Хайди от Майенфелд (Швейцария)

Днес ще отскочим до Швейцария, където Детелина ще ни покаже къщата на Хайди в Майенфелд. Коя е тя? Предстои да разберем.

Приятно четене:

Хайди от Майенфелд (Швейцария)

Добре дошли в земята на Хайди! Това е надпис, който ни посреща още на магистралата (А13 Цюрих-Кюр). За наше съжаление вали, но това прави като че ли, още по-приказна атмосферата на малкото градче Майенфелд.

[caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Майенфелд"][/caption]

Ниските облаци и замъглените от дъжда пейзажи откриват бавно пред очите ни къщите, окичени с неизменните саксии с щедро разцъфнали цветя и стръмни покриви. Всичко наоколо блести грижливо подредено и сякаш измито от дъжда. Пустеещите в лошото време улици ни карат да се чувстваме като подранили гости.

Спираме се в самото начало на градчето, подмамени от надпис: „Къщата на Хайди – оригиналът.“ Това ни накара да си помислим, че явно и тук, както навсякъде си имат проблеми с фалшивите стоки, а и услуги. Съмненията ни започнаха да се потвърждават при вида на празния паркинг в дъното, на който се виждаше модерна сграда с надпис Музей. Установихме, че става дума за малко кафе-ресторантче, обширен магазин за сувенири, а на втория етаж - скромна музейна експозиция, посветена на именитата авторка, разказала историята на най-прочутата малка швейцарска пастирка. На излизане все пак, купихме най-големия шоколад, който намерихме с надеждата, че видимото разочарование в очите на дъщеря ни може да бъде изместено от примамващата тръпка на половин метрово шоколадово изкушение с лъскава опаковка. Майчинският ми дълг надделя с огромно усилие и някак отвяло си изпях песента за вредата от шоколада, ползите от редовното миене на зъбите и другите такива от същия репертоар. Като видях, че думите ми не предизвикаха никаква, ама абсолютно никаква реакция, даже от типа на редовните – „Да, да!“- взех че изтърсих с театрален патос, че ако изяде всичкия този шоколад на един път ще умре! Докато се чудех дали не съм попрекалила, малката ме погледна също толкова театрално и с въздишка заяви, че да, ще си умре без да е видяла Хайди! В този момент явно се включи бащинския инстинкт и мъжът ми тържествено заключи, че и двете прекаляваме с гледането на телевизия и че така или иначе рисковете от всякакъв вид се изключват, защото му се полагал половината шоколад! А-хаааа... Разбрах на къде духа вятъра и побързах да им припомня, че аз съм тази, която си мие най-грижливо зъбите и сутрин и вечер, и че този неоспорим факт ми дава пълното право над поне една трета от шоколада... В това време спря да вали и въпреки че слънцето не се показваше от никъде, обстановката се разведри, дъщеря ни се зае да разпределя квадратчетата шоколад, мъжът ми си оправяше нещо огледалото за обратно виждане, а аз търсех мокрите кърпички, предвиждайки последиците от яденето в движение... Скоро се спряхме на светофар, до който гордо стърчеше табела, сочещата на дясно и оказваща, че до истинската къща на Хайди се стига пеша за 25 минути?!Никакво колебание от наша страна - завихме веднага, доволни че все пак не беше забранено за коли, защото дъждът започна да се сипе отново. Скоро стигнахме до една църква, завихме пак на дясно и продължихме покрай спретнат каменен зид, който ни отведе до голям паркинг в дъното, на който имаше пет – шест паркирани автомобила. Окуражихме се още повече, когато видяхме посипана с дребни камъчета пешеходна алея е и надпис оказващ, че до прословутата къща се стига само за пет минути пеша.

[caption id="" align="aligncenter" width="403" caption="Къщата на Хайди"][/caption]

И така: разтворихме чадърите и поехме по нанагорното с широка крачка. Очите на дъщеря ни блеснаха и тя заяви, че точно това е правилното място, защото в книжката пишело, че къщата на дядото на Хайди се намира почти на билото на планината. Погледнах напред и честно казано малко се поуплаших от възможната перспектива да се катерим „почти“ до билото на тази планина – дори и да се намирахме в подножието, все пак това са Швейцарските Алпи. Слава Богу, разминахме се с кратко прескачане на локви, два завоя и входен билет от 7 франка на човек. На входа ни посрещнаха дружелюбни козички, насъбрали се под навеса за да се скрият от дъжда.

[caption id="" align="aligncenter" width="483" caption="Мазето в къщата на Хайди"][/caption]

Автентичния свят на Хайди се откри пред нас, започвайки от мазето или зимника, намиращ се непосредствено след входа и макар че, брошурата обещаваше съпроводена обиколка, на вратата имаше само модерен автомат, който поглъщаше за момент билетите, връщайки ги след секунда с прищракващо завъртане на пропусквателната бариера. На горе по стръмните стълби стигаме до малък уютен вестибюл с традиционната печка стубе (или щубе).

[caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Хайди и Петер"][/caption]

След това, най-накрая, приседнала заедно с Петер в гостоприемната дневна, пред нас бе тя – Хайди! В сумрака на дискретното осветление двете фигурки наистина изглеждаха като живи. Обстоятелството, че на туристите е позволено да сядат на столовете, да пипат всички предмети, дори да се снимат полегнали в леглото на Хайди, създава усещане далеч по-различно от класическото посещение на музей. Миризмата на старо дърво, скърцащите под краката ти дъски и куклените фигури на Хайди, дядото и Петер в естествена големина и натурални пози те карат наистина за момент да се пренесеш в онези далечни времена или най-малкото да си припомниш с умиление детските години, когато са ти чели книжката за Хайди.

[caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Дядото на Хайди"][/caption]

В една от стаите, но под стъклена витрина, всъщност може би единствените предмети, които не могат да се пипат, са подредени издания на книгата на най-различни езици (българска книжка не се вижда), а на стената над тях е окачен черно-бял портрет на авторката Йохана Спири. Вгледах се в лицето на тази жена с незавидна съдба (сравнително млада загубва и сина си и мъжа си) и кой знае защо се замислих каква ли швейцарско- неутрална прозорливост я е подтикнала да напише историите за Хайди? Днес, след толкова години, моята дъщеря, смуглата дъщерята на едни мюсюлмани (мисля бяха турски гастербайтери), сламено- русо германско момиченце и шумно говорещо червенобузесто русначе, заедно се разхождаха и преоткриваха един чисто приказен свят като даже търпеливо се изчакваха и скришом имитираха едно от друго позата си за снимка с Хайди. Това ли е глобализация? Не знам. Убедих се обаче, че Хайди е навсякъде – има хотел с нейното име, ресторант, магазин за специалитети, мляко, масло, естествено шоколад и изобщо един безброй неща все с нейното име, които със сигурност се продават добре по всички кътчета на земята. Безспорно и в далечна Япония знаят за Хайди, защото на излизане се натъкнахме на цяла орда японски туристи, които настървено щракаха с фотоапаратите си даже и в усилващия се дъжд. Може пък, японските апарати да са непромокаеми, казва ли ти някой?

Но като по сигнал, всички, които бяхме до този момент в къщата побързахме да излезем и да се запътим надолу към паркинга.

Вече на сухо в колата, дъщеря ни изстреля поредния си въпрос, на който нямахме еднозначен отговор: „Мамо, заради дъжда ли бързахме толкова или заради японските туристи?“

Автор: Детелина Стоянова

Снимки: авторът

Още снимки:

Прочети цялата новина

Свързани новини: