За писането…

Графоманията е диагноза, с която се гордея. Много хора се обиждат на „графоман”, но те не знаят, че дори най-успелите, известни, признати, изтъкнати и уважавани автори са просто едни попаднали в светлината на прожекторите, добили популярност по волята на Съдбата, супер „закачени” графомани.

Прочетете интервю с който и да е световен автор на бестселъри и ще видите какво има да ви каже той по въпроса „За писането”. Повечето са на едно и също мнение – те пишат, защото не могат без да пишат. Писали са, когато са нямали пукнат лев в джоба, продължават да пишат и сега, когато Изобилието се опитва да ги удави в мангизи.

Пишат в същия стил, със същото темпо, вълнуват ги същите теми и сюжети. Е, може би не със същото темпо. Алчността понякога си казва думата. Лесно е да се превърнеш във фабрика за книги, щом веднъж признаеш пред себе си и пред света, че си графоман.

Искам да споделя с вас как ме споходи тази „болест” и да ви обясня, а може би предимно на себе си, защо никога не съм имал по-ясна идея с какво точно ми се занимава в този живот.

Всъщност, не мога да проследя началото. Помня, че в първи клас първо се научих да чета и после – да смятам. Поглъщах социалистическите „реклами” по върховете на панелните „небостъргачи” и заглавията от „Работническо дело” с невероятен ентусиазъм, после овладях ченгелчетата и запетаите, след което прекарвах часове наред в преписване на текстове от детски приказки. Доставяше ми невероятно удоволствие.

Баща ми беше началник в завод. Там имаше прекрасни пишещи машини. Електрически. Можех по цял ден да седя зад бюрото на някоя от секретарките и да натискам клавишите като обезумял.

После заминах за Северна Африка с родителите ми, където прекарахме две години. Записаха ме в частно френско училище. Там се научих да чета и да пиша на още един език. Поне вече нямах проблеми с математиката. При франсетата се чувствах като истински математически гений. Докато у нас децата вече зубреха таблицата за умножение, френските ученици все още се мъчеха да събират и да изваждат.

На връщане обиколихме цяла Европа с кола. Така се роди първият ми „пътепис”. Всеки би предположил, че в него са описани красотата на Рим, Париж и Мадрид, разкоша на Ренесансовото изкуство, историческото наследство на Стария континент или приключенията и хората, които сме срещнали по пътя. Да, ама не. Плаках със сълзи, когато открих „дневника” си години по-късно. Вътре се съдържаше „безценна” информация от вида: „Днес бяхме във Верона. Изядоха ни комарите… Спряхме на един къмпинг и хапнахме боб с пържени яйца…Днес бяхме в Рим. Там е много горещо. Изкъпах се в един шадраван. Има много просяци. Ядохме сладолед…В Париж ти носят кроасани с шоколад в леглото…Отидохме на  гости при  роднини в Австрия. Заведоха ни на ресторант. Ядохме много хубави пържоли….” Явно голям глад е падал в тая пуста Африка!

В пети клас ни дадоха да пишем отговор на литературен въпрос. За ужас на моите съученици, това  се превърна в любимото ми занимание. Аз не можех да проумея как не ги е страх от класното по математика, а те не можеха да разберат с какво толкова успявам да запълня всички тези страници в тетрадката по съчинения. Изкарвах само шестици на ОЛВ. Това не можеше да се каже за оценките ми по Български език. Мисля, че граматиката ме издава и до днес…

Записаха ме на частни уроци по Български, за кандидатстване в гимназията. Горката преподавателка разбра, че няма друг начин да привлече вниманието ми, освен ако не прекара дълги часове в четене, обсъждане и редактиране на първия ми научно-фантастичен „роман”, озаглавен „Лазерният лъч”. Един съсед се зае да го превежда на Македонски. Кръстихме го „Лазерниот луч”.

Ходех и на уроци по френски. Целта беше да „облека” разговорния език в малко граматика. Преподаваше ми най-добрият педагог – бивш кадър от Сорбоната – още по времето, когато са пишели с мастилница и дървени писалки, и са ги биели през пръстите за всяка капчица мастило, разлята върху белия лист. Абсолютен педант с аристократично потекло – носеше бастунче и часовник на верижка, пушеше „Житан”, пиеше кафето без захар, но никога без глътка коняк, и умееше повече от всичко да преподава френски. Казваше ми, че няма нищо против да си говорим за вампири, върколаци и извънземни по цял ден, стига да е на френски. Върна ми „жеста”, като ме запозна с „Малкия принц” и „Без дом” в оригинал. Така заобичах френската литература.

В гимназията се родиха първите тестостеронови изблици на любовна лирика и кратки, прозаични есета, с привкус на прясно наболи мустачки. Литературата беше любимият ми предмет. За нещастие, преподавателката по Литература се опитваше да ме провали, тъй като не исках да посещавам нейните частни уроци. Не успя да ме провали. Взех изпитите по История и Английски език с прекрасни оценки, приеха ме „първо желание” – държавна поръчка, редовно обучение, отложих казармата с няколко години и спокоен се явих на изпит по Литература без абсолютно никаква подготовка, ей така – за спорта. Изкарах по-висока оценка от повечето ученици, които си бяха губили времето с нейните уроци.

Като студент мечтаех да имам пишеща машина, но все не разполагах с достатъчно пари, за да си я купя. После това стана излишно, защото компютрите навлязоха масово в бита на всички. Тогава се родиха първите истински разкази, писани на ръка в упражненията по Счетоводство и Финанси, после набирани в някой компютърен клуб и разпечатвани  на матричен принтер, само за да попаднат в една папка, която десет години събираше прах в един кашон, разнасян от квартира на квартира, минал дори през военните поделения на флота. Каква беше радостта ми, когато ги „открих” съвсем наскоро. Някои от тях („Нощна птица”, „Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси”) можете да намерите в последната ми книга: „33 любовни истории”.

Останалото, дето се вика, е история….

Тихомир Димитров

Прочети цялата новина

Свързани новини: