В ляво предстоят интересни дни и никой не може да каже как ще завърши двубоят на титаните

Настоящият материал беше публикуван с леки корекции във в-к "Седем" преди 10-ина дни.

„Бой последен настал е”. Ако има песен и рефрен, която лидерите на БСП изгарят от желание да бъде запята от оределия им електорат, то това е точно тази строфа на Интернационала. За тяхно съжаление неумолимият ход на времето, както и тяхната порочна некомпетентност, която е единствената прогресивна (тоест растяща) величина в партията, не могат да бъдат излъгани и „някога величествената” Българска социалистическа партия уверено върви към заника на славните си дни.

Противно на общоприетото мнение, за което подобна мисъл е а) абсурдна и б) трагична, аз (като ЛЯВ човек) смятам, че подобно развитие ще е полезно не само за левицата, но и за обществото ни като цяло. А освен това е и закономерно. Дълги години шепа политици се опитваше да противопостави „новото” (СДС) на „доказаното” (БСП) и да свърже идейно и дори организационно „лявата” партия с БКП и дори с БРСДП и така да „конструира” една организация, стара повече от век. Такава връзка не е невъзможна. Но освен по фамилно-кланово-финансовата линия, наследена от БКП, БСП трудно може да бъде наречена „лява” партия. Още по-трудно „модерна”. Няма нищо страшно в това – организацията беше и си остава една „партия на прехода” и след като той приключи (поне номинално) е време и във втората от най-значимите му политически структури да протекат процеси на реорганизация, подобни на тези в СДС след 2001г.

Парадоксално остава, че най-добронамереният председател на БСП и навярно единственият човек, който искаше да я реформира беше Жан Виденов. Но днес сме 2010г. и председателят на БСП се казва Сергей Станишев. Човек, доказал се като най-некомпетентният лидер на партията, след като изгуби изборите по-тежко и от проваления си предшественик, въпреки „успешното управление” и завършения 4-годишен мандат. Всъщност, в електоралното фиаско нямаше нищо изненадващо, предвид всичко онова, което успя да сътвори „лявата” БСП за 4 години във властта. Дори корупционните скандали и съмненията за защита на корпоративни интереси щяха да са достатъчни за една уверена загуба, но множеството авторитарни (като опитите за тотално следене на интернет трафика) и крайно неолиберални икономически решения (като въвеждането на плосък данък и премахването на необлагаемия минимум например) доведоха коалицията (и партията) до тежкото поражение. Хората не разбират от политическа теория и най-вероятно не могат да направят разликата между социална и неолиберална политика, но усещат най-добре състоянието по собствения си джоб и виждат как едно уж „социално” правителство усилва тежестта върху средната ръка хора, за даде повече на най-богатите членове на обществото.

Показателно за разгромът на БСП като партия и идея е невъзможността ѝ да се организира и възстанови в опозиция. Затова и все по-шумни ще стават клюките за разцепление и разпад. В момента има 3½ основни ядра, по които то може да протече.

Първият (и вече отслабен) такъв кръг е този около сегашният председател на БСП – Сергей Станишев. Реално той се е превърнал в цар без царство, тъй като влиянието на партията, която ръководи все повече клони към рамката на статистическата грешка. Погрешно е и широкоразпространеното мнение, че Станишев е „човек на Първанов” – истината е, че от доста време основната опора на бившият министър-председател са „хората в сянка”, които обичат да се събират да ядат супа всеки вторник в един скъп софийски ресторант в района на Интерпред. Случващото се вътре в този кръг също заслужава внимание. Най-близките хора на Станишев на „Позитано” продължават да бъдат Ивелин Николов и Антон Кутев, докато Кирил Добрев, който до скоро също беше един от най-приближените хора на Сергей е влязъл в конфликт с председателя на партията. Това е довело до един парадокс – новосъздаденото Младежко обедниение в БСП, което беше сформирано, за да премахне неудобната Българска социалистическа младеж (на която съм дългогодишен член и понастоящем зам.-председател) е изпаднало в немилост пред „Високата порта”, тъй като реално е „на подчинение” на Киро Добрев, който вече го използва като инструмент в борбата си срещу Станишев. За никого не са тайна обаче и близките връзки между фамилиите Добреви и Първанови и в тази връзка са основателни и подозренията, че Кирил Добрев бива използван като камикадзе, което трябва да мъти водите около кораба на Станишев (умело назован от един популярен български журналист „Позитаник”).

И тъй като вече споменах президентската фамилия е нормално веднага да се насоча към втория най-сериозен лагер, който може да определи бъдещето на левицата в България. Реално усилията на настоящия президент, който има и организационния, и финансовия потенциал, имат най-големи шансове да разцепят лявото пространство. Единственият проблем, който седи пред Първанов е понаклепаният му вече авторитет и липсата на реален идеен потенциал. Бившият председател на БСП не може да се оплаче и от липса на силни съюзници вътре в БСП, като освен Кирил Добрев, за негов близък човек се смята и навярно най-силната фигура вътре в партията – Румен Петков. Въпреки болезнено лошата си репутация двамата са достатъчно обиграни, че да изиграят картите си по най-добрия начин – вадейки „млади” и „неопетнени” лица от нафталина като бившият външен министър Ивайло Калфин например (който преди време беше спряган за „бъдещ лидер” на „бъдещата президентска формация”).

Последните две ядра, които общо броя за 1½, са тези около Татяна Дончева и Румен Овчаров. Причината да не ги считам за фракции с пълен потенциал са различни за всяко. Бившата депутатка и настояща адвокатка се опитва да яхне вълната на славата, спечелена ѝ като „поразяваща уста”, събирайки странен меланж от не-точно-леви хора, „млади неопетнени” и „стари кучета”, с щипка екзотични фигури (като футболния треньор Пламен Марков), надявайки се че така ще успее да забърка рецепта сходна на тази на бомбастичния коктейл, който изстреля ГЕРБ до върха през 2009г. Аз лично не виждам как силите ѝ биха стигнали за прескачане на 4% бариера, която седи за влизане в НС. Тъжното е, че зад фасадата ѝ не се вижда нищо като идея и намерения, освен личната амбиция и желанието за политически реванш.

Лидерът на столичната организация на БСП Румен Овчаров и неговите приближени несъмнено осъзнават, че потенциалът им е ограничен. Засега изглежда, че техният избор е да играят в очаквателна позиция, опитвайки се да запазят най-голям брой опции отворени. Румен Овчаров може да разчита на един изграден и обигран кръг от млади лица, водени разбира се от Георги Кадиев, които би могъл да пласира навсякъде. Те ще се борят в и за БСП до момента, в който видят, че битката е обречена, след това биха могли да участват и при Татяна Дончева, ако нейният проект се окаже с потенциал.

Не бих искал да завърша този преглед без да обърна внимание и на няколкото „идейни” движения в ляво. Това са съвсем малки формации без реален организационен и финансов потенциал, изградени от ограничен брой съмишленици на базата на споделени идеи и ценности, вместо на споделени интереси. Най-сериозна от тях е т.нар. „Ляво крило в БСП”, което съществува като официална фракция вътре в партията. Лидерите на партията обаче успяха да му нанесат сериозен удар, давайки място на председателя на крилото Янаки Стоилов място в Изпълнителното бюро, с което най-гласовитият критик на партийното ръководство изведнъж изчезна от сцената. Другите две подобни структури са „Солидарна България” и Форума за социални алтернативи (който обединява бивши и настоящи членове на БСМ), но засега тези формации се борят преди всичко за мястото си под слънцето, опитвайки се да го намерят не със скъпи и шумни ПР акции (които не могат да си позволят), а изграждайки авторитета си като идейни центрове.

Китайското проклятие „пожелавам ти да живееш в интересни времена” е много подходящо за ситуацията в БСП. Както и да се развие ситуацията и която и страна да вземе надмощие на българската левица ѝ предстоят дълги и тежки времена на лутане и симулиране на модернизация. Тази криза няма как не се отрази и на цялото общество. Ако погледнем примера, даден ни от кризата в десницата, безпътицата там доведе последователно две неориентирани и некомпетентни правителства, а неспособността на десните да изведат нови и способни лидери, комбинирана с провала на БСП, запокити България в зоната на пожарникарския популизъм, гарниран с доза неофашизъм, излъскани и поднесени ни като „модерен консерватизъм”. При всички положения обаче подобно положение е по-добре от безвремието, което тегне в Левицата от 20 години.

В ляво предстоят интересни дни и никой не може да каже как ще завърши двубоят на титаните

Настоящият материал беше публикуван с леки корекции във в-к "Седем" преди 10-ина дни.

„Бой последен настал е”. Ако има песен и рефрен, която лидерите на БСП изгарят от желание да бъде запята от оределия им електорат, то това е точно тази строфа на Интернационала. За тяхно съжаление неумолимият ход на времето, както и тяхната порочна некомпетентност, която е единствената прогресивна (тоест растяща) величина в партията, не могат да бъдат излъгани и „някога величествената” Българска социалистическа партия уверено върви към заника на славните си дни.

Противно на общоприетото мнение, за което подобна мисъл е а) абсурдна и б) трагична, аз (като ЛЯВ човек) смятам, че подобно развитие ще е полезно не само за левицата, но и за обществото ни като цяло. А освен това е и закономерно. Дълги години шепа политици се опитваше да противопостави „новото” (СДС) на „доказаното” (БСП) и да свърже идейно и дори организационно „лявата” партия с БКП и дори с БРСДП и така да „конструира” една организация, стара повече от век. Такава връзка не е невъзможна. Но освен по фамилно-кланово-финансовата линия, наследена от БКП, БСП трудно може да бъде наречена „лява” партия. Още по-трудно „модерна”. Няма нищо страшно в това – организацията беше и си остава една „партия на прехода” и след като той приключи (поне номинално) е време и във втората от най-значимите му политически структури да протекат процеси на реорганизация, подобни на тези в СДС след 2001г.

Парадоксално остава, че най-добронамереният председател на БСП и навярно единственият човек, който искаше да я реформира беше Жан Виденов. Но днес сме 2010г. и председателят на БСП се казва Сергей Станишев. Човек, доказал се като най-некомпетентният лидер на партията, след като изгуби изборите по-тежко и от проваления си предшественик, въпреки „успешното управление” и завършения 4-годишен мандат. Всъщност, в електоралното фиаско нямаше нищо изненадващо, предвид всичко онова, което успя да сътвори „лявата” БСП за 4 години във властта. Дори корупционните скандали и съмненията за защита на корпоративни интереси щяха да са достатъчни за една уверена загуба, но множеството авторитарни (като опитите за тотално следене на интернет трафика) и крайно неолиберални икономически решения (като въвеждането на плосък данък и премахването на необлагаемия минимум например) доведоха коалицията (и партията) до тежкото поражение. Хората не разбират от политическа теория и най-вероятно не могат да направят разликата между социална и неолиберална политика, но усещат най-добре състоянието по собствения си джоб и виждат как едно уж „социално” правителство усилва тежестта върху средната ръка хора, за даде повече на най-богатите членове на обществото.

Показателно за разгромът на БСП като партия и идея е невъзможността ѝ да се организира и възстанови в опозиция. Затова и все по-шумни ще стават клюките за разцепление и разпад. В момента има 3½ основни ядра, по които то може да протече.

Първият (и вече отслабен) такъв кръг е този около сегашният председател на БСП – Сергей Станишев. Реално той се е превърнал в цар без царство, тъй като влиянието на партията, която ръководи все повече клони към рамката на статистическата грешка. Погрешно е и широкоразпространеното мнение, че Станишев е „човек на Първанов” – истината е, че от доста време основната опора на бившият министър-председател са „хората в сянка”, които обичат да се събират да ядат супа всеки вторник в един скъп софийски ресторант в района на Интерпред. Случващото се вътре в този кръг също заслужава внимание. Най-близките хора на Станишев на „Позитано” продължават да бъдат Ивелин Николов и Антон Кутев, докато Кирил Добрев, който до скоро също беше един от най-приближените хора на Сергей е влязъл в конфликт с председателя на партията. Това е довело до един парадокс – новосъздаденото Младежко обедниение в БСП, което беше сформирано, за да премахне неудобната Българска социалистическа младеж (на която съм дългогодишен член и понастоящем зам.-председател) е изпаднало в немилост пред „Високата порта”, тъй като реално е „на подчинение” на Киро Добрев, който вече го използва като инструмент в борбата си срещу Станишев. За никого не са тайна обаче и близките връзки между фамилиите Добреви и Първанови и в тази връзка са основателни и подозренията, че Кирил Добрев бива използван като камикадзе, което трябва да мъти водите около кораба на Станишев (умело назован от един популярен български журналист „Позитаник”).

И тъй като вече споменах президентската фамилия е нормално веднага да се насоча към втория най-сериозен лагер, който може да определи бъдещето на левицата в България. Реално усилията на настоящия президент, който има и организационния, и финансовия потенциал, имат най-големи шансове да разцепят лявото пространство. Единственият проблем, който седи пред Първанов е понаклепаният му вече авторитет и липсата на реален идеен потенциал. Бившият председател на БСП не може да се оплаче и от липса на силни съюзници вътре в БСП, като освен Кирил Добрев, за негов близък човек се смята и навярно най-силната фигура вътре в партията – Румен Петков. Въпреки болезнено лошата си репутация двамата са достатъчно обиграни, че да изиграят картите си по най-добрия начин – вадейки „млади” и „неопетнени” лица от нафталина като бившият външен министър Ивайло Калфин например (който преди време беше спряган за „бъдещ лидер” на „бъдещата президентска формация”).

Последните две ядра, които общо броя за 1½, са тези около Татяна Дончева и Румен Овчаров. Причината да не ги считам за фракции с пълен потенциал са различни за всяко. Бившата депутатка и настояща адвокатка се опитва да яхне вълната на славата, спечелена ѝ като „поразяваща уста”, събирайки странен меланж от не-точно-леви хора, „млади неопетнени” и „стари кучета”, с щипка екзотични фигури (като футболния треньор Пламен Марков), надявайки се че така ще успее да забърка рецепта сходна на тази на бомбастичния коктейл, който изстреля ГЕРБ до върха през 2009г. Аз лично не виждам как силите ѝ биха стигнали за прескачане на 4% бариера, която седи за влизане в НС. Тъжното е, че зад фасадата ѝ не се вижда нищо като идея и намерения, освен личната амбиция и желанието за политически реванш.

Лидерът на столичната организация на БСП Румен Овчаров и неговите приближени несъмнено осъзнават, че потенциалът им е ограничен. Засега изглежда, че техният избор е да играят в очаквателна позиция, опитвайки се да запазят най-голям брой опции отворени. Румен Овчаров може да разчита на един изграден и обигран кръг от млади лица, водени разбира се от Георги Кадиев, които би могъл да пласира навсякъде. Те ще се борят в и за БСП до момента, в който видят, че битката е обречена, след това биха могли да участват и при Татяна Дончева, ако нейният проект се окаже с потенциал.

Не бих искал да завърша този преглед без да обърна внимание и на няколкото „идейни” движения в ляво. Това са съвсем малки формации без реален организационен и финансов потенциал, изградени от ограничен брой съмишленици на базата на споделени идеи и ценности, вместо на споделени интереси. Най-сериозна от тях е т.нар. „Ляво крило в БСП”, което съществува като официална фракция вътре в партията. Лидерите на партията обаче успяха да му нанесат сериозен удар, давайки място на председателя на крилото Янаки Стоилов място в Изпълнителното бюро, с което най-гласовитият критик на партийното ръководство изведнъж изчезна от сцената. Другите две подобни структури са „Солидарна България” и Форума за социални алтернативи (който обединява бивши и настоящи членове на БСМ), но засега тези формации се борят преди всичко за мястото си под слънцето, опитвайки се да го намерят не със скъпи и шумни ПР акции (които не могат да си позволят), а изграждайки авторитета си като идейни центрове.

Китайското проклятие „пожелавам ти да живееш в интересни времена” е много подходящо за ситуацията в БСП. Както и да се развие ситуацията и която и страна да вземе надмощие на българската левица ѝ предстоят дълги и тежки времена на лутане и симулиране на модернизация. Тази криза няма как не се отрази и на цялото общество. Ако погледнем примера, даден ни от кризата в десницата, безпътицата там доведе последователно две неориентирани и некомпетентни правителства, а неспособността на десните да изведат нови и способни лидери, комбинирана с провала на БСП, запокити България в зоната на пожарникарския популизъм, гарниран с доза неофашизъм, излъскани и поднесени ни като „модерен консерватизъм”. При всички положения обаче подобно положение е по-добре от безвремието, което тегне в Левицата от 20 години.

СТОП! МОЯТА СЕДМИЦА БЕЗ ПОЛИТИКА....ЗАПОЧВА СЕГА!

Далеч съм от мисълта. Да пази Бог от такива събития. Но съм близо до критиката. Да не си пожелаваме да се случва с нас, но все пак- какво ще стане, ако и ние бъдем поставени в ситуацията да защитим себе си и семейството си, заради страх, или да отворим уста и право в Европейския съд?

Искрено не си го пожелавам, но си мисля, че все по-реално е да се случва на обикновенни хора. Да премълчаваш факти за насилие, особено от орган на властта, е нещо което би трябвало да сме забравили в днешно време. Да, но това е далеч от истината. Реалността е, че все повече хора стават жертва на полицейски произвол и много малка част от тях го казват.

Да върнем времето с два месеца назад. Тогава група скинари насиниха от бой телата на отиващи на протест пред лагера в „Бусманци“. Последвата реакция на полицията доведе до много въпроси. Борис Митов коментира във вестник „Сега“, че МВР опасно бързо разкри побоя в трамвай N20. Тогава полицията арестува шестима души, които били виновни за нападението. Бяха извършени и обиски на домовете им без да имат съдебната заповед за това. Набързо бяха подготвени обвинения, сякаш живеем във времена на военна хунта, и момчетата се оказаха зад решетките.Митов напомня, че докато един от обивиняемите, Росен Кънев, бе в ареста, в социалната мрежа „Фейсбук“ се събраха над 6000 души, убедени в невинността му. Подобни групи бяха създадени и в подкрепа на Лазаров, Алексиев и Пенев, а близките им организираха два мирни протеста пред Съдебната палата в София. Това никак не е случайно, дори да не навлизаме в конспиративни теории. Напротив, нещата изглеждат твърде ясни и това е плашещото.

Още нещо, съдиите по делата на обвиняемите бяха ясни, че има разминаващи се с истината доказателства. Доротея Дачкова, също от вестник „Сега“, пита докога МВР ще говори вместо прокуратурата?  Въпросът би бил незабелязан при други обстоятелства. Но в сянката на проваленото разследване по случая „Кърджали“, неясните арести покрай делото „Кънев“ и още един скорошен побой в квартал „Левски“, този въпрос е повече от необходим. Най-малкото той показва върховенство на органите. Съдии вече предупредиха, че в напоителните интервюта на отговорни фактори от вътрешното министерство се изнася класифицирана информация и така се минират делата, съобщава в материала си Доротия Дачкова, напомняйки защо някои дела все още седят там, където са поставени – на бюрото.

Показните акции на МВР реално донесоха резултати, като спиране на не един канал за трафик на антики, метали, хора. Това е нещо, което отдавна трябваше да се случи в нашата страна и в този случая полицаите показаха едно много добро лице. Но обикновенните хора? Къде отива тяхната защита и сигурност? Малък е процентът на гражданите, които чустват сигурност по улиците или изпитват респект към МВР. Ако трябва да бъдем честни, те нямат и причина да чустват всичко това. По новинарските емисии все по-чести чуваме съобщения за полицейски произвол, останал ненаказан. Освен приближаващи дела в съда на Европа, от които само България ще загуби, до какво води всичко това, знаем много добре.

Спомняте ли си през 90-те години колко актуално бе да се казва на полицая „Ушев“. Тогава от футболните фенове до продавачите на пазара се скандираха възгласи, като „Ушев п*дераст!“   То бе предизвикано от липсата на респект към полицията. Днес можем да кажем, че с побой над граждани няма да се създаде нужният респект. Страх да, но не и респект. А нашата държава и полиция се нуждае от това уважение на гражданите. Самите полицаи също имат нужда от него.

Вземаме данни за 2007 година, преди каквито и да са ефекти от кризата. Виждаме, че като сума домакинското потребление и износът са най-големите компоненти на БВП, следвани от инвестициите.

БВП по разходни компоненти, млн. лв, 2007 г.

Да погледнем динамиката. За периода 2000-2007 година най-бързо нарастват инвестициите и износът. Те "теглят" икономиката напред, инвестициите и износът са двигателите на растежа. Останалите компоненти на БВП биват теглени – "на буксир". Домакинствата и правителството увеличават потреблението си едва след като икономиката произведе повече доход, създаде работни места.

Динамика на основните компоненти, 2000-2007

Няколко аспекта относно възстановяването от кризата:

1. Износът зависи от външното търсене и конкурентността/производителността (т.е. ако правителството не се меси, износът се възстановява – това наблюдаваме вече почти година)

2. Инвестициите зависят от очакванията, доверието в икономическата политика, притока на капитал към страната (от своя страна, притокът на капитал също зависи от доверието в икономическата политика и от външната среда)

3. Потреблението на домакинствата зависи от броя на заетите (по-малко заети – по-малко доход), от очакванията за движението на безработицата (рискът от безработица стимулира предпазното спестяване), от растежа на икономиката и доходите (които се влияят от износа и инвестициите), от достъпа до кредитно финансиране (вкл. желание за вземане на кредити, желание на банките за отпускане на кредити, приток на финансиране към страната, нива на лихви)

Правителството може да влияе върху конкурентността (данъци и осигуровки, други разходи, бизнес среда), върху доверието и притока на капитали (стабилна фискална и макрополитика, структурни реформи), кредитиране и лихви (чрез доверието към политиката) и частично върху безработицата (облагане на труда, пазар на труда, реформи насърчаващи развитието и заетостта). Съответно, правителството може както да ускори, така и да забави възстановяването чрез правилни или неправилни политики.

Блогът за икономика 2010

Някой ден ще публикувам в нарочен сборник всичките си разговори с милиционери откак ги започнах, беше нейде към пролетта на 1971-ва. Пълно е с хитове, като например следния диалог от 1985-та:

Старшината: „Момче, марш да си обръснеш брадата! Какви са тия буржоазни забежки?”

Аз: „Ама нали Маркс и Енгелс са имали ей-такива бради? А са от нашите...”

Старшината: „Като станеш Маркс и Енгелс – ще си пуснеш брада...”

Дали е милиция или полиция, равнището на диалога си е все същото; което е доста депресиращо и казва много за състоянието на нещата. Ето пример от оня ден.

Звъня на 166, оттатък вдигат телефона: „Полиция Царево”.

Аз: „В защитената зона „Устие на река Велека” има джип, паркирал до надписа „Забранено за автомобили”.

Преди време съм държал изпит по право във Великобритания. Може би това е причината в последните 20-тина години да имам присмехулно-пренебрежително отношение към т.нар. българска юридическа школа. Дълбокомисленото бърборене на българските юристи винаги ми е звучало като монолог от лош холивудски филм от 1950-те години, в който главният шаман доказва на населението, че именно този уловен от воините на племето бял археолог трябва да бъде принесен в жертва на племенния бог, за да има добра реколта от царевица. Казано по-съвременно: разсъжденияата на българските юристи в най-добрия случай звучат като пледоарии на адвокатите на иранския фундаменталистки президент Ахмадинеджад; а в най-лошия – като разсъжденията на адвокатите на узбекския сатрап Ислам Каримов в момента, в който оправдават избиването на 800 мирни демонстранти.

Бях решил да се възмутя от поредния мит, създаван от властта, но премиерът Борисов призова медиите да не създават истерия около очакванията митичното поевтиняване на природния газ да се окажат твърде оптимистични. Не съм „медия“, но се вслушах в призива. И го удрям на теория, понеже на практика не ми остава друго. Оглеждам се за [...]

Имам си и twitter вече. Смятам засега да пиша основно на английски в него, че да ме разбират всички приятели и колеги. Ще видим по-нататък как ще е. Идеята е да пращам някъде всички тез линкове и неща които не си струва труда да блогвам. Та, ако ви се четат бързи коментари от моя милост [...]

Продукти:
500г картпфи
2 яйца
2с.л. брашно
щипка сол
200г кашкавал
150мл олио

Приготвяне:
Картофите се белят, измиват и слагат за варене в съд с подсолена вода. Тенджерата се поставя на загрят котлон. Когато кипне водата, картофите се оставят да се варят 40 минути. Изваждат се добре отцедени от водата. Смачкват се с преса на пюре. Към пюрето се добавя щипка сол, чукват се 2 яйца и се поръсват 2с.л. брашно. Сместта се омесва до гладкост. От нея се оформят питки. Пържат се до златисто в гореща мазнина. Поднасят се гарнирани със салата.

Учениците разпалено обсъждали изречението на Лао Дзъ:"Този, който знае, не говори, а този, който говори, не знае." Когато пристигнал Учителят, те го попитали:
-Учителю, какво означават тези думи?
-Кой от вас знае, как ухае розата? - попитал ги той в отговор.
Всички знаели.
-Разкажете за това - предложил той.
Никой не казал нито дума.

Антъни де Мело "Една минута мъдрост"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Днес попаднах на следната статия :

КРС срещу Български пощи 1:0

Трябва да призная, че и аз много се изненадах на Български пощи когато преди време поръчах мои книги на адрес на приятел и за да ги взема ми искаха неговата лична карта въпреки написаното на бележката пълномощно и представянето на моята лична карта. Все пак не е редно аз да разнасям чужд документ за самоличност! После си казах : И все пак ако не искат личната карта на оригиналния получател, всеки, който намери бележката за колета на пода пред входа (случва се), може да попълни отзад пълномощно до себе си и да вземе колета ми.”
Като се обаче замисля, всеки, който взима колет, представя лична карта. Така че ако някой се опита да вземе моя пратка, ще трябва да бъде записан като приел пакета в пощата и да се подпише. И ако аз след време потърся колета, ще има точен запис кой го е взел. Оттук нататък полицията може да си свърши работата.

http://asenov2007.wordpress.com/  /виж в дясно – 1. Подкрепа за блога/    

• Давате ли си сметка защо, въпреки невероятния технологичен напредък във всички сфери на човешкия живот, никой никога не се е хванал да измисли инструмент за предсказване на промените в цените 

Пламен Асенов, политически коментатор 

Ха! Ха! Ха!

Не че наоколо липсват други поводи за смях, но този конкретно е заради съобщението на “Булгаргаз”, че цената на газа ще се вдигне през октомври поне с три процента. Ще сгреши обаче онзи, който реши, че смехът ми е като на Вуте – от задоволство, дето не ползвам газ за отопление и съм зле, но на онези, които ползват, ще им стане още по-зле. Не е такъв случаят, защото всички сме в кюпа – от цената на газа зависят и цените на много други стоки.

Смея се, защото добре си спомням как преди броени седмици премиерът Борисов, министърът Трайков и разни други държавни мъже, сведущи по газовата тема, обърнаха света с уверенията, че след проведените успешни преговори с руснаците и след като вече се намери газ на наша територия, цените на горивото ще паднат. Според мен се състоя и лека надпревара между тях – кой ще даде на публиката по-добри отстъпки. То не бяха седем процента надолу, то не бяха десет, че и петнайсет. Даже президентът ги похвали за героичните усилия…..

Признавам си, в смеха ми личи известно облекчение, защото още тогава писах как никакви подобни отстъпки никога няма да се случат и цената на газа ще продължи да си расте на воля. Само че държавните ни мъже говореха с такъв вътрешен плам и убеденост, та въпреки гласът на разума, малко се разколебах – дали пък няма да се окажат прави. Е, не се оказаха. Той гласът на разума може да се подтиска и да звучи приглушено понякога, но като цяло рядко греши.

Обаче малкото облекчение в смеха ми – че се оказах прав, е съпроводено с огромно количество горчивина. Тя пък идва оттам, че вместо да си признаят – сгрешихме, братя, простете! – сега същите тези хорица са тръгнали да ни търсят нови обяснения, та чрез тях да запазят искрящо бели белите чорапки, дето обичат да си ги обуват, когато ни се разхождат наоколо. Сякаш са участници в рекламата на някакъв перилен препарат – също толкова безмозъчен е аргументът им, че ако не били успешните преговори с “Газпром”, цената на газа този път щяла да се вдигне не просто с мизерните три, а с цели седем на сто. И ние веднага въдъхваме облекчено. Но той и вождът Оху-Боху като не уцели с двете тухли онова, дето му виси от шортите, и той изпитва голямо облекчение. Даже заради това изобщо се е захванал да изпълнява упражнението с двете тухли, за да изпитва облекчение понякога…..

Не знам за вас, граждани, но на мен тая работа с цените ми се струва малко особена, от тридесет години се опитвам да я разбера, ама явно съм голям будала. Говоря за цените не само на газа, но и на к`во да е. Веднъж те се вдигат, защото се вдига доларът. После се вдигат, защото доларът пада. А когато той кротне, цените пак се вдигат, заради натрупани очаквания нещо да се случи с проклетия долар – каквото и да е, само да не оставаме без реални основания за по-високи цени.

Давате ли си сметка защо, въпреки невероятния технологичен напредък във всички сфери на човешкия живот, никой никога не се е хванал да измисли инструмент за предсказване на промените в цените? За предсказване на времето например, което е доста сложно явление, още древните са измислили барометъра. Онзи ден пък четох, че някакви съвременни майстори измислили джаджа за разкриване на скрити в стаята призраци – ако наоколо има призрак, светва червената лампа, ако няма, синята. И множество други подобни предсказателни изобретения съществуват в света, само за цените – нищо. Ами съвсем просто е, бе, граждани – от такъв уред никой няма нужда, защото всеки знае, че цените са векторно явление, те се движат само в една посока – нагоре.

Най-последното доказателство за това е въртележката, в която изпаднахме покрай житото и цената на хляба това лято. Първо хлябът щеше да поскъпва, защото нямаше къде да продаваме пшеницата от тазгодишната реколта. Сега пък ще поскъпва, защото след пожарите в Русия в света има голямо търсене на зърно и ние продаваме като бесни.

В разгара на тази драма ми беше много интересно да гледам телевизия. Имам предвид – всички телевизии. Чудно как, но 20 години след промените те вкупом успяха да ме върнат в доброто старо време, когато новинарските емисии задължително започваха с тревожни репортажи за събирането на реколтата и неизменно се водеха със загрижен за съдбата на хлебния баланс тон. Сякаш ако купим отвън евтино и качествено жито, ще ни бъде по-зле, отколкото ако купуваме нашенското скъпо и некачествено…..

Очаквах след това и “Робинята Изаура” да текне от екрана, за да е всичко както си беше по комунистическо време. Е, не съм бил далеч от истината, една телевизия побърза да се похвали, че съвсем скоро започва да излъчва кавърверсия точно на “Робинята Изаура”, горката.

Но да оставим мъртвите да погребат своите мъртви, както се казва в Библията, и да си продължим разговора за цените на разни неща. Например за българското гражданство. Онзи ден с голяма усмивка на лицето шибаният министър /нали помните, според самия него това не е обида, фактът се доказва чрез Тълковен речник/ Божидар Димитров обяви, че гражданството ни струва сто хиляди евро. Плащаш – получаваш. Първоначално си помислих да отида при министъра и да поискам сто хиляди, за да му продам българското си гражданство, та да го ползва за по-крайно нуждаещи се. Но после схванах, че той не иска да купува от тези, които си имат българско гражданство, защото не е будала, а само да продава на тези, които си нямат – ако намери такива будали. Е, и това е начин да се напълни остърганото дъно на държавната хазна. Даже се чу, че един англичанин и един не знам си какъв веднага се завтекли, та вече сме изкарали 200 хиляди ей така, от въздуха, заради едната абстракция.

Ами как няма да се завтекат, казах си – евтино им ляга на хората. Малко по-рано струва ми се Хърватска беше обявила, че, за да даде гражданство, иска 500 хиляди. Пък хърватите нито са член на ЕС, нито нищо. Така че в момента явно сме решили грубо да подбием цените в балканския пазар на гражданството и се надяваме на успех.

Продължавам да се тормозя обаче от въпроса защо хърватите оценяват гражданството си по-високо от нас. Да не би защото 20 години след промените ние продължаваме самоотвержено да си бъркаме в носа, докато те през това време променяха себе си, обществото си и държавата си реално? Ама не ще да е това. Както разбрах от онова съобщение за последните налудничави изобретения, чак сега е измислен изкуствен пръст за бъркане в носа, доскоро тази джаджа не е съществувала. Остава вариантът да сме си бъркали с помощта на естествения пръст, не с изкуствен. Или пък може би изобщо не сме чули, че е време да се променим? Нищо чудно, оказва се, че специалната мини камера, с която човек може да разгледа отблизо количеството натрупана в ушите му ушна кал и съответно да коригира правилно нещата, също е изобретена съвсем наскоро…..

Докато си развивах подобни хипотези обаче, неочаквано намерих на съвсем лесно място правилния отговор на въпроса защо Хърватска взима по-скъпо за гражданството си от нас. Американското списание “Нюзуик” публикува списък на страните, където се живее най-добре, подредени по пет показателя, определени чрез индекс за качество на живот, здравеопазване, образование, икономическо развитие и политическа ситуация. В тази класация България е на почетното 38-мо място от сто страни. Хърватска е на още по-почетното 28-мо място. Ами сега? Десет места по-напред струват 400 хиляди евро повече? Е, `що да не струват…..Пък и нали сте съгласни, че това всъщност по никакъв начин не отменя казаното по-рано за бъркането в носа от наша страна или за запушените ни уши, напротив, потвърждава го.

Колкото и парадоксално да ви се стори обаче, от всички теми, свързани с цени и плащания напоследък, най-вече ме вълнува една сделка, чиято себестойност не се измерва с пари. Поне не пряко. Това е цената на неочаквано избухналата през август голяма любов между българския премиер и българския президент.

Размяната на комплименти започна, като Бойко Борисов изневиделица заяви, че си имаме президент, който много се старае и се справя прекрасно. Георги Първанов побърза да върне топката, като каза, че се надява предишните периоди да са вече забравени. Конкретно той имаше предвид периодите, в които лично обвиняваше Борисов и екипа му в лъжливост и некадърно управление, определяше ги като заплаха за развитието на страната и с удоволствие припомняше какво тегне в персоналното минало на премиера. От своя страна пък Борисов обвиняваше президента, че плете козни за свалянето на ГЕРБ от власт, че атакува безогледно всяко решително действие на управляващите и че солидарно с политическото си отроче Станишев е виновен за тежкото положение, в което се намира страната.

Сега се оказва, че двамата напоследък си гукат най-другарски. “Чуваме се нерядко. Наистина имаме по-интензивен диалог, макар не публичен” – доброволно си призна в едно интервю президентът Първанов. Ако някой гражданин се запита – и от кога така? – отговорът е лесен: отскоро, откак Борисов клекна пред руснаците и постигна с тях успешните договорености, заради които през есента цената на газа в България ще скочи само с три, а не с цели седем процента, а по-късно ще научим и за цената на “Белене”. Ако някой гражданин се запита обаче – и защо така? – отговорът е труден, най-малкото заради наистина не публичния характер на интензивния им диалог.

Както казахме, ако пряко играеха пари в тази любовна сделка, всичко щеше да е ясно. Но тук парите са на втори, дори на трети план. Така де, ние като ги плащаме за газ или нещо друго, са си на първи, но те като се договарят от наше име с руснаците как да плащаме повече – въпрос е предимно на доверие и взаимност между тях. А в политиката чувства като доверие и взаимност цена нямат и никакви щури джаджи не могат да ги измерят. И не могат да прогнозират последствията, за които предстои да си платим.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com