Флоренция – красива, единствена и неповторима (2)

Продължаваме с пътуването на Емилияиз Флоренция. Ето първата част, а сега – нататък. Експериментално днес пускам пълна емисия на разказа, дано не ви задръстя четците Приятно четене:

Флоренция – красива, единствена и неповторима

част втора

Типична флорентинска улица, с типичните флорентински павета.

Това са каменните павета на флорентинските улици. А да знаете само какъв огромен размер имат паветата! Погледнато отгоре, има-няма 35/50 см. Нямам представа за дебелина им. Важното е, че повърхвостта , по която се стъпва има ясни "копки", за идеално сцепление с пътя.

Не знам как е с вас, но на мен да вървя по тази улица ми се стори " истинска вълшебна приказка".

Тясна и красива типична флорентинска улица, разбира се пешеходна зона. И така, както си крачехме по паважите на улици и площади, възхитени и невярващи на очите си, стигнахме до онзи голям и безкрайно красив и площад на който накъдето и да се обърнеш, все шедьоври на архитектурата е скулптурата виждаш.

"Площадът на Синьорията"

Същият огромен и невероятно красив площад. "Палацо Векио"е отляво , "Галерия Уфици", в средата и „Лоджия деи Ланци” вдясно.

Копие на мраморната статуя на Давид, шедьовър от Микеланджело.

„Лоджия деи Ланци” - галерия със скулптурни шедьоври, на открито.

Това е Персей, току-що отрязъл главата на Медуза , скулптор Бенвенуто Челини.

Конен паметник на Козимо Медичи - първият владетел от "Династията Медичи".

"Фонтанът на Нептун". Половин ден не стига да се насладиш и да огледаш всичко по този площад.

Това трябва да е "Отвличането на Полисения”, дело на Пио Феди.

На това му се вика „поддръжка”, а не на онова, което видяхме в „Дансинг старс” по телевизията.

Трябваше малко да поседнем и да се нахраним. На две крачки от площада има прекрасни малки удобни за туристи като нас малки ресторантчета, с любезно-настойчиво приканващи келнери, на английски език, хората да отседнат именно в тяхното заведение.

Ето тук похапнахме много вкусно, италиански манджи, на поносими цени и си починахме. Това се намира на метри от големия "Площад на Синьорията".

Прекрасна почивка с похапване и с малка чашка силно италианско кафе ни помогнаха да отморим тела и крака, да почувстваме нови сили да вървим, да подредим мислите си, да си разгледаме спокойно картата на града и да изберем какво от десетките примамливи обекти да видим оттук до края на деня и какво да пропуснем, поради липса на време. Много от хората от групата ни хукнаха да сверяват цените на стоките по магазините, да си пазаруват или просто така да потърсят някои други интересни за разглеждане обекти, за които имат информация. Аз избрах да вляза в „Галерия Уфици”, дори и да се наложи да чакам на опашка за влизане. Спътничката ми тръгна с мен с радост. Не съм я навивала. Аз и сама мога да си обикалям по залите и да си гледам каквото ми е по сърце. Вдясно е сградата на „Галерия Уфици”. Забелязахте ли „топлата връзка” към Палацо Векио? Да ви кажа ли, как аз разглеждам изложбите? Вървя си, гледам си и се спирам само на нещо, което ме е накарало „да трепна”, а това вече е знак да му отделя повече внимание, да го разгледам подробно и да разбера ако ми харесва, защо ми харесва? И чак когато разбера това, отивам да прочета какво пише на табелката под творбата.

По коридора на третия етаж на „Галерия Уфици”– малко некачествена "папарашка" снимка.

Много са малко худона брой художниците, чиито стил разпознавам от разстояние и не се налага да чета какво е написано на етикета. Има и такива. По различен начин ми въздействат оригиналът и обявеното за съвършено копие на оригивала. На пръв поглед „досущ като същото”, но на втори поглед се разбира кога е истина и кога е подражание на истината, в него не се съдържа онова визуално напрежение, което ме приковава, няма го онзи дух и живот, който е „втъкал” в творбата си гениалният майстор. А пък моята спътничка, се зае да върви съвестно от творба на творба, стараейки се да изчете всичко написано на табелките, нищо да не пропусне и всичко да запомни. Като че щяха да я подлагат на изпит по „История на изкуството”. Да обаче, да изчете и запомни почти всичко, й трябваше поне седмица време, сигурно й трябваше и някаква специална система за запомняне. А ние разполагахме с не повече от 3-4 часа. Уморих се след час и взех да си минавам бързо от зала в зала, да посядам на тапицираните пейки, като се заглеждам само в единици от хилядите живописни и скулптурни творби. И етажите с изложени произведения, са няколко. Навърташ километри. Дори произведенията само от единия етаж да изгледаш е предостатъчно да капнеш от умора и пренасищане с емоции и информация. Това в нормалния живот не го правиш, не се и опитваш да го правиш. В заключение, може да се каже „хвърлих едно око” на галерията .

Терасата на кафенето на "Галерия Уфици" , "Палацо Векио" ми е „на една ръка разстояние”.

„Флора”. Папарашка снимка в залата с картините на Ботичели.

В галерията е забранено да се снима. Успях да направя само две снимчета. Втората е тази. „Флора” на Ботичели. Картините, които са обявени за шедъоври са допълнително защитени с дебело прозрачно стъкло монтирано към стената с дистанционни щифтове, с размер на стъклото, надвишаващ размерите на рамките на платната . Ако се вгледате и пред тази картина ще видите как е закрепено защитното стъкло. А онова, което направих , този път без много да се притеснявам е, защото имаше и други снимащи, а пък и дежурният в коридора се правеше , че нищо не е видял, беше от едното ъгълче на остъкления коридор на галерията, откъм бреговете на р. Арно, отвисоко да снимам реката и покрития мост, познат с името „Понте Векио”.

Покритият мост „Понте Векио” Поглед отвисоко, от прозореца на "Галерия Уфици"

Забележете затворения проход, който излиза от сградата на „Галерия Уфици”върви успоредно с брега на реката , после минава над покрития мост и води до отсрещния бряг. Така велможите са избягвали близката среща с „народната любов” по пътя от един дворец към друг дворец. Гледахме каквото гледахме, в галерията, запомнихме каквото запомнихме и взеха да ни подканят да побързаме с излизането, защото идва време за затваряне. На изхода попитах униформената служителка откъде мога да закупя филмиран разказ за „Галерия Уфици” и за шедьоврите изложени в нея. Жената ни каза как да стигнем до подземния етаж. То по тези гигански стълби да слизаш в подземие си беше изпитание, защото не беше само физическо натоварване, но и малко страшничко. За момент се усъмнихме, че ще стигнем до мястото, откъдето можем да закупим търсения филмов разказ, но жената ни беше упътила правилно. Влязохме в едни огромни, прекрасни, добре осветени помещения, отрупани с хубави книги, монографии, албуми с репродукции и сувенири от всякакъв характер. Направо царство на всякакви красоти от сувенирен характер. Попитах на касата дали има на ДВД разказ за галерията. Имаше, даже от два стандарта на система за телевизия, американски и европейски. Добре се бяха подготвили хората. Купих срещу 18 евро едно прекрасно ДВД с оригинален разказ на италиански език, а допълнително озвучен на руски, английски и френски език. После когато се върнах в София и събрахме удома, го изгледахме „като на кино”. Пуснахме го с озвучаване на руски език, разбираем дори и за децата. Всички останаха доволни от покупката ми и от видяното. Научих и някои подробности, които нямаше къде да науча, при моето преминаване като метеор, през тази световна съкровищница.

Движим се по самия покрит мост , известен с името "Понте Векио"

Вляво горе се вижда покритият защитен проход за някои привилегировани особи. Тук бижутерийните магазинчета са едно до друго, а вътре е пълно с бижута , кое от кое по-красиви и по желани. На този мост наистина може да се даде названието „Мостът на въздишките”, ама във Флоренция.

Уличен музикант пред сградата на „Галерия Уфици”

И така, уморени и щастливи излязохме от галерията и повървяхме бавно, с поспиране в някои магазинчета, в които да доизхарчим непохарчените евра и да допълним колекциите от сувенири, с които да зарадваме близките си у дома.

Притъмня и хората от групата, с по една две торби в ръце, се събраха на сборното място, откъдето щеше да ни вземе автобусът, даже половин час по-рано. Всички ръкомахаха, разказваха и беше голям „кошер”. От групата имаше още един човек, който беше пожелал да разгледа галерия с произведения на изкуството. Беше трогателен когато разказваше какво е видял и вадеше от джоба листчета, на които си беше записал какви прочути творби на кои прочути майстори беше видял в „ Галерия Пити”. Останалите бяха избрали да се разхождат из невероятния град и да опознаят други също много интересни обекти, които ние пък не успяхме да видим. Някои даже успяха да се срещнат с живеещи във Флоренция техни близки и приятели. В автобуса се качихме и се отпуснахме на седалките, като да се бяхме прибрали вкъщи. Предстоеше ни много дълго и много уморително пътуване до София. Цели 1400 км с кратки няколкоминутни слизания и раздвижване на периоди от по 2-3 часа. В София се прибрахме с подути глезени на краката, независимо кой с какви обувки беше. Имаше хора, които щом се качиха в автобуса, смениха обувките си с домашни пантофи и чехли, които наизвадиха от багажа си. И до София си пътуваха така, като на границата слизаха с тях и така минаваха през граничния контрол, хлопайки с чехли. Смешно си беше, но нали е забранено да се снима? Нямам визуални доказателства точно поради тази причина. И в заключение: „Много работа още има да се върши” във Флоренция и един ден за нищо не стига. Убийствено е да се пътува с автобус и да не се спира за нощуване в някоя държава на средата на пътя. Попаднете ли на сувенир от типа „Готварската престилка на Давид от Мекеланджело” или на сувенирните боксерки на същия този Давид от Микеланджело, не забравяйте да си закупите. По 5 евро парчето са, ама пък какъв смях може да падне! Аз пропуснах да го направя. Остана ми само снимката, която нямам смелостта да покажа тук, но като я покажа на приятелите ми, първо се спукват от смях, а после всеки пита „Защо не ми купи такова нещо за подарък”, въпреки, че не е останал без подарък, при това за неговия сувенир са отишли повече пари? Е нали всяко нещо си има край? И моето разказче – също. Останаха ми малко непоказани снимки от улиците и сега ще ги „струпам „ ей така , нещо като „опашка” на моя пътепис.

Прекрасна е разходката по флорентинските улици и площади.

Музеят "Бигало” на площад "Сан Джовани”

Забележете паважа. От няколко века не е ремонтиран и "не е мръднал".

И мирно шествие на хора с кимона видяхме по улиците на Флоренция.

Раздаваха и някакви илюстровани листовки, но ние не получихме. Така и не разбрахме от каква народност са тези хора и за какво „се борят”.

Но пък и значимо "карабинерско "/ако така се казват униформените служителе на Флорентинското МВР/присъствие видяхме, по историческите улиците на Флоренция.

Такъв е духът на архитектерата по улиците на Флоренция в историческата му част .

Велик град на умове, подпомаган от велики меценати, построен от велики архитекти, украсен от велики художници и отлично съхранен, за радост на нас, обикновените хора, които сме имали щастието да се докоснем до всичко огромно това несметно богатство с очи, с ум и със сърце. Дай боже всекиму!

Поглед от северния към южния бряг на река Арно.

Това е! Приблизително тук слязохме сутринта от автобуса и оттук вечерта си тръгнахме от този уникален за световната цивилизация, култура и изкуство град Флоренция. Трябва да се върнем! Остана ни много „работа за вършене”. /край на втора част /

Прочети цялата новина

Свързани новини: