За левите, десните и професионалните политици

Бедите на демокрацията започват тогава, когато политиците станат професионални и започнат да се издържат от това че са политици. Те сякаш спират да се интересуват от въпросите  дали финансовата дисциплина е за предпочитане пред социалното състрадание, каква е перспективата на обществото след 50 години, каква да е външната политика, каква да е конституцията и какъв да е балансът между независимите власти. Вместо това професионалните политици започват да си правят сметката дали ще са депутати в следващия парламент, ще получат ли партиите им заместник-министри и областни управители, ако се коалират правилно, ще запазят ли субсидията, с кого да играят на местни избори, та да получат позиции в общинските съвети и бордовете.

Властта се е превърнала в самоцел, а професионалните политици – в обособено съсловие, което е спряло да изразява идеите на избирателите си. То прилича на съсловието на държавните чиновници, което вече е нация в нацията. Кастите на професионалните политици и държавните чиновници започват да поставят съсловните си интереси над интересите на обществото и престават да функционират като това, за което са замислени и създадени.

Все по-често творческата енергия на политиците се насочва към сложни вътрешнопартийни интриги и остава съвсем малко за дебат с институциите и за решаване на обществени проблеми. Много от българските партии приличат на групички от по 10 души, където един е лидер, а останалите се делят на три фракции от по трима души, които враждуват помежду си, подливат си вода и коват интриги, за да се доберат до властови номинации. И това важи както за опозиционните партии, така и за партиите във властта и понякога повече за тях, защото, когато си на власт, възможностите са по-големи и интересите – по-сериозни.

Професионалните политици се делят на „парашутисти” и „кариеристи”. Първите си купуват високи партийни постове, заради което вторите ги мразят, понеже цял живот драпат към тези постове било като членове на младежки организации, координатори, организатори, сътрудници и всякакви такива щатни люде, било като активисти, които точат вратове да се издигнат от кварталните организации. Всеки по-висш функционер разполага с определен брой поддръжници сред по-низшите функционери и това е неговата разменна монета вътре в партията. Често поддръжката е на регионален принцип и се оказва, че влиянието на даден политик се определя от това колко земляци има в партията.

С все по-голяма лекота професионалните политици мигрират от партия в партия. Особено търсени са специалистите по партийно строителство, защото те знаят как се правят регионални структури. При тяхната миграция мигрират и цели първични организации с надеждата да се отъркат в далаверата на бъдещата власт. Бъдещата власт няма нищо против да им обещава отъркване, защото на нея пък й трябват структури. А това отъркване ражда нови професионални политици. И в техния кипящ, но обърнат навътре към себе си живот се забравя, че партиите съществуват, за да формулират, изразяват и защитават обществени настроения и интереси, а не да възпроизвеждат биологически и икономически функционерите си.

Аз съм десен човек. Изповядвам християнски морал и искам да съм от тези, които създават, а не от онези, които получават. Готов съм да се откажа от социална защита, стига да имам условия за честна конкуренция. Очаквам да бъда представен в обществения живот от някой политически субект, в когото припознавам ценностите си и който изразява интересите ми. В началото на седмицата Иван Костов каза, че ще гласува против бюджетите на здравната каса и социалното осигуряване, но няма да гласува против целия бюджет 2011, защото щяло да прилича на вот на недоверие към правителството и на официално излизане в опозиция. Е? Защо да не прилича? Какво страшно има в това сините да кажат, че са опозиция и че нямат доверие в правителството, при положение че всички ние, които сме гласували за тях, се чувстваме в опозиция и нямаме доверие в правителството? Или може би мислят като професионални политици, които внимателно преценяват и изчисляват текущото съотношение на силите. Не е вярно, че „с ГЕРБ е лошо, но без ГЕРБ – още по-лошо”. Зависи какво ще разбираме под „без ГЕРБ”. Не е задължително това да е Първанов или Алексей Петров. Може да е, например, служебен кабинет. Може да е коалиция с решаващо участие и ключови министри на десницата. Може да е много неща. Но нито едно от тях няма да се сбъдне, ако десницата се отказва от борбата, още преди да е започнала. Политическите партии трябва да се стремят винаги към пълната победа и чак когато не успеят да я постигнат, да мислят как да лавират в новосъздадената ситуация. Хората гласуват за партиите, за да се борят партиите за властта и когато я спечелят, да я упражняват от името и в интерес на онези, които са им дали доверието си. А не гласуват, за да им обясняват партиите, че е стратегически по-добре властта да се остави доброволно на други партии, които на всичкото отгоре са на антагонистични идеологически позиции.

Сега моментът е уникален. Веднъж на няколко години се отваря празно политическо пространство и чака да бъде заето от някого. ГЕРБ се компрометира като десен проект и сега мястото е вакантно за истински такъв. Нека Синята коалиция да се стегне, да се събере в една партия и да заеме това пространство, за да не я постигне съдбата на НДСВ, което пропусна на два пъти да излезе от тройната коалиция, поради което излезе от парламента. Нека извади напред своите енергични, интелигентни и образовани активисти на възраст между 30 и 40 години и от тях да създаде новите лидери на десницата. И, в крайна сметка, нека, когато говорим за политика, да мислим повече за ценности и по-малко да правим сметки.

Tweet

Прочети цялата новина

Свързани новини: