Завладяването на Маями

Днешният пътепис на Люси ще ни отведе на място топло и слънчево – там, където латиноамериканските сериали не са филми, а ежедневие на хората. Приятно четене:

Завладяването на Маями

Когато някой спомене Маями, повечето хора си представят приказни плажове, слънчево време И … някак естествено зазвучават латински ритми. Истината е, че Маями не може да се сравни с никой друг американски град. Всъщност, в много отношения той далеч не е американски. Ако не се натъкваш често на Шел, Мак Доналдс И други подобни типично американски символи, може И да забравиш къде си.

[singlepic id=6985 w=600 h=450 float=center]

Надписите на испански те спират отвсякъде, слухът ти избирателно отхвърля речта, която не можеш да разбереш… И това далеч не е изненадващо предвид статистиката, че тук живеят 80% испаноговорящи. Емигрантската общност тук е предимно от кубинци, аржентинци, бразилци, еквадорци И преселници от Ямайка И останалите Карибски острови. За разлика от другите американски градове с испаноговорящо население, тук почти няма мексиканци.

[singlepic id=6987 w=600 h=540 float=center]

[singlepic id=6991 w=600 h=450 float=center]

Голямата част от емигрантите са легални

И далеч не се чувстват емигранти. Имат високо самочувствие И не се срамуват откъде са. Общностите са сплотени И често само споменаването на нечии произход, автоматично го присъединява към приятелски групи. Кубинците страдат по родината си, но таят ненавист към Кастро. Повечето от тях са напуснали страната преди много години в разцвета на режима, с много перипетии И с ясното съзнание, че напускайки, оставят собствеността си на държавата. Като човек, който помни 80те в България, за мен е необяснимо как цели фамилии са успели да напуснат Куба и да влязат в Щатите.

[singlepic id=6986 w=600 h=450 float=center]

Моя приятелка от кубински произход разказва, че родителите И дошли тук през 60те – с много трудности, но успели да дойдат с двете си деца. Днес родителите са в напреднала възраст И в недобро здраве. Питам дали не биха пожелали да видят Куба още веднаж. Не, отговорът е твърд. Но децата им са любопитни да видят откъде идват. Не скриват, че подобно преживяване би било тежко, но все пак биха отишли. Казват, че помнят как къщите на други бежанци били “превземани” в същия ден, когато собствениците напускали Куба. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Тези хора определено обичат страната си , но все още я свързват с управлението на Кастро. Дори споменаването на името му променя изражението на лицата им.

[singlepic id=6988 w=600 h=450 float=center]

[singlepic id=6989 w=600 h=450 float=center]

Емиграцията определено е променила живота на много от настоящото население на Маями. Понякога само определени членове на семейството успяват да се преселят. Мой приятел, роден в Панама, казва, че дошъл тук на 16. Спомням си как на 16 едва успявах да си напиша домашните, а той емигрирал, при това сам. Питам как се емигрира на 16. Той се усмихва И казва, че ако имаш леля, която живее в Щатите, е възможно. Но оставяш семейството си назад. Впечатляващо за мен е, че всички тези националности са запазили идентичността си. Понякога само в семейството си, понякога в рамките на малко общество, но те живеят по начин, който максимално ги доближава до културата, от която произхождат.

[singlepic id=6990 w=600 h=450 float=center]

[singlepic id=6992 w=600 h=450 float=center]

Наскоро се изумих, че моя позната от Ямайка не знаеше какво е “флан”. За пояснение – това е десерт, подобен на нашия Крем Карамел, който е свръх популярен в местната култура И е невъзможно да бъде избегнат в магазините за хранителни стоки – има обикновен флан, флан с карамел, флан с кафе… Учудената ми физиономия я кара да поясни – ние ядем само храна от нашата си култура в къщи. Тази, в известен смисъл, затвореност, си има и страничните ефекти. Местните не проявяват желание да учат английски. Много от тях имат минимални познания, колкото да се разберат в обикновен, непретенциозен разговор.

[singlepic id=6993 w=600 h=450 float=center]

С други думи, твоята лична драма започва с условието, че не говориш испански. И се задълбочава, ако външният ти вид не разкрива отдалеч това. Преди да забележиш, всички ти говорят на испански, и дори не подозират, че хич не ги разбираш, а обърканият ти поглед само ги насърчава да бъдат по-обяснителни. Докато ти трескаво мислиш кога е подходящият момент да разкриеш, че и думичка не си разбрал от 5-минутното изречение. Истината е, че няма подходящ момент. За мен е интересно, че те не са мотивирани да учат английски дори и по причини, свързани с бизнес– ако говорят добре, ще имат повече клиенти. Американците, от своя страна, мълчаливо протестират срещу очакването да говорят испански и също не полагат усиля да учат езика. От страни е почти комично да се види как двама души се разбират без да говорят на същия език. Няма да забравя първото си преживяване в популярен фризьорски салон. Бях впечатлена, че ме попитаха дали говоря испански, когато се обадих да запиша час. Ура, някой мисли далновидно по въпроса с неразбирането! Да, ама, не. Само собственичката на салона говореше някакъв английски, никой друг! Така прекарах 4 часа в главоболие… Да уточним предварително, българите не сме мълчаливи хора, никак даже. Предвид журналистическото ми минало, аз пък съвсем не съм от мълчаливите… Обаче, това, на което бях свидетел няма нищо общо с представите ми за приказливост. Те не прекарват и 2 минути в мълчание. И не се изслушват. Часовете минаха в превзета врява… Внезапен прилив на тестостерон ме накара да разбера по-добре мъжете, които често се оплакват, че жените не млъкват… целуваха и прегръщаха всеки, който влезе. И го наричаха “ми амор” И “ми корасон”. Всяка секунда на лицата им се появяваше нова гримаса, израз на поредното емоционално преживяване – понякога свързано със съвсем обикновени неща, като как някой си взел ново куче… А аз се чудех как нямат бръчки от толкова гримаси.

[singlepic id=6984 w=600 h=450 float=center]

Теленовелите тук нямат бъдеще

Реалността навън е съвсем близка до тях. За какво ти е да гледаш теленовели, като можеш само да се заслушаш в нечий разговор. Или да погледнеш как Хосе, който поддържа тревата навън замечтано наблюдава Карменсита, която пак разнася пощата. След малко тя ще разказва забързано нещо по мобилния си телефон, кикотейки се, И хитричко ще поглежда към Хосе. Представете си какво следва…

[singlepic id=6994 w=600 h=450 float=center]

И да сте били фен на Шакира, тук това ще се промени. Музиката ѝ кънти отвсякъде, което рано или късно, ще убие любовта ви. Латиноамериканците са весели хора. Тържествата им са шумни, музиката гръмка, И всички са облечени с най-хубавите си дрехи. Жените отказват да приемат, че ще остареят. хвърлят много пари, за да поддържат младостта си с каквито средства се случи. Неслучайно броят на клиниките по пластична хирургия в Латинска Америка дори не може да се сравни с този другаде по света. Бразилия, Колумбия, Коста Рика дори предлагат ваканции за преобразяване. В резултат жените тук изглеждат далеч по-млади от истинската си възраст. Което пак крие своите капани. Моя колежка едва не припаднала, като видяла колко млад е приятелят на майка ѝ. Побързала да я съди, че не е редно да лъже за възрастта си. Над 60-годишната дама се засмяла, че просто не е споменала на колко години е. Иначе

Маями е райско кътче

– тропически климат, дълги плажни ивици, заради непрекъснатите дъждове всичко е зелено цяла година. В част от годината портокалови дръвчета украсяват дворовете, след тях екзотични храсти и цветя, а сега, натежали от сладост плодове манго. Палмите щедро ти предлагат така нужната сянка, а шумни ята от зелени папагали спорадично те изваждат от летния унес. И никой не ти позволява дори да споменеш думата “ураган”. Сякаш се страхуват да не подсетиш Боговете… Автор: Люси Рикспуун Снимки: авторът Други разкази свързани със Щатите: КЛИКНЕТЕ НА РАЗКАЗА

Прочети цялата новина

Свързани новини: