Театрално ревю: Три дъждовни дни

Колко тайни могат да се предават през поколенията, какво е здравословно да знаете за миналото и колко голямо значение могат да имат три дъждовни дни за целия ви живот? Със сигурност знаете отговорите на тези въпроси, ако сте гледали “Три дъждовни дни” в Театър 199. Имам специално отношение към тази постановка, но това не променя факта, че “Три дъждовни дни” е една от най-приятните, нежни и умни пиеси, които съм гледала в последните години.

Декорът: Манхатан, Ню Йорк. Времето: разделено през две поколения. Музиката: разбира се, джаз! Главният герой: един апартамент, който става свидетел на много тайни и не толкова тайни неща. Една лаконична тетрадка-дневник отключва пътуване към миналото, което само зрителите в залата виждат. Децата не научават нищо за миналото на родителите си, което по странен начин повтарят несъзнателно. И може би е по-добре някои неща да не се знаят…

Тримата актьори (Койна Русева, Малин Кръстев, Захари Бахаров) се превъплъщават еднаква лесно в образите на децата днес и родителите в миналото. Особено впечатление за пореден път ми прави Малин Кръстев, който поема на плещите си двата най-сложни персонажа в постановката.

“Три дъждовни дни” е пиеса за различните видове любов: между приятели; между партньори; между братя и сестри; между вече сложно обвързани възрастни, които се обичат от деца; между млади, които може би не е трябвало да се влюбват. Това е и пиеса за тайните – за онова, което казваме и показваме на повърхността и огромния душевен водовъртеж, който се крие под тази плоска повърхност. Добре е този водовъртеж да е открит само за някои – понякога истината трудно се понася или разбира от други. 30-те години разлика между двете поколения, за щастие, са достатъчни да скрият миналото – като дебел пласт прах, от който вече не се вижда надписа на корицата на книга. А ти, който си в залата, получаваш възможността да научиш всичко – освен тези елементи, които авторът Питър Грийнбърг те оставя да допълниш сам с въображението си.

Когато гледах пиесата преди две седмици, имах натрапчивото усещане за прилика. Прилика не с какво да е, а с “Когато гръм удари…” на Яворов. Отново две поколения, които макар и разделени, следват една и съща пътека. Дали има такова нещо като семейна предопределеност? Или просто всички хора по света, колкото и да сме различни, попадаме в простите вариации на една и съща любовна история?

____
снимка: programata

Още по темата:

1. Театрално ревю: Преди/След, Четири стаи
2. Дъждовни размисли

Прочети цялата новина

Свързани новини: