ЗАЩО БЪЛГАРИТЕ СЕ ЗАПИСВАТ ЕСТОНЦИ

• В името на националното си добруване и европейско развитие естонците бутнаха руските паметници, а ние класираме сред най-важните за страната си събития раждането на новата, проруска и напълно незаконна, президентска политическа формация 

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Ако сте срещали наскоро писателя Йордан Велчев по Главната в Пловдив и сте се заговаряли с него, значи почти със сигурност знаете, че от известно време насам той е естонец. В смисъл -  не че е получил естонско гражданство, а така…..някак духовно и отвътре се е въздигнал до естонец. Главните основания за този му душевен преход са няколко и напълно резонни. Да оставим настрани въпроса за красотата, която цари сред женския пол в Естония, без да е затрита от стандартите на чалга поведението, както за съжаление се случва пред очите ни с голяма част от красотата на нашия женски пол в България. Не, просто естонците като европейски народ са свършили някои особено важни работи за собственото си въздигане като европейски народ: премахнали са всички руски паметници на суверенната си територия, имат езиков ценз за гласуване на избори, справят се прекрасно с предизвикателствата на икономическата криза и развиват усилено културната сфера, включително правят внос и износ на култура, макар за чужденците естонският да е по-малко разбираем дори от българския.

В интерес на истината, според бай ви Йордан за трансформацията му в естонец важна роля е изиграл и фактът, че преди време отборът на Естония победи на футбол отбора на Сърбия. Като човек, който в името на собственото си здраве предпочита да си остане неспортувал, дори пред телевизора, аз това не го възприемам за нещо важно, но го казвам тук поради вкоренената ми любов към обективността и за да може всеки да прецени според собствените си разбирания дълбочината и силата на този аргумент. В края на краищата, нали точно това му е един от основните чалъми на демократичното общество.

Сетих се за тази история в деня след Коледа по аналогия, защото тогава на мен пък изведнъж ми се прииска да се трансформирам в белгиец. Веднага си признавам – основанията ми за това съвсем не са толкова духовни като на бай Йордан, говорим за напълно материални неща, поне на пръв поглед. Защото аз дори не искам да се трансформирам в някакъв най-общ, абстрактен белгиец, а в един конкретен – онзи, който от коледната лотария спечели 19 милиона евро. Представяте ли си, граждани, какъв живот ще настане след това? Е, не за вас, де, за мен – но все пак си го представете от хуманизъм и човешка солидарност.

Въпреки че говоря за чисто материални пари обаче, желанието ми да притежавам сумата 19 милиона евро – макар да бих се съгласил и на някаква друга, близка до нея сума – съдържа и съвсем духовни измерения. Защото най-радостната перспектива, която съзирам в тази опция, в моето съзнание все пак е свързана не толкова с яденето на черен хайвер с голяма лъжица, пиенето на подбрани питиета, пушенето на кубински пури и развлеченията с красиви тайландки. Или естонки, все едно. Не че тези неща ще ги пропусна напълно, но все пак колко лъжици хайвер може да изяде човек, преди да му втръсне. Или колко питиета може да погълне…..

Добре де, българи нали сме, значи – много. Но колко? За 19 милиона евро? Някои казват, че не всичко може да се купи с пари и в този смисъл парите не носят щастие. Други настояват на обратното, макар да признават, че отделни неща наистина не могат да се купят, дори с всичките пари на света. Аз лично се люшкам някъде по средата между двете мнения, защото съм забелязал, че парите наистина не са ми особено важни, когато ги имам в достатъчно количество, но когато ги нямам, нещо започва да ме тормози – например жената, заради неспособността да и купя нови обувки през новия сезон, докато виж на колежките мъжете как купуват…..  

Но не, дори жена ми не може да ми похарчи 19 милиона евро за обувки, така че в тази ситуация определено има нещо, което ме блазни повече от материалното – и то е възможността да не се занимавам повече с българска политика и българска журналистика, възможността да се оттегля кротко на някой тих остров, Баунти например, и да наблюдавам чудесния български живот само отдалеч и отстрани, като се радвам на кипящите в него абсурди, но без да се чувствам принуден да живея в тях.

Като жива класика на абсурда много ме впечатли например класацията за събитие на 2010-та и човек на годината, която направи “Дарик” радио. Според нея се оказа, че главното събитие в България е била кризата в системата на здравеопазването и бързата смяна на цели трима здравни министри. Не знам, граждани, не знам. Ако такава ни е всеобщата национална представа за събитието като феномен, то веднага трябва всеки индивидуално да си даде сметка докъде сме я закъсали в този си живот и да се покае коледно. Имам предвид, че кризата в здравната ни система сама по себе си не е дори новина, толкова е изтъркана от употреба през годините. А смяната на здравни министри може би, съвсем евентуално, би могла да прерасне в истинско събитие, ако някой от тях все пак бе предложил реалистична визия за решаване на проблема и бе предприел първите стъпки за излизане от въпросната криза, които да оценим като положителни. Иначе за нас като публика смяната на министри беше интересна само до Анна-Мария включително –  вероятно донякъде и заради особеностите на самата Анна-Мария, но нищо повече.

На второ място сред събитията в тази класация се поставя героичната битка на полицията с организираната престъпност, настанала напоследък. Вярно, видяхме поредица от акции в тази сфера и чухме много приказки за наличието на политическа воля в управляващите да се справят с проблема. Вярвам, че те наистина имат воля за това – или поне силно желание – защото организираната престъпност им пречи най-малко по две основни линии. Едната е вътрешна и е свързана с неспособността да се управлява реално страна, в която около и над една трета от икономическата власт е в мръсни мафиотски ръце – това неизбежно подкопава самата политическа система и управлението увисва между битието и нищото. Втората линия е външна – както ясно се видя, въпросът с българската организирана престъпност е не само въпрос български, но и общоевропейски, доколкото от Европа се принудиха да не ни пуснат в Шенген заради него, пък ГЕРБ искаха този Шенген да си го имат закачен на ревера преди изборите догодина.

Така че наличието на воля им го признаваме отвсякъде, в случая говорим обаче за наличието на способности. Защото в резултат на волята истинско събитие можеше и да настъпи, ако прокуратурата и полицията бяха събрали достатъчно добри, годни за пред съда доказателства, та да има и осъдени за тежката си престъпна дейност, а не само арестувани и пуснати на свобода под различни благовидни форми. За някои обвинени в различни прегрешения или направо далавери бивши политици пък дори и показен арест не настъпи, какво остава за пускане на свобода. Те затова и продължават да се чувстват толкова несвободни, горките, та стегнато дрънкат глупости от високите си партийни трибуни по адрес на управлението. Ето защо оценката за наблюдаваната в България борба с престъпността като цяло е, че засега тя всъщност е анти събитие. Дали “анти”-то ще отпадне занапред, предстои да видим.

Ще препусна на бърза ръка, граждани, през другите две велики дела в класацията, определени като събитие – изборът на Кристалина Георгиева за еврокомисар и настъпилата динамика при строежа на магистрали в България. Само ще ви припомня, ако сте забравили, че според правилата на ЕС еврокомисар – българин трябваше така или иначе да бъде избран. Просто е предвидено броят на комисарите да бъде колкото броят на страните-членки. Това не означава обаче, както сме свикнали да казваме за нашенските партии, че и магаре да кандидатираме, магаре ще ни назначат. Видяхме на живо, че не става така. Но че името на нашия комисар все пак е точно Кристалина, заслугата си е лично нейна, не на българския народ като цяло, та да се пъчим чак толкова. Задъханото строителство на магистралите пък ни изглежда като истинско коледно чудо, извършено от Борисов, само защото всички други правителства досега се потриваха и не свършиха нищо по въпроса, освен да откраднат някакви реални пари чрез виртуалните си действия по темата.

Не мога обаче да не се спра по-подробно на последното “събитие” в класацията на “Дарик”, граждани – създаването на новата президентска формация АБВ. За нея се знаят твърде малко неща със сигурност, но едно от тях е, че ще бъде официалната “пета колона” на Русия в България. Друг е въпросът дали случайно или нарочно, но пръкването на АБВ сякаш съвсем символично е поставено точно на пето място в класацията. Така е то, с тази наша склонност към иносказания, няма как да не обичаме хора като Пената, който и онзи ден ни припомни с характерната си мъдрост, че “дъно винаги е имало и ще има”. Пък това показва, че може и да е прав Данчо Велчев, според когото съвременната представа за нация напоследък неразривно се свързва най-вече с футболните успехи. Извън футбола обаче, като си спомним казаното по-горе за естонците, които в името на националното си добруване и европейско бъдеще бутнаха руските паметници, пък в същото време си дадем сметка, че ние класираме сред най-важните за страната си събития раждането на новата, проруска, при това напълно незаконна, президентска политическа формация, веднага можем да разберем защо се очаква занапред и мнозина други българи да се запишат естонци.

От патриотизъм ще го направят, ето защо. Жалко само, че по този начин се саботират героичните усилия на Божодимитров, който чрез безкористно раздаване на паспорти досега от много редови украинци и молдовци въздигна сума български патриоти, та да ни попълнят бройката на нацията до седем милиона. Така де, кой иначе ще им гласува за АБВ-то, освен вечните лично благодарни. Или вечните финансово, властово и кадрово обвързани. Защото другата опция е да им гласуват пак само вечните нещо недоразбрали. Но тяхното количество в България напоследък: 1/ по отношение на АБВ силно намалява и 2/ – гласовете им трябва да се делят между АБВ и БСП, което прави работата още по-несигурна.

Но и от много други гледни точки определянето на АБВ като събитие в българския живот е напълно погрешно – защото на практика все още е нероден Петко, защото заявката да се прави нов бардак със стари чаршафи е нереалистична, защото за никое общество не може да е важно онзи, който го е лъгал нагло през последните десет години, да продължи да го лъже и през следващите десет.

Е, знаем, че поне за нас, естонците, това със сигурност не може да е важно и значимо събитие – би казал Йордан Велчев, ако случайно го срещнеш на Главната в Пловдив и го попиташ.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: