияеща, с къс хартия в ръката. „Това е разрешителното ми от Израел да пътувам до Йерусалим за Коледа”, заявява гордо тя. Синът й не е толкова впечатлен и казва „Тъжно е, когато толкова незначителни неща ни радват, а нищо около нас не е в ред”. Прекарвам нощта в дома на семейство Касис и се отправям на юг към ал-Бира. Пиша доклада си от кафене там, пълно с възрастни мъже (някои носещи традиционния палестински шал), които играят на карти и пият чай. Магарето ме чака отвън. Ще видим как се справя, но изглежда, че ще изпуснем Коледа във Витлеем заради бавната му скорост, трябва да я заменя за по-младо животно.

23 декември, сутринта: Йерусалим

В ал-Бира, северно от Рамала, където си сръбвам турско кафе, според вярванията е имало спирка за кервани по времето, когато Йосиф и Мария са извършили своето пътуване. Според Библията пак тук, но 12 години по-късно, семейството разбира, че са оставили Исус в Йерусалим. Сега на това място са руините на византийска църква, навсякъде има пластмасови бутилки и стари вестници. Отстрани се издига джамия. В евангелието на Лука (2:44 - бел.пр.)  това място е описано като „един ден път” от Йерусалим, и това е следващата ми спирка. Отправям се на юг, заедно с моето поостаряло магаре, през земи, които познавам добре. Живял съм в Рамала повече от година и половина. Сред целия този хаос и конфликти в другите части на палестинските територии, Рамала се опитва да се изолира и предпази от тях. Три бежански лагера са присъединени към града, еврейски селища се разширяват по хълмовете наоколо, достъпът до Йерусалим, Витлеем или територии от северната част на Западния бряг е затруднен, но въпреки това строителството на нови жилища из цяла Рамала свидетелства за началото на икономически прогрес. В социален аспект градът се опитва да остане гъвкав, една вечер навън в който и да е луксозен ресторант или бар привлича най-богатите жители на Рамала, все едно всичко по света е в розово. Много палестинци, например, поне привидно, изглеждат решени да не се занимават дори и с бедственото хуманитарно положение в ивицата Газа. Но в действителност, повечето признават, че бъдещето на Рамала е все още доста крехко и деликатно. Приближавайки пункта Каландия, през който трябва да премина, за да продължа пътуването си, забелязвам голям и нов графит на познатото сиво – „ROMANTIK/POETIK” започващ от израелската наблюдателница и продължаващ на високата бетонна стена, разделяща Рамала от Йерусалим. Трябва да се сбогувам с магаре номер четири, за което израелските власти искат разрешително, за да снимаме с него в Йерусалим, а издаването на подобно разрешително са необходими поне 30 дни. Не съжалявам, защото въпреки добрия си характер, е твърде бавно. Ще си потърся друго близо до Витлеем. Минавам през опашката, въртележките, рентгеновите апарати и се отправям към Йерусалим. Има още един, по-малък пункт, който е след този, но знам заобиколен път. Отклонявам се малко от стъпките на Йосиф и Мария, и се отбивам в моя любим ресторант за хуммус в предградията на Бейт Ханина (بيت حنينا‎) 6 км северно от Йерусалим (бел.пр.). Не след дълго се озовавам пред вратите на Стария град на Йерусалим, които са приветствали поклонниците векове наред. Тесните каменни улички на стария християнски квартал (където ще прекарам нощта), са украсени с цветни лампички. Не мога да спра да се усмихвам, въпреки умората. Тази сутрин Дядо Коледа е в Стария град, раздава безплатни коледни дръвчета. Всъщност това е Иса, известен бивш баскетболист, самият той от Стария град, който извършва благотворителност от името на Общината на Йерусалим. „Мир за цялото човечество”, весело казва той, докато помага на хората да си изберат елхата, която най-много им харесва.

Вечерта на 23 декември: Бейт Сахур (بيت ساحور‎) (място за будуване-бел.пр.)

В тая същата страна имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си.
И ето, яви се пред тях Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. (Евангелие на Лука, 2:8-9)(бел.пр.)

Намирам се в селището Бейт Сахур, където се е случила гореописаното в евангелието на Лука, съвсем близо до Площада на яслите във Витлеем. Развълнуван съм, че приближавам до заветната цел, но умората ме обзема изцяло. Едва се влача из павираните, но трудни за вървене улици на Йерусалим, от които ме болят костите, и се опитвам да си припомня чувството, когато се разхождах из маслиновите горички преди няколко дни. Докато чакам на дългата опашка, за да премина през въртележките на последния израелски пропускателен пункт във Витлеем, разглеждам снимките във фотоапарата, направени по време на дългото пътуване: прекрасни хълмове и селца. Но на главния входен пункт за Витлеем за пешеходци попадам в съвсем различен свят, минавам покрай израелски войници, през отвор във формата на врата в дълъг отрязък от висока и сива бетонна стена. Това е част от бариерата, която Израел строи през последните години, за да се предпази от самоубийствените атентатори и нападателите. За палестинците така Израел заграбва повече земя. Хората във Витлеем често чувстват, че се задушават от тази бариера, която обкръжава части от града и незаконно навлиза доста навътре в неговите територии, а и от еврейските селища, строящи се на окупираните палестински територии наблизо. Късно вечерта се отправям надолу към ливада в Бейт Сахур, където ме чака не едно, а цяла дузина магарета. Всъщност това е пътуваща ветеринарна клиника, в която селяните са довели животните си да бъдат прегледани от специалист. Симон Лоу, от клиниката „Безопасен рай за магарета” по светите земи ми споменава за страховити случаи на малтретиране на животните, на които е бил свидетел, докато е бил тук (бити, подпалвани, но най-често изоставяни). Но в неговата клиника се грижат за тези животни до края на живота им. Никога до сега не съм предполагал, че ще кажа това, но днес, когато вървя, ми липсва магарето де мен. Може и да са инати, но тяхното смирение, премесено с доза упорство, ги прави прекрасни. Номер пет е готов да ме придружи в последния етап от моя преход.

24 декември, следобед, във Витлеем

Последният ден от нашето пътуване започва в спокойните и тихи околности на Полетата на овчарите, близо до пещерите, които овчарите са използвали за подслон. Колкото по-близо сме до центъра на честванията по случай Коледа по света, толкова по-шумно по-неспокойно става около нас. Изкачването на последната покрита с паваж улица в центъра на Витлеем ме кара да изпитвам страхотно облекчение. Сада (магаре номер пет) и аз си пробиваме път покрай маршируващи духови оркестри от бой-скаути и гайдари. От мястото, на което стоим, Площадът пред църквата „Рождество Христово” се вижда отляво, а Площадът на яслите е отдясно. Само няколко метра ни делят от мястото, където, след дългото пътуване на Йосиф и Мария, според вярванията, тяхното бебе Исус е било поставено в яслите. Стотици поклонници се събират тук няколко часа преди службата в полунощ – кулминацията от церемонии тук и моментът, когато моето пътуване ще е приключило.

25 декември, следобед: краят на пътуването

„Знаеш, че това пътуване ще те промени, нали?” Това ми казва отец Луис, енорийският свещеник в Назарет, преди да отпътувам. „Това, на което се отправяш, няма да е просто пътуване на тялото, но и на душата.” Усмихвам се, от любезност, но не му вярвам. Може би е от умората, а може би след известно време ще ми се струва нелепо и романтично, но сега, в края на пътуването, се чувствам извисен от последните десет дни. Ако това може да бъде наречено „духовно”, тогава отец Луис е бил прав. Определено имам усещането, че съм научил доста от хората, които съм срещнал и отсядал в тях по пътя от Назарет. И не само за конфликта или региона. Някои разговори за дълго ще останат в паметта ми. Тези с Недал, моят водач през хълмовете в северната част на Западния бряг, най-близкото същество до „Ент”-а от Средната земя на Толкин („Властелинът на пръстените”), което някога съм искал да срещна на живо. Говори за флората и фауната, сякаш са му приятели. Бъбренето с шампиона по борба от 1970 г. Хазем, в банята в Наблус, и неговото разочарование от младите хора, които са изгубили интерес към спорта. След това младият израелски войник на пункт в Западния бряг, с който разговаряме за страстта му по футбола, и който ме защитава от колегите си, казвайки, че наистина не биха разбрали защо просто не се кача в някоя кола и да шофирам по останалата част от пътя. По-голямата част от пътуването е да ми напомня, че, колкото и очевидно да е, хората в зона на конфликт са същите, както и навсякъде другаде по света. Има, разбира се, тъжни симптоми за напрежението тук: мълчанието на стотиците събрали се, с което е погребан 22-годишния боец от градчето Ямун след нападение на израелската армия, чувството колко далеч един от друг са двата свята – на еврейските заселници и на палестинците, колко малко си взаимодействат и колко силно вярват в своите убеждения, и да не забравяме контролния пункт, в който влизащите във Витлеем са поздравявани. Хората по пътя говорят за надежда, но не задължително с очакване, че един ден нещата ще станат по-добри. Няколко думи накратко и за магаретата. Всички пет са върнати обратно и стопаните им се грижат добре за тях. С риск да разстроя другите (въпреки чувството, че ще им е все едно), номер три е моят фаворит, предан и достоен спътник, с когото съм преминал през едни от най-красивите местности от нашето пътуване. Почти едновременно с идването на Коледа във Витлеем заваля. Думите на католическия патриарх, изречени в църквата „Рождество Христово”, успяват да надвият лошото време и са чути отвън, на Площада на яслите. Но традиционното коледно послание на патриарха за мир и благоволение тепърва ще води трудни битки. Въпреки  литургията в полунощ, има новини за нов конфликт някъде другаде в региона. Историята е доказала, че промените в тази част от света много често се случват неочаквано и драматично. Според Библията, едно пътуване на мъж, бременна жена и магаре, е променило света само за миг. Дори и след две хилядолетия, тяхната история все още оказва влияние върху живота на стотици милиони хора.

Публикувана: 2008/12/24 14:25:17 GMT
© BBC MMVIII

http://news.bbc.co.uk/2/hi/middle_east/7795809.stm

Page last updated at 14:49 GMT, Thursday, 25 December 2008

Прочети цялата новина

Свързани новини: