Prodigy в Бургас

Днешният пътепис ще ни води до един музикален фестивал, който стана много популярен в с последните години. Представям ви разказа на Елида за тазгодишния концерт на Продиджи в Бургас. Моля някое добро другарче да регистрира разказа в Свежо :) Приятно четене:

Prodigy в Бургас

Петък сутринта. Алармата звъни в 4:30. Прибрала съм се от рожден ден малко по-рано. Обличам пуловер, защото ми се спи и ми е студено. Елена идва с такси, за да стигнем до гарата. Не знам как точно се е зародила идеята да се ходи с влак и в какво състояние съм била, за да се съглася, но е факт, че го направих. Кратката ми версия за случилото се е, че не бях пътувала с влак от повече от 10 години и сега проумях, че има причина. Още по-кратката е нещо като БДЖ, you suck. И крадете лога. Това ви е най-малкият кусур, но все пак трябва да го спомена. Не знам как никой не е умрял все още в тези влакове и как машинистът не е направил някоя по-сериозна грешка – на фона на тази жега би били повече от разбираемо. Трябва да отбележа и гадният скърцащ звук на гарата, който е там явно по всяко време на деня и който лично на мен ми действа като бургия в мозъка. Както и да е. Помотахме се, установихме, че не знаем разликата между перон и коловоз, но пък „1и” е за „първи перон (коловоз?) изток”, а малко по-късно бяхме съвсем щастливи, когато разбрахме (по трудния начин), че не е нужно да слизаме на долния етаж, за да стигнем до него. Заспах много скоро след качването във влака и се събудих почти умряла, защото още бях с пуловера, а вече минаваше 10. Ироничното е, че в този момент си мислех, че ми е топло и че потта по челото е горната граница. Колко съм била наивна... [geo_mashup_map]

Пристигането на гарата в Бургас

е все едно някак си се пренесъл в Куба – има кафе, полуголи тъмни хора, но няма вентилатори. Лично аз си мисля, че в Куба има много вентилатори. В Бургас няма. Потегляме към „главната”, за да си намерим нещо за ядене и след 10 минути вървене пеша, аз се сещам, че не съм си купила билет за София и се наложи да се върнем. Опашката за билети е нещо, за което ти трябва предварителна психическа подготовка – няма вентилатори! (Натъртвам на вентилаторите, за да разбереш колко утопична е самата идея за климатик), има много хора и е много, ама много топло – въздухът наистина не се движи. На опашката момичетата са със зачервени рамене от тежестта на раниците и саковете, правят си вятър с каквото имат и внимават да не припаднат. Пред мен групичка гърци си купува билети за понеделник – res на касиерката, която ги обслужи на английски, а бе на видима възраст 50+. Пред мен има някакво русо момче, което се прави на много важно и разбиращо, но и той се мота 5 минути преди да обясни точно какво иска. Идва моят ред и тук настъпва шок в главата ми – за леко интро ще кажа само БДЖ, you suck: резервацията на билети става чрез една купчина листчета, на която има нарисувани схеми на местата във вагоните и жените с химикал задраскват заетите места. Малко преди това бях задала риторичен въпрос на Елена защо няма автомати за продажба на билети и че това би улеснило всички. Както казах, наивна съм. Вече съм купила билети за мен и Дени (по-късно ще ми благодариш за пътуването) и се насочваме към квартирата, защото Марто ми е обяснил кротичко, че те също не са яли. Оглеждаме се за таксита и малко се колебаем – предната вечер ми бяха изчели старателен инструктаж да внимавам на гарата, защото са „мошеници”. Гледам им цените – 0.79лв./km – верно са мошеници. За доста кратко време установявам, че май това е цената, промърморвам нещо за къси разстояния, а и вече ми е все тая. Квартирата се оказва близо до входа на фестивала (разбирай 15-20 минути пеша) и аз съм щастлива. Там сме много хора, но пък все едно ни е сефте да сме дядовата ръкавичка. Излизаме, защото трябваше да се отиде до плажа и поради известната ни способност да се организираме, отиваме всички вместо част от групичката да се отдели и да отиде да яде. А и нека не се лъжем – яко си е да ходиш пеша в 14:00 при 38°C. Чувството да влезнеш в помещение с климатик след това е сравнимо само с прераждане. Имаме кофти опит от влизането миналата година и сме решили да бъдем там рано, освен това се е заформила

мантра “Apollo почват в 9”.

Тук благодарности на Илиян, който ни подари програмка с часове. Илиян също така ни уверяваше, че има още много такива програми и беше прав – накрая почти можехме да се замеряме с тях. Няколко думи за организацията – поздравления за това, че има няколко входа. Малко е тъпичко, че хората с еднодневен билет не можеха да напускат фестивала. Това винаги ме кара да се чувствам като някакво животно, затворено в кошара, което много ме дразни. Продължавате да събирате всякакви течности на входа, което също е глупаво в моите очи, но както и да е. Като цяло влизането е много по-лесно. На самата територия на фестивала се създава странното впечатление за по-свободно движение. Може би някой е помислил за усвояване на пространството. Няколко крачки по-напред разбирам, че еди-кой си вход бил само за фотографи и отказвам подавания ми Cosmopolitan. Благодаря. Насочваме се като хрътки към главната сцена, все едно има шанс концертът да започне по-рано и ние да видим нещо уникално. Сцената е по-голяма, изглежда по-стабилна и това ми харесва. Звукът с нищо не дразни. Забелязваме, че хората носят картонени чаши на Beck’s и с Марто ни стига само един поглед, за да си кажем „Всичко е по-добре от Tuborg”. Стигам само веднъж до бара, където симпатично момиче с треперещи ръце ми сипва бира. През останалото време някой друг се жертва в името на общото благо, за което не мога да изразя благодарността ми. Тоалетните са разделени на женски и мъжки, което е симпатично. Имаше и чешма, но дори не съм правила опит да боравя с нея, особено след като видях как един младеж се опръска целия.

На сцената са Gravity Co.,

гледам, че публиката е доволна. Нужни са две реплики между Нина и мен, за да обсъдим Явор по женски, след което се заемам да огледам публиката. Има хора със зелени коси. „До някои не е достигнало мемето”, казва ми Марто и пак се смеем. За други не мога да си обясня какво правят там, но концентрацията на алкохол, видима в очите им, обяснява много. Малко се притеснявам накъде ще ги избие тия всичките, защото не се славя с особено едър ръст, а това все пак не е симфоничен концерт. Все тая. Продължавам да си зяпам и някой донася брой на Vice. Да, знам какво си мислиш – освен че все още излиза, явно и никой не им е казал, че съществува tumblr.

[singlepic id=6616 w=320 h=240 float=center]

Става 21:00, излизат Apollo 440.

Юън се раздава, скача по сцената и ние също нещо пеем. Решаваме да се преместим по-напред, заформяме се по-сериозна групичка, всички постепенно спират да шават напред-назад. Лично аз останах малко радушна към изпълнението на Apollo 440, но всички други казаха, че им е харесало, така че навярно наистина е било добро. Сбогуват се с нас, ръкопляскаме и пак можем да се отадем на приказки.

[singlepic id=6615 w=320 h=240 float=center]

Мокра съм. Надавам по едно ухо на музиката в паузата, която е доста добра, а публиката като че ли не чува – естествено има неща на Kill the noise, не реагира на това и изобщо е малко странно... Мисля, че и тук се забавлявах да снимам значките, които Мартин ми подари, а той от своя страна се забавляваше да ми дава още. В крайна сметка имам три значки и не знам колко снимки на тениската ми. Наближава 11, вече не чувам какви песни пускат, слухът ми се е настроил само за едно. Момче, което знам от предишни концерти и което съм си кръстила Митко, ме пита поне три пъти за колко са обявени

Prodigy,

после колко е часът и всеки път ми казва, че ще почнат с 30 минути закъснение.

Топло е. Мокро е. Светлините стават по-заглушени. Звукът за тяхна сметка става по-ясен. Тълпата е готова. Всички погледи са вперени в сцената и чакат появата им. На няколко пъти се подлъгваме, докато накрая те наистина излизат. -- Нямам нищо по-сносно като видео материал, всичките завършват с моето подскачане, съжалявам... Нека го кажа направо – когато Prodigy са прохождали на сцената, аз съм прохождала на училище. Не мога да ти разкажа историйки за първите им албуми и какво съм правила на тях, когато те са излезнали. Не мога да ти разкажа нищо за първия им концерт тук през 1999, защото и тогава съм била на крехка възраст. Напълно в духа на тези мисли аз харесвам последния им албум. Едно от първите неща, които казах за него, беше „Абе все едно слушаш истинските Prodigy, обаче в осъвременен вариант”. Щях да се подразня, ако имаше повече стари парчета. Целта на този концерт не е такава, освен това те имат нов албум, така че не е нужно да лежат на стари лаври и да се държат като застарели рокаджии, изпълнявайки основно неща отпреди 15 години. Не мисля, че някой може да се оплаче от сет листа на този концерт. Но да се върна на самото изживяване – топло е, задушно е. Никога не съм била толкова мокра. На няколко пъти се усеща как публиката иска да изкрещи повече, но просто няма сили. Недоволствахме, че са ще бъдат малко над час, но след първата песен си даваш ясна сметка, че повече не би оживял. Това е. Максим крещи Are you hot?!?, а ние надаваме неопределен вик. През останалото време, когато може, той ни подканва с All my Bulgarian people. Командва ни, а ние нямаме нищо против да бъдем подчинени. Мартин е плътно зад мен и ме пази, а в някакви стотни от секундата ме пита какво се случва с пулса ми. Тук е моментът да обясня, че моят сърдечен ритъм в нормално състояние е 80-90 удара в минута. Можеш да си представиш какъв е бил в този момент. Настава суматоха в главата ми, не знам кое парче след кое е, само знам, че умирам от удоволствие. World’s on fire, too close, you’re too close to the wire; Take me to the hospital, welcome to the scene of the crash; Breathe (Funny, eh?); I hear thunder, but there’s no rain ииии...Абе ДА!!! Хората не се бутат особено, по-скоро е с цел да видят сцената, отколкото нещо друго. На няколко пъти някакви идиоти се врязаха, но няма да го коментирам. Очаквах да е доста по-страшно. Чуват се викове Smack my bitch up и тя накрая идва. Максим вече се гаври с нас, знае, че ни притежава. Кийт ни гледа победоносно и знае същото. Крещи Down, down и ние, естествено, слушаме. На сън да ни бутнеш, знаем в кой момент настъпва кулминацията на песента. Всички скачат. Имал си шанс да поемеш въздух, ясен поглед към сцената и в този момент си направо окрилен. Някъде тук Никола ми подава бутилка вода и си поемам глътка. На фона на всички загубени течности и изтощение, това си е направо дар. Всичко завършва с Out of space. Хората толкова щастливо размахват ръце и пеят, че за момент можеш да си помислиш, че си на реге концерт и всички говорят за мир и любов. Няма и помен от хаоса преди секунди. Накрая те слизат. Знаем, че няма да се върнат. Нямаме и сили да ги молим.

Изтощени. Мокри. Мръсни. Без глас. Главата ми се пръска от жегата. Искащи още. Изтощени.

Губят ми се моменти тук. Гледаме се с празни погледи и невярващо към сцената. След малко някой се съвзема и формираме дълга индианска нишка към морето. Прекъсвам я, защото виждам Антон и хвърляйки му се на врата, му крещя „Казах ли ти, че албума е добър, казах ли ти, че албума е добър!!! Убиха ни!”, а той само кима. Адреналинът продължава да ни държи още малко, но след малко се стоварваме на плажа и не можем да мръднем. Пред сцената има прави не повече от 20 човека. Има и някои мърдащи, но приличат на зомбита. Разговорът се върти около едно. Поглеждам се – в пясък съм до коленете, тениската ми е мокра, нямам глас, жадна съм и все пак, ако ме питаш, бих се гмурнала пак там. Превъртам в блаженство моменти от концерта и наистина, наистина се чувствам добре.

Andy C заедно с MC GQ

трябваше да започнат в 1:00, но някой прояви разум и не го направиха. Почнаха след 2:00. По неизвестни причини аз имам сили за още танци, даже подканвам хората около мен. MC-то започва с First of all, I want you to give it up to the Prodigy и ние пак крещим. После ни смаза главите. [caption id="" align="aligncenter" width="610" caption="Prodigy на Spirit of Burgas"][/caption]

Обича да повтаря Tell me what you want, tell me what you need и след около час танци съзнанието ми крещи Rest!!! Всъщност самият MC GQ е доста добре оформен физически и дори само да го гледаш е удоволствие. Примирявам се с тази мисъл и към 3 и нещо се предавам и сядам на пясъка. Учудващо някои все още имат глас и крака. Продължава с това, че не вярва какво е видял. Преди последната песен спират всичко и той ни поздравява за подвига – разказват ни как са били по концерти, фестивали, но такава публика не са имали. Завършва с Thank you for having us here и дълбок поклон. Завършва с парче на Sub Focus, докато самият Andy C ни снима за спомен. Добре де, дори да го правят всеки път, пак е яко. Пък и наистина си заслужавахме похвалата. Тръгваме си размазани. Ходим бавно. Краката ме болят, дясното ми коляно почти се е отказало да ме слуша, имам мускулна треска на ръцете от махане. Ушите ми не пищят и не са заглъхнали, така че искрено поздравявам за озвучаването. По пътя към квартирата минавам през бордюрите с внимание, каквото никога не съм им отделяла – имам чувството, че и най-малката пречка би ме накарала да се строполясам и да не мога да продължа. Тотално блажено изтощение. Индианската нишка в квартирата за банята продължава и вече към 6 съм заспала. Мисля, че сънувах пак концерта. Сутринта си пиша съобщения с Дени, за да се разберем къде да се чакаме под предлог, че всички спят и не искам да ги будя. Всъщност нямам глас и сили. Оставям бележка на Елена, че тръгвам и им пожелавам весело останалите вечери. Напълно съзнателно бях решила да бъда само за концерта на Prodigy. Не исках нищо друго да ми размива впечатленията, както и бях сигурна, че след тази вечер всичко останало би ми бледнеело. Няма да описвам

прибирането с влак, който тръгва в 15:40 от Бургас и пристига с 30 минути закъснение в София

Ще кажа само, че за тези два дена изкарах всякакви токсини от моето тяло. Може би това трябва да е алтернативната реклама на влаковете тук. Когато се прибрах в София, продължавах да бъда превъзбудена и мислено да се намирам на същия концерт. Днес, понеделник, продължавам да говоря с променен глас, но пък спомените все още извират и извират в главата ми. Благодаря на Елена, Марто, Мартин, Нина, Никола, Жорката, Антон и на всички, които бяха там тази вечер и без които със сигурност изживяването не би било и ½ толкова добро. Ако трябва да направя кратко описание на вечерта, мога да кажа само, че бях чувала легенди за концертите на Prodigy, но това е нещо, което трябва да се види, за да се разбере и изживее. Със сигурност могат много повече. И искам пак. Край Автор: Елида Караиванова Снимки: авторът Още снимки от морето: [nggallery id=43]

Прочети цялата новина

Свързани новини: