Култура и халтура

Предишният материал в блога повдигна интересна дискусия – за начина за оценяване на културни продукти и въобще за критериите за такава оценка.

Културата е деликатно нещо – не се поддава директно на количествени измервания. Всъщност поддава се, но само в много дълъг срок, но тогава пък съществува риск културният артефакт да е изчезнал завинаги, или авторът да е отдавна мъртъв, преди да е получил безсмъртното си признание.

Положението е подобно с науката, където понякога значението на дадено откритие ни става известно много години след смъртта на автора.

И така, как да измерим това, което съществува в друго измерение?

Има безспорни авторитети - например Beatles получават Ордена на британската империя лично от Н.В. Елизабет Втора.

Защо го получават? Орденът по принцип се дава за заслуги пред Британската империя и за проявена смелост (но не пред лицето на врага, за такива случаи има други награди). Какви са заслугите на квартета според мен?

1. Популяризират Британия извън границите ѝ. (но едва ли са единствените, които го правят)
2. Имат огромно влияние върху световната култура. (но има и други)
3. Постиженията им са съпроводени с голям талант, благородство и честност.

Третият критерий е особено трудно измерим, а награда се получава само когато и трите критерия са стриктно изпълнени. Когато се измерва неизмеримото, опираме до авторитети. В случая смятаме, че Кралицата и съветниците ѝ имат достатъчно качествени критерии и не биха злоупотребили с доверието на публиката, за да решат кой трябва да бъде награден.

Подобна е системата на оценки в БГ Сайт например, където разнообразието на кандидатстващите сайтове и условността на безбройните критерии почти напълно изключват измерими показатели (т.е., които да бъдат представени с число) за качеството на даден сайт и затова оценката се дава от многобройни авторитетни специалисти (жури), като се взимат специални мерки за получаване на усреднена комплексна оценка и избягване на конфликт на интереси.

С тази система за оценка в България сериозно се злоупотребява, и обикновено възражението срещу нея се заключава в максимата – „К'ъв е тоя, за да ме оценява?"

И стигаме до големия проблем – моралния авторитет на оценяващите. Докато Н.В. Елизабет Втора знае цената на репутацията и авторитета си и 50 пъти ще премери, преди да среже, у нас авторитетът е най-евтино вървящата стока. Като аборигени от слънчев остров в Пасифика, нашите управляващи харчат смело от авторитета си, като смятат, че щом никой не им иска пари, а даже им дава (познато, нали) и всичко се забравя на следващия ден, значи всичко е наред.

Българският президент има властта да дава морални оценки. Той има властта да оцени благородна постъпка, като я награди с медал. Има властта да спази духа на закона, а не буквата и да прояви милосърдие и да помилва, там, където съдебната система е пипала грубо или бездушно, където превъзпитателният ефект е постигнат преди изтърпяване на пълното наказание, или пък там където Господ по свой начин вече достатъчно е наказал осъдения. Има властта да дава оценки на приеманите закони. Той има правото и задължението да бъде човечен, културен, честен и с високи критерии, без да се налага да се аргументира. Това му е професията. Това не е никак лесна задача. Страшно много хора умират от страх да дадат оценка по съвест на дадено явление, да кажат какво е добро и какво е зло и да се аргументират. Предпочитат да се крият зад членове, алинеи, сглобяване на безсмислени изречения и общественото мнение. Сигурно е ужасно да си мижитурка, а да се правиш на отговорен.

Замяната на култура с халтура не минава незабелязано. Това е действие с много сериозни последици, защото разцентрира координатната система на обществото, представите му за добро и зло, за грозно и красиво. И предизвиква или цинизъм (говориш едно, мислиш друго, правиш трето) или заблуди с последващо тежко разочарование (приемане на фалшивото за истинско, поне за известно време). Представянето на кича за изкуство и на посредствеността за талант като атомна бомба разрушават обществото и ликвидират бъдещето му. Колко ни струваха само опитите на комунистическата тирания да се представи за демокрация, на мизерията ѝ за благоденствие и на догматиката ѝ – за наука.

Който прави така, краде много на едро от следващите поколения. А печели сребърници.

Прочети цялата новина

Свързани новини: