Нова година в Португалия

Днес Мая ще ни разкаже за още една нейна Нова година. Този път в Португалия. Приятно четене:

Португалия – and keep on dreaming

Офлянквайки се две години, все гледах по посока на Лисабон и все свършвах по някоя друга дестинация за Нова Година. Тази година се стегнах, чинно изчаках да излязат офертите на туроператорите за чартърите и бодро – бодро си избрах екскурзия. Шест дни в Лисабон с две бързи екскурзии до околните забележителности. Тук е мястото да отбележа, че понеже много активно се занимавам с всякакъв вид резервации и организирания на пътувания в работно време, за себе си предпочитам някой друг да се поизпоти. :) Затова – чартър и японски туризъм. Разбирам къде съм била по снимките.

И така – Португалия.

Ден първи – 29.12 Щастливо се измъкнахме от Летище София и след спокоен близо 4 часов полет се приземихме на португалска земя. Първото ми впечатление от Лисабон – влагата. Излязох от вратата на терминала и ме лъхна една доста нетипична за Европа влага. Тя, разбира се, се дължи на река Тежу, прорязваща Лисабон на две и вливаща се в Атлантическия океан малко извън пределите на града. Реката е изненадващо широка. Единият от мостовете, които я пресичат е към три километра дълъг. Температурите дори в края на декември варират от 10 до 15 градуса и никак не е студено. Но пък вали! За шестте дни прекарани в Лисабон, четири ни валя! По мнението на местните толкова много дъжд е крайно необичаен. Много подъл номер от страна на времето. [ge0_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Това, което вече не ми прави впечатление са палмите. При първата ми екскурзия до по-южна дестинация, Египет, палмите страхотно ме впечатлиха. Сега даже не се заглеждам в тях. А тъй като Лисабон е доста на юг, палмите са си съвсем традиционно растение. Заедно с тях по улиците си растат свободно лимони, евкалипти, коркови дървета. След успешното си настаняване в хотела побързах да се метна в близкия МОЛ. Като всяка уважаваща себе си „японска” туристка, трябва да отчета посещение на МОЛ. След половин час ми писна и си излязох. Ей, няма да стане достоен член на „шопинг” гилдията от мен! Ден втори – 30.12

Ещорил – Кашкаиш – Синтра.

Това е първата от записаните в София екскурзии. Както винаги екскурзоводката е рускиня. Олга. Ей, руснаците ще ни асимилират, да знаете! Навсякъде са! И каквото и да си мислим, са много работливи и много добре си вършат работата. Тази жена говори през цялото време. С толкова информация ни засипа. И всичко е интересно и разбираемо поднесено.

Първата ни спирка е Ещорил.

Води се нещо като … Слънчев бряг. Скука. Не ме разбирайте грешно – красиво е. Много от богатите португалски семейства, както и много от европейските кралски домове имат имения там. Така че, къщите са си само за снимка. Цялото място обаче е туристически град, който през зимата не функционира, естествено. Единствените забележителности са хотелът, в който Ян Флеминг е написал „Казино Роял” и казиното. Което обаче не работи! :) Отворено е след 15.00 ч., а ние сме там към 11. Естествено намират се „големци” в групата, които моментално възроптават и тържествено се заклеват да се върнат да си опитат късмета. Това ми напомня, защо толкова мразя да пътувам с български групи по света. Тая работа с Бай Ганьо не е само художествена измислица, от мен да знаете! Както и да е, няма да оставим това да ни развали настроението. Поне не вали! За мое голямо съжаление обаче, не отидохме да видим пистата за Формула 1.

Следваща спирка – Кашкаиш.

Отново малко градче на Португалската Ривиера. Оказа се, че Португалия има много плажове. Голяма част от тях на Атлантическия океан. Пясъчни са, но океанът е студен, дори през лятото. Но пък се вдигат големи вълни и там се събират много сърфисти. Даже разбрах, че се провеждат сериозни състезания по сърф. В самото населено място няма кой знае какво да се гледа, затова нападаме сувенирните магазини. По въпроса за нападението на магазините ще ви разкажа малко по-късно. В бодро настроение от първите придобити „прахосъбирачки”/сувенири, се отправяме към Кабо ди Рока – най-западната континентална точка на Европа. Небето е синьо и има слънце и от автобуса изглежда, че ще станат страхотни снимки. Тази заблуда приключва в момента, в който слязохме от автобуса. Духа диво! Чак ми обръщаше миглите. :) Кабо ди Рока е много красиво място. Самият нос е високо над океана, и хората са направили хубава наблюдателна площадка. Вижда се много надалеч. Направих малко снимки на Атлантическия океан, предпазливо надвесена над парапета, да не ме издуха и се приютих на завет в кафенето. Където се сдобих с поредната порция „прахосъбирачки”/сувенири. Прави впечатление, че както във всяка нормална държава и тук сувенирният туризъм е много добре развит. Всичко идва от Китай, разбира се, но сувенирчета от всякакъв вид и калибър се грабят масово. Мънички бутилчици „Порто”, всякакъв вид керамични джунджурийки /Португалия има много добре развита керамична индустрия/, изделия от корк /Португалия е най-големият износител на корк в света/ и текстилни изделия биват продавани в големи количества на туристите. След поредният набег се отправих към канцеларията на кметството. Където за 5 евро /какво му плащаш/ се сдобих със сертификат за пребиваването ми на Кабо ди Рока. Жената на гишето ме впечатли с факта, че с мен говори на руски, с тези преди мен на испански, а след мен си поговори с едни … дръпнати …. на … мандарин?! Но пък на всички продаде сертификати. Ей така се попълва градски бюджет! Последната спирка този ден е

Синтра. Страхотно място!

През средновековието Синтра е била лятната резиденция на краля . Тъй като е по на север от Лисабон и се намира в подножието на хълм, климатът е по-мек и прохладен. Основните забележителности там са две – кралският дворец в стария град и дворецът Пеня. Него може би сте го виждали на снимки. Но аз не успях да отида до него. Намира се високо над града и пътят до там е около половин час. Един от изворите ми на недоволство от организацията беше, че в Синтра имахме малко време и трябваше да избираме какво да посетим. Ако вие имате повече време, непременно отидете до двореца „Пеня”. И после да ми разкажете! О, да, пак за Бай Ганьо. Няма да забравя дебелата мутра, с вид на див селяндур, който най-авторитетно заяви колко било тъпо, как можело цели два часа и защо не било предвидено вместо това посещение на казиното! И това от човек, нали се сещате, по анцуНг и бели чорапи, който ми бълнува за вход в казино!!! Където пускат само в официално облекло!!! Пфууууу!

Старата част на Синтра,

както всеки средновековен европейски град, е доста малка. Защото се е побирала зад градските стени. Но много колоритна. Изградена е на няколко хълма и човек може да се разхожда дълго по малките, стръмни улички. А от единият хълм се виждат разноцветно боядисаните къщи на отсрещния. Приказка. В Синтра е живял Лорд Байрон. Показаха ни кафенето, в което редовно е пребивавал. Тук за първи път се сблъсках и с местната кухня. Вкусно. Кухнята им не се отличава от другите средиземноморски кухни – много риба и морски дарове. Но пък знаят как да готвят. Супите им са само крем и пробвах нещо, което според мен беше супа от тиква. Беше оранжево на цвят, сладнеше и нямаше вкус на моркови. Но си струваше. За печената сьомга няма какво да ви разказвам. Сьомгата си е сьомга. След деморализиращият обяд намерихме сили да се разходим до кралската резиденция на градския площад. И … първо разочарование! Португалия е била велика колониална сила, кралят редовно е летувал в тукашния дворец. А дворецът е …. мижав. Направо аскетичен. Никаква позлата, никакъв мрамор, абе изобщо, никакво разточителство, характерно за Средновековието! Даже германските дворци са по-хубави. Какво са направили тия хора с толкова много богатство, стичащо се от колониите? Голяма мистерия. Целият дворец го разгледахме за има-няма 40 минути, и най-интересно ми беше в кухните. Огромни пещи, гигантски котли и шишове, на които са пекли … какъвто там добитък са почитали в онези времена. Обаче извадихме късмет с разглеждането, защото япончетата ни следваха по петите и ги разминахме с малко. Ей, как не харесвам японските, и изобщо дръпнатите туристи! Ние, че сме стадо, стадо сме, ама тия … нямат равни. Омразата ми към тях се корени от Тайланд, но това е друга история. Успешно отървавайки близка среща от третия вид с японците се отправяме към друга местна забележителност – Музеят на играчките. Уха! На три етажа са събрани играчки от 19-ти век насам. Беше невероятно. Войници, цели армии, коли, кукли /ей за такива кукли винаги съм си мечтала/, огромни кукленски къщички, с дантелени перденца на прозорците /позеленях от завист/! Сигурно няма да ви изненадам, ако ви кажа, че възрастните се забавляваха повече от децата. Съвременните пластмасови грозотии бледнеят пред чудесните, красиви, нежни играчки, с които са си играли децата едно време. Този музей най-искрено ви го препоръчвам. Имахме около 20 минути до качването в автобуса и затова направих още един тур по сувенирните магазини. Същата вечер се отправих на лов към следващия МОЛ. El Corte Ingles. Испанска верига, много популярна на Иберийския полуостров. В Испания не можах да стигна до него, затова сега се запасих с търпение и тръгнах. Оказа се, че е на около 2 км от хотела ми, но аз от къде да знам, затова поисках да ми викнат такси. И таксито ме откара! И тук следва отклонение по въпроса за лисабонските таксита. Няколко часа по-късно, силно изнервена от нетипичен за мен шопинг, влизам в първото такси пред магазина и питам ще ме откара ли до моя хотел. Човекът изпадна в шок от въпроса ми. Сигурно реши, че го проверявам дали знае къде точно е хотелът! За пет минути с колата, но ме откара! Сещате ли се как тук мога да хвана такси за такова разстояние? Мдаааа … Най-смешното е, че шофьорът се оказа румънец. От Крайова. И след като установи, че не съм португалка, ме попита аз от къде съм. И аз, доволна, че съм попаднала на комшия, казвам България. Човекът свива рамене в недоумение. Сега вече аз съм в шок! Ама не знаеш ли, какво има на юг от Дунав?! А, така ли? Ами не знае човекът и това е. :) След като се прибрах от магазина обаче, започна да ме гложди едно черно съмнение. Че няма да успея да събера всичките „прахосъбирачки”/сувенири в куфара. А тръгнах с полупразен куфар! За момента обаче, бодро отлагам този надигащ се проблем за по-добри времена. Ден трети 31.12.2008

Обиколка на Лисабон – Нова година в „Хард Рок” кафе

И като заваля – та цяла неделя! Звучи ми Елин Пелин в главата и това си е. Но пък и валя почти нон-стоп през следващите дни. Тази сутрин се отправихме на „пешеходна полудневна екскурзия” по Лисабон. Е, трябваше да е пешеходна, но в момента, в който се качихме в автобуса и небето се продъни. Преди да продължа с описанието, може би е добре да кажа няколко думи за Лисабон. Лисабон е построен на няколко хълма на бреговете на река Тежу. Като столица на Португалия по време на великите географски открития е бил един от най-важните градове в Европа. За нещастие през 1755 г. е сринат на почти 90% от мощно земетресение. Според съвременните изследвания около 8.5 по скалата на Рихтер. Каквото не е сринало земетресението, са довършили пожарите. А каквото пощадили пожарите, довършило последвалото земетресението цунами. От града не останало почти нищо. Ето защо старата част на Лисабон носи духа на късния 18 и 19 век. Много неокласически сгради. Красиво боядисани в различни захарни цветове, много ковани балкони и прозорци, много колонади по фасадите. И нищо средновековно, с изключение на на манастира „Сан Жеронимо” и най-старата катедрала в Португалия – „Се”. А, и кулата „Белем”, разбира се. И така,

кулата „Белем”

ще бъде първата спирка по мокрият ни маршрут. Построена е в уникален за Португалия „Маноелински” стил /по името на краля, при който е изобретен/ и е сменяла предназначението си от стражева кула, за каквато е построена, до затвор за политически затворници при диктатурата на Салазар през миналия век. Сега е празна и на покрива и има площадка, за да се снимат туристите. Но първо работи след 10, а ние сме там по-рано и второ … вали. Споменах го, нали?  Най-интересното около кулата обаче, са … мангалите. Може и нашенци да бяха, може и румънци. При рукналия дъжд в момента на обиколката ни, се опитваха да ни пробутат чадъри. По 5 евро парчето. Два дни по-късно, когато се показа слънцето, ги видях да се опитват да пробутат на японците … слънчеви очила. По 5 евро парчето! :) Важното е алъш веришът да върви. Бяхме инструктирани от поредната страхотна руска екскурзоводка /Марина/ задължително да си направим снимки с кулата. Иначе няма да можем да докажем, че сме били в Португалия. Ето, снимахме се. След кулата, се отправяме към най-интересното за мен през този ден,

манастирът „Сан Жеронимо”

Построен е с данъците, с които облагали търговците след великите географски открития. 5% от печалбите от внесения в страната черен пипер са отивали за построяването и поддръжката му. Наричат го и „Пиперения манастир”. Преджапваме през локвите и хоп в манастира. Тук е погребан Васко да Гама. И … второ разочарование. Мижав средновековен манастир!!! Само инкрустациите по фасадата си ги бива. А, и витражите. Това позлата, това изписване на църквата, това хубав олтар – е, няма такъв случай! Ама тия хора какво са ги правили всичките тия пари! С подобни средства Испания се е къпела в злато! А аз съм видяла само катедралата в Севиля! Добре, че беше саркофага на Васко да Гама, да спаси ситуацията. Така, след саркофага на Колумб в Севиля, записвам на сметката си втора гробница на велик откривател. След претупаното посещение на манастира, следва посещение на

най-старата катедрала на Португалия – „Се”

Тук ми се натрапва още една разлика с Испания. Португалците са се постарали, ама много са се старали, да затрият каквото е останало от присъствието на маврите на тяхна територия. Това дворци, крепости, джамии, всичко са сринали. Дори катедралата „Се” е построена на мястото на срината джамия, след като през 1250 г. Лисабон е отвоюван от маврите. За самата катедрала нищо освен „мижава” не мога да кажа. Знам, че се повтарям, но това е. По личното ми мнение на лаик, португалците са се придържали към някакъв по-консервативен стил в католицизма, може би затова цялата им архитектура е по-семпла. А, ето един факт, който много ме изненада. За толкова католическа страна, те даже разводи нямат, а абортите са забранени, се оказа, че в Португалия няма действащ манастир. Правителството ги разпуснало и сега функционират само църквите. Странна работа. Към обяд на 31-ви благополучно приключваме с мократа си обиколка и ни разпускат да се оправяме самостоятелно до края на деня. Тогава вече е спряло да вали и аз бодро, бодро се отправям към

търговския квартал – Баиша

Това са няколко търговски улици, рай за туристите. И аз, барабар Петко с мъжете, се отправям да пазарувам. По централната улица гледам едни странни бели статуи. Изведнъж една от статуите се размърдва! Шок! Започвам да се чувствам духовно близка с Лорд Ветинари и разбирам идеята за ямата със скорпионите. Мимове! Не харесвам мимове. Но явно са на мода. Стоят си тихо и кротко, олицетворявайки … амиии, статуи, и изведнъж както си зяпаш по витрините вземат, че се размърдват. Много стряскащо! Аз обаче добре се справям с пазаруването! След около 4 часово обикаляне се връщам в хотела с няколко чифта обувки, дрехи и други джунджурии. В този момент, вече сериозно паникьосана, ми е ясно, че без втори куфар няма да мина. Е, имам още три дена, все ще измисля нещо.

По въпроса с разходките из Лисабон.

Както казах, градът е разположен на няколко хълма над река Тежу. Ама какви хълмове! Търново пасти да яде. Голяма денивелация, че са и много дълги. Аз съм човек с добра физическа подготовка, ама такава мускулна треска не помня да съм имала. За тези, които попаднат за в бъдеще в Лисабон. Носете си удобни обувки. Оказа се, че на токове се чувствам по-добре отколкото с маратонки. След поредният набег по магазините следва новогодишната гала-вечеря. Обикновено нямам сериозни очаквания за тези вечери. Изглежда по-голямата част от света не ги възприема като кулинарни и пиянски вакханалии като нас. Хората посрещат Нова Година и отиват да спят. Защо ние се държим сякаш на 31-ви срещу 1-ви света ще свърши, не е много ясно. Персоналът на кафенето обаче се справя мноого над очакванията ми. Храната е страхотна. Вкусна, добре сготвена и навреме поднесена. Барът беше свободен и който искаше можеше спокойно да се направи на, извинете ме за грубата дума, свиня от пиене. И тук обаче се забеляза проява на крайна селяндурщина от страна на Бай ви Ганя. Барът свободен, пий колкото можеш, и пак се намериха „съграждани” дето си бяха внесли ракийката и се опитваха да си пият от нея! Е, хванаха ги. И след дискретен намек, че ще бъдат изгонени, платили куверт или не, им увряха чугунените тикви. Някои хора никога няма да се научат!

С много песни, танци и добро настроение посрещнахме Новата година.

И ето още нещо необичайно. В „Хард рок” кафе очаквате да свирят … ако не тежка, то по-твърда музика. Да, ама не! Диско! АББА, Енрике Иглесиас! :) Потресени питаме мениджърката защо така, и логичният отговор е, че кой ще влезе ако свири „Металика”. Елементарно, Уотсън! Към 1.30 сутринта решаваме да си тръгнем и се изсипваме на улицата. А там – купон! Хората, които са посрещали Нова Година на централния градски площад си тръгват и улиците са пълни с весели, мили, доброжелателни хора. Цари веселие и няма никакъв проблем да се дотътря по хълма до хотела си. На следващия ден гледах по телевизията репортажи за силно препили, имали нужда от медицинска помощ! Тия хора не носят на пиене. Ден четвърти – 01.01.2009

Честита Нова година!

Този ден е забележим с един факт – португалците изчезнаха! Първи януари е официален празник в Португалия и португалците просто си останаха по домовете. Това кръчми, магазини, музеи – всичко беше затворено. Работеха всичко на всичко един МОЛ от сигурно десетина в града и Океанариума. По улиците се скитаха само нещастните туристи, не знаещи как да уплътнят времето си. Че и отново валеше, та не беше подходящо да се кача на екскурзионните автобуси, които правят панорамни обиколки на града. Затова, заедно с водачката на групата, с която се движехме заедно, седнахме в едно кафе, а после слязохме в града, където намерихме отворен ресторант /Чудо!/ и пробвахме още един от местните деликатеси – прасе сукалче. Освен сериозното присъствие на морската храна, португалците хапват и доста свинско. Това, което ядохме, се оказа свинско от сукалче, приготвено по специална рецепта. Вкусно беше, без, по мое мнение, да е върха на кулинарията. Но пък, въпрос на вкус … казало кучето ;) Ден пети – 02.01.

Обидош – Назаре – Фатима

Когато се записвах в София, девойката, при която се записах подметна, че тази екскурзия била за по-възрастни хора и такива с религиозен уклон, заради присъствието на Фатима. Е, не е права! Екскурзията си беше страхотна. Даже ми хареса повече от тази до Ещорил.

Обидош е поредният средновековен град.

В него доста дълго португалските крале са изкарвали меденият си месец. След голямото земетресение градът е запазен удивително добре. Крепостната стена е непокътната и къщите си стоят, както са били. Малки тесни улички, боядисани в различни цветове къщи, много цветя по прозорците и в градините. През лятото, когато всичко е цъфнало, градът вероятно прилича на градина. Сега беше просто … мокър. Споменах ли, че отново валеше. Ама вече не ни правеше впечатление! Разгледахме поредната църква, построена на мястото на чудотворно появяване на Богородица. Оставам с впечатление за сериозното присъствие на светци по португалските земи. Всяка църква, в която влязохме беше свързана с чудодейното проявление на един или няколко светци. Местната забележителност е вишневият ликьор – Гжинжа. Продават го заедно с малки чашки от шоколад . Пие се от тях. Туристите масово изяждаха чашките на място и запазваха ликьора за по-добри времена. :) След Обидош се отправихме към

Назаре

Амииии … село! Нищо особено. Е, освен чудодейната църква! Заведоха ни до наблюдателната площадка, от която добре се виждаше океанът. А, тъй като Назаре има голяяям плаж, почти 4 километра дълъг, се е оформил като голям летен център. Има страхотни къщи. Които се отдават под наем през лятото. За съжаление океанът е студен. Ако търсите по-топла вода в Португалия, вашето място е Алгарве, по южното крайбрежие. След Назаре се отправихме към

един от големите манастири на Португалия – Баталия

Както подсказва името, построен е в чест на голяма средновековна битка между Португалия и Испания, която Португалия нетипично е спечелила. В него са погребани няколко португалски крале. Ами, хубаво място. Има страхотни вътрешни дворове. Бяха пълни с чимшири, които под дъжда ухаеха неповторимо. Много обичам аромата на чимширите. Най-накрая стигнахме и до

Фатима

Фатима е третото по святост място за европейските католици след Рим и Лурд във Франция. Историята за овчарчетата, Богородица и Йоан Павел ІІ я знаете, нали? Добре. Самата Фатима е село, намиращо се, горе-долу, в средата на нищото. Все едно Кръстова гора. Издържа се единствено от религиозният туризъм. И добре се издържа. На мястото на появяването на Богородица е построена голяма църква. С голяяям площад. Екскурзоводката ни каза, че бил по-голям от Свети Петър в Рим. Не съм била в Рим, не мога да кажа. В единият край е старата църква построена малко след чудото. В другият край е новата църква. Построена е преди няколко години от местен напредничав архитект. Обществото я смятало за провал и течела бурна дискусия дали да не я съборят. На мен ми заприлича малко на … чинията на Бузлуджа. Сещате ли се? А разпятието пред нея е крайно … сюрреалистично. Иначе си е църква. Най-забележителното на комплекса са богомолците. Виждали ли сте тези, които коленичат и на колене се отправят към църквата? Ако не сте, този ритуал се изпълнява там. Когато семейството има някакво желание, за да се сбъдне се прави следното. Ако сте много религиозен изминавате цялото разстояние до Фатима пеш. Ако не, и последните километри вършат работа. След това, коленичите на входа на площада и на колене се отправяте към църквата, която е на около 200 – 25- метра в другия край на площада. След това, пак на колене обикаляте два до три пъти параклисът, оказващ точното място на чудото и готово, желанието ви ще се сбъдне. Знам, че за нас това звучи налудничаво, но аз видях как хората го правят. Беше валяло цяла сутрин, беше мокро, и въпреки това, един баща беше на колене с детенцето на рамене и се движеше към църквата. След това видях и една майка, със съвсем мъничко бебенце да прави същото. На колене и към църквата. Това е може би най-впечатляващото нещо, което видях в Португалия. Тези хора, наистина много сериозно възприемат вярата си! Пред църквата има място където се палят свещи. Много ми беше интересно как се плащат свещите. Те си стоят подредени до кандилата /всичко това е на открито/ и до всеки размер има кутийка, на която е оказано колко струват свещите. Избирате си размер и колкото свещи ви трябват, вземате ги и пускате парите в съответната кутийка. И никой не ви следи. Ако искате можете и да не оставите пари. Най-малките свещи, по 50 цента, бяха големи колкото тези от по 10 лв. в нашите църкви. Стана ми смешно, като се сетих какво би станало ако тук се въведе такава практика на плащане. После чух, че и в Гърция било така. Плащането остава на собствената съвест. В църквата освен диви туристи имаше и доста католици, които си се молеха без да се смущават от нас. Мястото изглеждаше много … спокойно. В църквата има специално място, където са погребани трите овчарчета. Последната оцеляла сестра почина преди няколко години. След църквата ми остана време да се разходя из поредните сувернирни магазини. Точно в тези, освен чисто сувенирната, бе сериозно застъпена и религиозната част. Броеници, разпятия, статуетки на Богородица, светена вода, каквото се сетите. В едното магазинче, в което влязох, се натъкнах на изключение от правилото. Нали знаете, че испанците и португалците са известни с това, че не могат да учат чужди езици. Е, аз се запознах с девойката, която продаваше. За нула време каза, без акцент, здравей и довиждане, като при това направи връзка с полското произношение. Оказа се, че момичето има дарба за езици. А, и знаеше къде е България! Заради дружелюбността и приветливостта ѝ, си излязох от магазина с доста повече джунджурии, от колкото мислех да купя в началото! :) В следващият магазин най-после реших драмата с куфара. Харесах си един сак и заедно с него от щанда ми намигна най-страхотната дамска чанта. Сега си имам нова чанта! :) Ден шести 03.01.

Пореден кален номер от страна на времето!

Спря да вали! И слънце се показа! А ние точно днес си заминаваме. Може би това с времето не беше толкова лошо, защото ако грееше слънце, сигурно щях да емигрирам в Лисабон. Използвах слънцето и последния ден, за да се кача на панорамните автобуси и да поразгледам още града. Пък и така, многострадалните ми крака щяха да си починат. На слънчева светлина Лисабон е още по-красив. Къщите са боядисани в различни цветове и се поддържат. Растенията са в ярки зелени цветове, а небето е чисто и синьо. Истинска красота. Може би тук е мястото да разкажа на кратко за центъра на Лисабон. Обявен е за световно наследство от ЮНЕСКО. Което е довело до масово изселване на местните в предградията. Заради тежките регулации, липсата на всякакви места за паркиране и непосилните наеми, в централната част на града не живее никой. Страхотните стари къщи се използват или за офиси, или за магазини и складове или са просто изоставени. Това последното, е тъжна гледка. Въпреки че, за разлика от София, общината ли, ЮНЕСКО ли, поддържат изоставените къщи. Няма оставени да се разрушават.

Е, това е. Време е да си вървим.

Летището. Когато се наредихме за регистрация с ужас осъзнах, че ненормалната шопинг мания от последните дни, ще ми излезе солено. Куфарът ми беше поне 30 кг. Свръх багажът се очертаваше разоряващ за бюджета ми. Но, Фортуна се намеси, когато се оказа, че понеже сме с чартър няма да ни мерят багажа! Ох, олекна ми! Последното страхотно впечатление от местните хора дойде пак на летището. Блеейки по фри шоповете, изпуснах отклонението за гейта. И се обърнах към една от служителките. Жената не говореше английски, ето защо дръпна едно момче от поддръжката, което явно беше тръгнало да върши нещо, и му обясни проблема. Човекът си заряза работата и ме отведе право на изхода! Сещате ли се как на нашето летище ще се случи такова нещо! По-скоро ще отнеса боя, че съм се осмелила да попитам! Накрая отново се оказах в Ада – Летище София! И сега следва отклонение по въпроса за летището! Съжалявам, че ще загрозя картината, но много съм им насъбрала на тези некадърници. И така… Нов спокоен четири часов полет и над Белград се обажда пилотът.

И … летище София е затворено.

Тежък снеговалеж, мъгла, дрън – дрън, глупости. Преживели този стрес, си отдъхваме, когато пилотът съобщава, че все пак ще кацнем в София. Кацаме първи, след като летището е почистено и отворено. Бурни аплодисменти при кацането, десет минути от ръкава до багажното и … О, Господи! Видях как се срива туристическата индустрия на една цяла държава. Нашата държава! Летището, с изключение на пистата и рульовката е АБСОЛЮТНО непочистено. Тоест, багаж не се сваля. Защото количките се пързалят и не могат да издрапат до терминала. Но аз това вече го преживях миналата нова година на прибиране от Тунис и спокойно обявявам на висок глас, че тук по-малко от два часа не ни мърдат. Съседите ми в самолета започват да ме гледат странно. :) В залата за багаж правят страшно впечатление налягалите по пода светлокоси жени, деца и мъже. Имаше мънички дечица. След кратичка разходка се оказва, че това са английски туристи, чиито полет до Лондон е отменен от “бурята“ (в 1.30 при кацането ни имаше 10 см. сняг, а не половин метър!, но – буря!), но багажът на хората е натоварен и те чакат да им го свалят, за да могат да ги закарат в хотел за нощта. Тези хора нямаха причина да седят на летището. Просто си чакаха багажа. Чакаха от 9 вечерта. Когато в 3.30 аз все пак се докопах до куфара си, половината от самолета за Лондон все още бяха без багаж. От трите ленти работеше една, от не знам колко колички за товарене и съответно служители товарещи багажа, работеха колко – познахте, по един! Няма да ви казвам, какви бяха коментарите на чуждите туристи. Сами ще се досетите. Почувствах се неудобно, че съм българка. А и не можех да кажа нещо, с което да защитя страната си – те бяха прави! Но те обиждаха родината ми, а не некадърниците, които си мислят, че са хванали Господ за … шлифера. Купонът настана, когато отвориха летището и започнаха да кацат останалите чартъри. Към 3.30 в залата за багажа вече чакаха към 1000 човека, съвсем не всички българи, с непроменени условия за доставката на багажа им. В този момент, багажът на полета от Лисабон започна да излиза, и аз, изваждайки необичаен късмет, видях куфара си да излиза трети на лентата. Излишно е да казвам, че избягах с писъци през вратата навън. ;) Знам, че някои ще кажат, че от летището нищо не са можели да направят, обаче:

1. снегът наистина беше 10 см! Ако това е буря и причина да спрат да работят, как ли са работили на следващия ден, когато цял ден валя.
2. След като видяха накъде отиват нещата, защо не си привикаха допълнително персонал да помага?! Все пак цял ден беше валяло. А да, трябвало е да се плащат извънредни.
3. На нормално летище, в нормална държава (където наистина вали МНОГО сняг), за закъсалите щеше да се грижи целият наличен персонал, а щяха да извикат и Червен кръст на помощ. Сетете се дали имаше нещо такова тук.
4. Но не последно. След такава излагация, в нормална държава, министърът на туризма щеше лично да удуши министърът на транспорта. Като преди това лично министърът на транспорта и директорът на летището щяха да хванат лопатите, за да изринат снега по-бързо. А на нас като ни писна да чакаме, предложихме ние да вземем няколко лопати и да свършим работата по разриването, белким ни пуснат по-бързо да си ходим. Ама на, чакахме си като тикви на плет. След това разбрах, че по телевизиите е имало репортажи как страхотно работи летище София. Та така. Хубава работа … ама българска.

За край искам да спомена още две неща /ако сте устискали да прочетете чак до тук, вие сте герои!/. Знам, че не съм споменала нищо за

две знакови за Португалия понятия – фадото и виното.

По въпроса за фадо ресторантите. В Лисабон има цял квартал /казва се Докас и се намира на брега на Тежу/ с фадо ресторанти. Готвят местна кухня и има изпълнения на фадо на живо. Признавам си, че не си падам по фадото, затова се задоволих само с пробване на местните специалитети в Синтра. Тези, които ходиха, казаха че било много хубаво. Така че, пробвайте. Виното. Твърдо избягвах да го споменавам, камо ли да давам оценки. Това е толкова индивидуално, че би било проява на страхотна наглост от моя страна да си позволя да дам собствената си оценка. Така че, само малко факти: В Португалия има три вида вино, които са известни по целия свят: вездесъщото Порто, Мадейра и като че ли, по-малко известното Вино Верде /зелено вино/. Мадейра не пробвах. Тя си се прави на остров Мадейра и ако ще се пробва – ами разходете се до там. :) Вино Верде – това, въпреки името му, си е бяло вино. Просто е младо вино, затова му викат зелено. Част от семейството ми категорично го отхвърли като вкус, другата част каза, че било страхотно. Въпрос на вкус. ;) За последно оставям Портото. Правилното име е Портвайн. Прави се от местни сортове грозде, растящи по долината на река Дуру в северната част на Португалия. Портвайнът е както най-популярния червен, така и бял, а правят и розови вина. Разбира се, различава се още по годината на производството, броят години, които е отлежавал, видът на бъчвите, в които е отлежавал. Е, както се сещате, това допринася за варирането на цените. А те започват от около 10 евро. Най-скъпият, който видях беше около 500 евро за бутилка, но ни казаха, че имало и по-скъп. Аз пробвах бяло Порто. Червеното все още не сме го отворили. Е, това е. Първият ми читател ме упрекна, че съм използвала много телеграфен стил и не съм наблегнала на впечатленията. Затова сега, макар и накрая, ще се постарая /я, и рима докарах!/ Не ме разбирайте грешно. Португалия е страхотна страна, чиста, подредена и спокойна. Ей това им харесвам на Испания и Португалия – спокойствието, което лъха от тях. Нещата се случват, хората са страхотни, мили, усмихнати, спокойни и любезни, културата е чудесна. А няма стрес и истерии! Никой не бърза и въпреки това няма спънки и несвършена работа като тук. Как ли успяват? На мен, не знам дали ще ме разберете, Португалия ми миришеше на … история. Това е държава със стара, изключително богата и интересна история. И всичко е пропито с исторически спомени за великото минало на тази малка нация. По време на великите географски открития те, да цитирам неточно Билбо Бегинс, сякаш са се разтегнали като парче масло намазано твърде тънко на филията, и сега са се свили обратно до нормалната си цялост. Но със свиването са отнесли със себе си и не са загубили страхотното наследство от всички колонии, които са белязали с присъствието си. А те не са били малко. Ако си спомняте уроците по история от училище, през 16 век светът е бил разделен на две, между Испания и Португалия. Критиките, които евентуално сте видели в горните редове, по никакъв начин не са накърнили невероятното впечатление, което е останало в ума и спомените ми от тези шест знаменателни дни. Аз поне си спомням хубавите неща. А те бяха толкова много. Защото дори мъничките разочарования допринасят за цялостното изграждане на образа на това страхотно място. Както вече казах, добре, че не грееше слънце през цялото време. Защото сега, това щях да го пиша от Лисабон! :) Автор: Мая Георгиева Снимки от Португалия:

Прочети цялата новина

Свързани новини: