Помня, когато бях ученик, ми се налагаше да вися „на пост“ с червената връзка до някои комунистически паметници. Висенето пред паметниците имаше няколко предимства. Първо, не ходиш на училище. За властта изпълнението на политическа функция от учениците беше много по-важно от образованието и никой учител или директор на училище не си позволяваше да мрънка или да отменя такова мероприятие.


Първото ми висене на паметник беше на бюста на Ленин във фоайето на училището, защото беше умрял Леонид Брежнев. Честно казано, мислех, че ще е по-интересно, защото очаквах „диверсанти“, „саботьори“ или поне „провокатори“, както в пионерските романи. Тъпото беше, че в действителност абсолютно никой не ти обръща внимание в празните коридори до покритата с червен плюш маса, върху която има бюст, портрет с черна лентичка в ъгълчето и букети с цветя. Дори чистачката действаше с парцала съвсем безучастно.

Идва времето на второто предимство, а то беше голямо - на пост винаги се избираха момченце и момиченце, по силата на неписаните полови правила на официалната идеология. Така че, Партията ми осигуряваше един час разговор плюс повод за разговор (общ проблем) с някоя от готините съученички (няма да се изложи пионерската организация с някоя грозотия на пост, я), и тя не можеше да избяга, което си беше още един мъничък плюс. Дори по времето на траура за Брежнев.

Днес второто голямо предимство ме кара да се замисля по-сериозно за функцията на пионерките, които поднасяха цветя на живите паметници от Политбюро.

Втория път, когато висях, беше на паметника на някакъв активен борец (не става дума за известен рекетьор или банкер, а вероятно за дядо му), в градинката до Водната кула в Лозенец. В седми клас, като награда за добър успех, произвеждаха в комсомолци отличниците на класовете една година преди останалите. И за да се заслужи политически някак тази висока чест, трябваше поне веднъж в живота си да изпълниш „пионерско поръчение“, а не само да го запишеш в тетрадката. На дежурството ми се падна Р., хубава къдравелка и отличничка и уцелихме слънчево и тихо пролетно време. Един час отлетя като миг. След това се разхождахме, купихме си череши, плюхме костилки по гълъбите, говорихме си и въобще животът беше песен. Много хубаво беше тогава, другари, нали?

Помня как на следващата година с целия клас поднасяхме цветя на паметника на съветската армия. Беше страхотно, защото времето беше хубаво и пропускахме пак някакви часове. Забавление ни осигури червенокоса градинарка с гумени ръкавици и гумени ботуши, която клечеше над теменужките между статуите и която много приличаше на учителката ни по математика. Някой каза „Я вижте - К.“ и целия клас изпадна в истеричен смях, както си беше строен в тържествено мълчание на гранитния плочник.

Мили, мили спомени. И защо сега някакви антисъветчици искат да ми ги демонтират?

За да няма съмнения за мнението ми, да си кажа веднага - аз съм за демонтажа на комунистическите паметници, особено на тези, свързани със съветската армия. За демонтажа съм и за преместването им на по-подходящо място. Смятам разрушаването на статуи за варварски акт. Дори от мавзолея щеше да излезе чудна чалготека или казино, с готова климатизация според най-съвременните закони за тютюнопушенето на публични места. Нямаше да се наложи да строим гипсови пирамиди и пластмасов Версай специално за целта.

Пък и трябва да запазим някаква памет - за варварството при Жабокрек, за освобождаването на българите на 9-ти септември от всякакво движимо имущество и особено от твърд алкохол и парфюми на спиртна основа, за колективизацията малко след това, за индустриализацията, „Кореком“, манифестациите, партийната учебна година и политическите изпити.

И да, има подходящо място за тези мълчаливи свидетели на историята. За тези запечатани години на социалистическа трудова слава и непрекъснат възход.

На това място паметниците ще бъдат грижливо запазени за поколенията в парково пространство.

Ще бъдат денонощно охранявани и наблюдавани.

Няма обаче да има допълнителни разходи, освен за преместването им, защото там вече има охрана и наблюдение.

Ще се впишат идеално в парковата среда, където има достатъчно алеи, зелени поляни и бетон за постаменти.

Ще бъдат използвани за практически цели.

Всеки паметник ще снабдим с табелка и с карта, къде се е намирал, преди да бъде преместен там.

Става дума за много посещаемо място, включително и от много деца, на които родителите ще могат да обяснят историческото значение на тези материални паметници и на миналото.

Кое е това място?

Това е Софийската зоологическа градина.

Маймунките ще висят на шмайзера, а птичките ще оставят спомени по кепетата на освободителите. Гризачи ще подават муцунки измежду спиците на бронзовия мотоциклет. Орлите ще гнездят в металните венци а змиите ще обживяват грубите каменни детайли на барелефите, съвсем като в приключенски филм. Слоновете ще ги къпят с хобота.

Когато на следващите поколения им потрябват тези паметници за туризъм или за поклонения, ще си ги извадят от клетките, ще си ги почистят със съответните разтвори и ще си събират пари за билетчета. Поне нещо да им оставим като наследство.

Това е моето окончателно решение.

Публикувано във вестник „Седем“