Черният лебед

Обичам балета.
Той е сложно изкуство, което иска отдаденост, любов и лека психопатия, като всяко изкуство.
Има множество филми, които са посветени на темата, разказващи истории за балерини.
И за съжаление повечето попадат под един и същи знаменател, представящи танцьорките като недоразвити,  неадекватни, плашливи момиченца, които си падат по даскала, сексуално незадоволени, със сериозни проблеми с майките си.

Което е толкова ограничен, смешен и глупав начин да се погледне на темата.

За съжаление, „Черният лебед“ се държи по същия начин.

Тъй като искам да анализирам темата в дълбочина, предупреждавам, че коментирам сюжета в детайл, така че ако не сте гледали филма, не четете нататък.
В самото начало хореографът ни казва, че да, „Лебедово Езеро“ е поставяно стотици пъти, но той ще ни покаже нещо различно.
И различното е… амиии… нямам представа, защото не ни го показват. Но пък ни го казва, така че трябва да смятаме, че това, което виждаме е напълно различно, от всички предишни вариации.

И така, главната ни героиня се казва Нина. Тя е мила, нежна, крехка. Не знам колко е гладувала Натали Портман, за тази роля, но прилича на привидение. И на повечето балерини и гимнастички, които познавам. Това е ужасяващата част на този свят, трябва да си непоправимо кльощава. Не мисля, че килограмите имат някакво отношение към уменията да се танцува, а и подозирам, че една добре нахранена млада жена би могла да пресъздаде една роля по-добре, отколкото създание, което едва носи душата си, но целта е да бъдат фини, нежни, сякаш не от този свят и видът на скелет на батерии, явно е пътят към него.
Балетът винаги е имал сериозен проблем, с начинът, по който третира танцьорките си, хранителни разстройства, анорексия и всичко останало. И абсурдните стандарти не помагат. Както и оглушителната тишина по този въпрос.

За съжаление филмът почти не засегна този аспект.
Самата Нина прилича повече на дете, отколкото на зряла жена, което е и целта. Тя се облича в светли, топли цветове, стаята й прилича на стая на десетгодишно момиченце (плюшени играчки, детски мебели, пастелни цветове), а тихият гласец и плувващите в сълзи очи също ни показват една доста безпомощна картинка.
Интересното е, че повечето танцьорки, които аз познавам, имат воля от желязо, в никакъв случай не са крехките цветя, които виждаме по филмите, да не говорим за толкова послушни.
И все пак, да продължим.

Хореографът е гъз, на гъзовете, който си позволява недопустимо фамилиарно поведение и то безконтролно и без последствия. Острата йерархия наистина я има, но би било приятно разнообразие, ако бяхме пропуснали възползващия се от положението си кретен или поне да бяхме видели последствие. Или де да знам, да имахме жена, на тази позиция, например? Не, показвайки ни го, филмът не става по-реален, става по-стереотипен.
Друго, в този филм видяхме две роли само, стереотипно женската, завиждащи, глупави, подобни на ято (не са малко сцените, в които трупата танцьорки създава повече впечатление за някакъв вид птици, отколкото друго), пасивни и слушащи и активният мъжки персонаж, който харесват и обожават, в контрол на пърхащото и изгубило дъх ято.

Застаряващите балерини, острата конкуренция, която ни представиха и омразата между балерините, можеше да бъде развита толкова по-добре. Факт е, че сценичният живот на прима балерините не е дълъг и винаги има кой да ги замени, което не спомага за положителното отношение между танцьорките. И все пак, има достатъчно примери и историята можеше да ни покаже и нещо друго, освен озлобена и изпълнена с омраза, самоубийствено настроена „застаряваща“ балерина, най-малкото, защото светът изобщо не е толкова плосък и ограничен, както ни го показват отново и отново.

Майката.
Ама разбира се, къде се е чуло и видяло в артистичен филм да ни покажат здравословна връзка между майка и дъщеря. Разбира се, че ще видим горчиво обвинение за пропуснати възможности и живот. Разбира се, че ще е болно контролираща. Разбира се, че ще е леко изперкала и неодобряваща. Отново държа да отбележа, има и такива майки. Но вече сме ги виждали в толкова много филми, че е по-скоро скучно, отколкото невероятно реалистично и показващо зад кулисите какво се случва.

И като цяло това е филмът.
Отвъд това са промените, които се случват в Нина. Които честно казано, никак не ме впечатлиха. Пълната липса на личност в нея ме отегчи много бързо. Тя е двуизмерен персонаж, който се опитват да ни убедят, че е сложен. Ако искаха да ни убедят, да ни го бяха показали. Изключително харесвам Натали Портман, но дори тя не може да спаси толкова постно написан персонаж.
Не намерих нищо, което да ме привлече в личността й. Идеята, че колкото повече си позволяваше да се отпусне и да се наслаждава на живота, толкова повече изперква, никак не се различава с аналогията в Дракула, с Луси и Мина.

Самата хореография на филма беше… безлична. От махането с ръце, ме заболя главата, а танците бяха малко и прекалено обикновени, а съм гледала спектакъл и ме плени, просто тук го представиха посредствено. Имаше няколко красиви момента, но повече приличаше на нещо, което просто е скицирано, а не е развито в детайл изобщо.
По никакъв начин не засегнаха самата идея за цвета на лебедите. Преповтарянето на двете крайности -  курва/девственица не впечатляват никого, защото сме ги видели около един милиард пъти.

Балетът изисква отдаване, тренировки, контрол, дисциплина, всичко това, е вярно, като всяко нещо. Това, което не ни показаха беше любовта на танцьорите, удоволствието от изкуството.
И това е сериозен пропуск, затова и филмът страда. Да, красив е, но също така е и посредствен. Триумф над визуалното, над съдържанието.

Показват ни, че тя убива част от себе си, че тя се превръща в черния лебед. Предадено на зрителя чрез нейната целувка към хореографа.
Като цяло сексуалността на Нина е просто несъществуваща.
Другият момент, е в който ни я показват с Лили, което би било прекрасно, ако не беше повече реакция на негативните емоции, която Нина изпитва към Лили, отколкото друго.

Накрая… смъртта или поне впечатлението, че Нина умира. Разбира се, че тя ще умира. Или ще отива в лудница. Защо пък да бъде стъпка, към израстване, към промяна, към разбиране, към осъзнаване? Какво е това желание музите, богините, да бъдат убивани и подлудявани? Иначе биха били прекалено реални, прекалено истински, прекалено… хора?
Съвършенството, към което Нина се стреми, идеята е, че го черпи от себе си, само че нейното идва от лудост, при сблъсък с проблеми, от които тя се пречупва, потвърждавайки и затвърждавайки стереотипа за крехката безпомощност.

Не, благодаря. Ако държа да чета викториански стереотипи, мога да ги намеря и с по-високо качество, в близката библиотека.
Този филм, макар и красив, не каза нищо ново, не показа нищо ново и не разказа нищо ново.

Filed under: бръмчащи мисли, култура уж Tagged: "Лебедово езеро", "черният лебе", Арнофски, Натали Портман, анорексия, балет, взаимоотношения, изкуство, лудост, стереотипи, танци, танцьорки, хореография, хранителни разстройства

Прочети цялата новина

Свързани новини: