Безкрайният капитал – задънената улица на капитализма

Максим Проданов

След икономическата криза от 2008 г., идеолозите на „свободния пазар“ започнаха да използват същото извинение, което сме чували много пъти от идеолозите на комунизма след разпадането на СССР – че случилото се на практика всъщност не отговаря на замисъла; че това не е „истински“ комунизъм/капитализъм. Но докато има вярващи, не е трудно да се съживи умираща идеология. Намираш изкупителна жертва, която да поеме вината за всичко, даваш честна дума, че следващия път нещата ще са различни и системата отново става обещаваща.

Преди кризата, последователите на свободния пазар с ентусиазъм и абсолютна убеденост твърдяха, че капитализмът се развива по-добре от всякога – приватизацията, дерегулацията и либерализацията на пазара бяха на най-високите си нива от Голямата депресия насам. В САЩ важни държавни регулации като закона „Glass-Steagall“ бяха отменени, за да могат банките да се сливат и спекулират по-свободно. Но с идването на кризата, изведнъж вината падна върху „социализма“ и „прекалените държавни регулации“. Бе създадена алтернативна история, само и само да се запазят догмите на „свободния пазар“.

„Щом успяваме, значи сме били верни на идеологията си, но щом се проваляме, значи сме съгрешили, станали сме като враговете си“.

Религията на „свободния пазар“ диктува, че ако държавата не се бърка в делата на бизнеса, системата ще бъде в равновесие. Значи частният бизнес, например банките, не биха могли да причинят катаклизми на пазара. Следователно кризата трябва да е причинена от държавата.

За безразсъдните кредити, раздавани от банките, първо бяха обвинени хората, заради своята жажда за заеми, а след това държавата и нейните „лоши стимули“ към банките. Става въпрос за действията на Федералния Резерв (сваляне на лихвите, печатане на пари), Fannie Mae и Freddie Mac (обезпечаване на кредити), които направиха заемите привлекателни, а спестяванията безперспективни. Но това не са държавни, а частни институции, собственост на банки и инвестиционни фирми и ръководени от тях. В техен интерес е рисковете им да се застраховат с обществени пари. Но това не е главната причина банките да раздават луди заеми.

Други западни страни, които нямат собствен кредитен застраховател като Fannie Mae, имат същите балони на пазара за кредити и недвижими имоти. Защо техните банки също отпускат безразсъдни заеми, дори без държавна застраховка? Главната причината банките да кредитират като обезумели е, че те могат да застраховат своите залози като ги обезпечат/пакетират и ги стоварят на борсата. Това означава превръщане на рисковите кредити в различни финансови продукти (ценни книжа, деривати), маркирани като безрискови, за да ги продадат на „будалите“ на борсата. Така банките просто забравят за риска на собствените си залози. Ако можехте да се застраховате срещу загуби в казиното, нямаше ли да залагате все повече и повече? Общият знаменател между американския балон на кредитите и недвижимостите, и балоните в други страни, е „дерегулацията“ (премахване на правилата) и спекулацията (пазарен хазарт).

Какво става когато комарджиите започнат да определят правилата в казиното?

Правителството на САЩ с право бе е обвинено, че провежда корумпирани реформи, най-вече във финансовата и здравната сфера. Новоприетите закони, писани предимно от лобисти, съдържаха хиляди страници умишлено заплетен текст, пълен с „вратички“ и изключения. А регулаторите дори не събраха смелост да спрат и най-безсрамните измамни практики на борсата, като т.нар. „голи къси продажби“ (печатане на фалшиви ценни книжа и залагайки, че цената им ще падне). Регулаторните органи на САЩ действаха по съвсем различен начин по време на кризата „Savings and Loan“ от 1980-те, когато нерегулираните кредитори отново станаха жертва на собственото си комарджийство. Тогава американското правителство все още наемаше компетентни регулатори като Уилям К. Блек, чиято задача бе да проведе дълбоко разследване и да намери виновниците. В резултат на това над 1000 души бяха осъдени и кризата мина бързо. Но през 90-те, по думите на самия Блек, най-способните регулатори и следователи от ФБР, разследващи финансови измами, са уволнени или преместени в други области. С помощта на над 300 милиона долара хвърлени за лобиране, банките постепенно разклащат важни регулации като закона „Glass-Steagall“ от 1933 г., разделящ търговските от инвестиционните банки и ограничаващ спекулацията. През 1999 година той най-накрая е отменен. За по-малко от десетилетие дълговете на американските семейства се удвояват, а спестяванията падат до 0%.

След кризата от 2008 г., капиталистите-либертарианци (в републиканската партия) обещаха да спасят системата като още повече намалят държавната намеса на пазара, а капиталистите-кейнсианци (в демократичната партия) – да налеят пари в банките и после създадат по-добри регулации. Но и двете страни забравят за най-важния фактор в уравнението – плутокрацията.

Плутокрацията (система на власт чрез богатство) расте, когато отделни играчи натрупват все по-голямо богатство и започват да манипулират системата в своя полза. Когато растат и се сливат, компаниите печелят все-повече власт да влияят на законодателството и да манипулират играта. Те могат да променят, да премахват и да пренаписват правилата, касаещи техния пазар. Могат и да пращат свои хора във властта и регулаторните органи. Ако концентрацията на богатство и власт расте, ще расте и стимула да се злоупотребява с правомощията. Това се отнася за правителствата, за бизнеса и общо взето всяка друга организация от хора.

Ако искате да разберете къде стават злоупотребите, не питайте „в бизнеса, или в държавата?“, а „къде е концентрирана властта?“

Историята ни учи, че властта корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно. Който и да получи огромна власт, започва да я използва срещу другите.

Може ли капитализмът да ограничи властта и богатството? Може ли той да се защити от дерегулация? Краткият отговор е: „не“. Точно обратното – капитализмът насърчава неограничения растеж на капитала. Различните школи се разминават относно методите за постигане на целта, но целта на капитализма е винаги една и съща – да се стимулира капиталовия растеж. Благоприятният замисъл да се позволи на предприемачеството да никне и расте свободно, пропуска да зададе въпроса „доколко“? Конкуренцията не ограничава размера на компаниите, тъй като естественото развитие на играта води до картели и монополи, които мачкат конкуренцията. Щом конкуренцията не може да спре картелите и монополите, границите трябва да дойдат от другаде. Но ако системата ограничава размера на бизнеса, вече няма да става дума за капитализъм. Ето защо капитализмът винаги ще се връща към състояние на дерегулация, защото растящите компании в крайна сметка премахват регулацията и предизвикват криза. Това е системен дефект. В самото си ядро, системата насърчава елементи, които в крайна сметка я корумпират. Дори в даден момент да се създаде по-силна регулация, както вероятно ще стане след кризата, това е само временно. Без ограничение в размера на компаниите, те рано или късно ще манипулират системата.

Прочети цялата новина

Свързани новини: