Предпоследен пост със статистики, обещавам… (за тези, на които почна да им омръзва). За останалите – една графика, която си казва достатъчно:

Накратко – все повече и повече потребители идват от рефериращи сайтове (т.е. линкове), но най-съществен е ефектът от ползването на Google. В началото на 2006 г. с търсачки са идвали само 12% от посетителите. Днес над 58% от посетителите идват от търсачки, най-вече от Google…

Явно броят на хората, които търсят автобус от Саутпорт и Тръстеник (и някои други незначителни неща) е нарастнал значително.

Сподели тази публикация:

Подобни публикации

• 31.01.2011 -- Посетителите на блога: войната на браузърите (0)
• 28.01.2011 -- Посетителите на блога: Кой с какъв дисплей е? (2)
• 30.01.2011 -- Посетителите на блога: кой откъде е? (6)
• 01.09.2010 -- Публикация No. 1000 (13)
• 09.01.2011 -- Блогът стана на 5 години!!! (11)
• 13.11.2010 -- Злонамерен ли е Peter.and.Bilyana.net? (1)
• 22.10.2010 -- Малко игрички като за петък… (1)
• 01.07.2010 -- Search Terms IV (8)
• 17.11.2010 -- Шофирането в София – Survival Guide в 10 съвета! (17)
• 03.11.2010 -- Най-добрите (и най-лошите) зимни гуми според ADAC (16)
• 08.07.2010 -- Виртуалният офис на КАТ (8)
• 30.06.2010 -- Поиграй си на Господ! (2)
• 14.06.2010 -- Конкурси, определени от броя гласове (14)
• 11.06.2010 -- Technical Issues – GMail и БНТ (7)
• 12.01.2010 -- Сайт за луксозен апартамент под наем (11)
• 09.01.2010 -- Триизмерен портрет от паспортна снимка (3)
• 02.12.2009 -- Камери, които засичат номера (6)
• 03.11.2009 -- Най-добрите зимни гуми за 2009 г. (22)
• 25.10.2009 -- Познай престъпника! (5)
• 23.10.2009 -- Първа инвестиционна бира (4)

Със съкращения от в-к "Работническо дело", брой 268, понеделник, 24 септември 1956 г., цена 20 ст. "Целите, които преследват статистическите преброявания в условията на социалистическия строй, са пряко противоположни от преброяванията, извършвани в капиталистическите държави." "В предизборната кампания преброителят е централна фигура. Затова към подбора на преброителите народните съвети и партийните организации ...

Днес бях в Дарик радио в “Челюсти” с Диана Найденова. Темата беше “дюнерите на Борисов”. В един момент темата изби на друга посока, но явно някои дебати не са узрели още…

В Дарик радио с Диана Найденова by ruslantrad

Боричкам с проклетото упражнение и бая се изнервих.

Твърде много глупости, твърде много усложнения.
Първо, нелепото коментарче, как ако не получиш кода си, значи има проблем с провайдъра.
Ало, програмистчето, ние не сме в гора расли и трева пасли. Ако не получаваш обратна реакция от даден уебсайт и само и единствено от него, правейки си компания с още стотина души, не провадъра е виновен, ами двете леви ръчички на написалия щуротията.

Второ, значи идеята е, аз да се регистрирам онлайн, за да… кисна после вкъщи да чакам да дойдат.
Как се различава това от обичаното точно?

Трето, чудото НЕ бачка (визирам линка, с който се предполага, че трябва да се стигне. Голямото, тлъсто лого).
Четвърто, има странни проблеми във въпросника. Дневник коментаторите споделят в детайл.
Почти няма раздел, където да не се чудиш кое от всичките е НАЙ-МАЛКО грешното.
Пето… абе може ли такова нещо, пак като с детските градини. Колко му е да се изчисли интересът към сайта и да се съобрази с него трафика, що за отношение? Човек се вкарва в повече нерви да се регистрира, получи си кода и после попълни въпросника, отколкото ако си вземе ден болничен, отпуска и дебне вкъщи. Абсурдно е. При положение, че идеята е, това да ни улесни живота, как точно се получава, че нито си отпочинал, нито си си улеснил живота, но и си снесъл куп лична информация виртуално, на достъпа на който там му скифне да погледне?
Последно… с предишните изцепки на полицията, послушването и цялото желание как сега всичко лично, нещо става общо (и на Борисов крилата мисъл, как всички трябва да бъдем подслушвани, ама ако сме слушкащи, няма от какво да се притесняваме), нещо цялата история хич не ми мирише добре. Фактът, че на някакъв човек са му се появили ВСИЧКИТЕ чужди лични данни при опит за регистрация, ме накара да настръхна. Какво става тук?

В началото на този текст тръгнах да храня как вкъщи, сиреч, в Бг., нещата все некадърно се правя и после ме хвана срам.
Не, не в Бг., а само когато има намесена администрация. Защото кадърни хора познавам във всяка сфера. И то не са никак малко, за да говорим за изключения.
Не мога да разбера, кадри ли няма, мързи ли ги, опит и практика ли липсва… обаче пипне ли се нещо електронно, то става толкова несериозно, като правено на доброволни начала. Само дето аз се сещам за бая проекти на доброволни начала, които са в милиони пъти по-добри от нашите „професионални“ изпълнения (кхе-Анти-Спин клипчето-кхе).

Тук вече ме тресе любопитството, това нечии зъл план ли е, да ни отчае от живота и да ни разколебае, че изобщо има шанс администрацията да си свърши работата или да?
Просто не го вярвам, че фиаско, след фиаско никой не си взима поука и не прави нещата както трябва.

Баси абсурда.

П.П. Искрено съжалявам хората, които са съпорт на телефона на това. Просто ще ги счупят от караници, заяждане и нервиране.
А не е тяхна вината.
От друга страна… линиите дават само заето, така че нищо не пречи да им е писнало, да са оставили телефоните отворени и да са си заминали.

Filed under: абсурдно Tagged: България, абсурди, електронно преброяване 2011, проблеми

Вчера в залата на кино “Люмиер” имаше хора дори по стъпалата. “Зовът на земята” напълниха до краен предел “Люмиер” със своите танци и музика.

Съжалявам, че пак се самоцитирам:

Eдна от първите истински реклами, с които бе шокиран/фасциниран постоталитарният българин. 1991 г. бе. Нямаше друга тв освен БНТ. Рeкламвата бе за "Пепси". Съвършено ирелевантно към реалността. Тоталитарният българин не правеше продуктова разлика - и пепси и кока бяха него кола. Но рекламата въпреки това завладяваше. Ритъмът преобразяваше строгата учителка в непредолима страст, която неудържимо повличаше и примерния колежанин (то и колежанинът бе екзотика за нас), който скачаше да танцува с Глория Естефан. Финалът поучително завършваше/затваряше/приземяваше емоцията в прагматичното рекламно послание:

Образът на кена "Pepsi" в ръцете на възторжения ученик, предварително подгрят от повтарящия се рефрен на Глория Естефан "the choises we make".

За рекламно изкушените имаше и още екстри (отделен е въпросът доколко - ако изобщо - имаше изкушени в девствeната откъм реклами убога постоталитарност):

1. Тогавашното лого на "Пепси" бе "The Choise of New Generation".

2. И още по-изтънчено внушение (достъпно за малцина, ако изобщо за някого): текстът на песента на Глория Естефан:

А сега в друга плоскост. Никаква нужда нямаше от тази реклама. Както споменах, изборът между Пепси и Кока кола изобщо не че не беше приоритет на бг консуматора, той беше ирелевантен, безсмислен, ненужен. Ключът го разкри случайно Зоя Димитрова в книгата си за Любен Гоцев. В нея тя споменава, че Андрей Луканов е бил много близък с боса на "Пепси". И следва логичният въпрос - той ли е помолил да се изсипят пари в една безсмислена реклама, и второ - къде са отишли тия пари? Щото се сещам за "Агрима" - франчайзерът и бутилировач на "Пепси", който захлеби тогава. Днес "Агрима" е част от империята на Валентин Златев (шеф на "Лукойл България" и отколешен приятел на бат'Бойко), плюс чужд инвеститор с не съвсем ясна собственост. Но преди да се стигне дотам бизнесът на франчайзера не бе безоблачен - "По всичко личи обаче, че да продаваш "оцветена газирана вода" далеч не е лесно - след 15-ина години пръскане на маркетингови бюджети (откъде парите? - б.моя) "Агрима" - представителят на "Пепси" за България, държи само 4% пазарен дял… Ниските продажби може да имат най-различни обяснения - слаб маркетинг (все пак) или лоша дистрибуция, липса на силно желание на собственика да развива компанията или пък разминаване с вкуса на клиентите. Може би българите просто не харесват вкуса на "Пепси". Но да грешиш не е срамно, така че, когато не продаваш продукта, най-добре да продадеш бизнеса. Така направиха и българските собственици." [Капитал, 21 сеп 2007]

Проблемите обаче са още преди това: "През 1993-1994 г. Жаров (топ мениджър от "Мултигруп - б.авт.) е управител на частната компания “Агрима”, която работи за “Пепси-Кола”. Според източник, близък до “Агрима”, само след една година управление той е отстранен от фирмата. Неогласените причини за уволнението му са две: несъгласие на акционерите с подходите на Жаров в бизнеса и съмнителната ефективност на направените инвестиции, припомнят от “Агрима”. Според тях това е станало причина за конфронтацията между фирмата на “Пепси” и Мултигруп". [Капитал, 9 май, 1998 ]

И още нещо в сферата на любопитния протополитически маркетинг - в началото на 1990 г. се проведе първият конгрес на БДМ (Българска демократична младеж) - наследникът на Комсомола (абе, кво стана с огромните имоти на Комсомола - тайна великая ест) и значката за този форум представляваше вдигнат показалец и среден пръст в знака виктория (победа) на син фон с лого "ново поколение - нова демокрация". Сходството със знака и цвета на СДС и с логото на "Пепси" - "Изборът на новото поколение", бе случайно - да, бе

Ей това ми изглежда само една дребна илюстрация за генезиса на номенклатурно-клиентелисткия капитализъм с безочливо-непукисткото съдействие на т.нар. Запад. Не толкова куфарчета с пари, а връзки и контакти, облагодетелстващи "наши другари".

Ако искаш да видиш видеото с тази реклама, която наистина е професионално постижение --> http://semkiibonbonki.blogspot.com/2010/05/blog-post.html

Отношенията ни със Запада са шибани и гадни. Те - а "те" не са единно цяло - много дълго инвестираха в Луканов и разни негови изчадия. Междудругото, руснаците също. В същите изчадия. Защо? Отговори много и разни... Аз нямам един вътрешно непротиворечив отговор.

За Максуел всички знаят; но кой знае, че зад варненския завод, който щял да произвежда "Ровър" имаше пак комунистическа интрига и комунистически пари, които трябваше да се изперат?

Или ВАЦ? Тя възниква като малко семейна компания в края на 40-те години и изведнъж получава мощна финансова инжекция, благодарение на която става водеща пресгрупа в ключови германски провинции. Не съм първата, преди мен много изследоветели твърдят, че зад възхода и експанзията на Изток стоят старите пари и връзки на КГБ.

Или да погледнем БЗК - Българска земеделска банка. Създадена в началото на 1990 г. в пълно нарушение на тогавашното законодателство с парафа на Луканов и с парите на Максуел. По-късно премина под опеката на друга група от КГБ, представлявана от Атанас Тилев, който финансираше в."Континент" и с когото бе тясно свързан тогавашният шеф на разузнаванего Бриго Аспарухов. Който от своя страна унищожи досието на Тилев като агент на ПГУ на ДС. От трета страна, от БЗК захлебиха Румен Спасов и Веска Меджидиева, известни по-късно като ключовите фигури в неформалната групировка "Орион".

Или да погледнем ПИБ (Първа инвестиционна банка), създадена от бившите дилъри на забравих коя държавна банка (но знам откъде да ми го припомнят) Ивайло Мутафчиев и Цеко Минев. А брат му на Мутафчиев бе в БНБ, която тогава дирижираше не толкова нормалния паричен пазар, колкото паричните спекулации. Първоначалнният капитал на ПИБ бе зает от ПЧБ (Първа частна банка - да не разказвам каква измама и грабителство бе тя самата) и увеличен многократно чрез вътрешната инфорацияу на брат му на Ивайло. Тогава нямаше валутен борд и БНБ определяше оснтовния лихвен процент. Схващаш ли механизма на спекулациите?

Говориш за Сорос и Марк Рич.... Те помагаха и на комунистите, и на демократите. В светлината на това малко, което разказах, ще ми повярваш ли, че имаше конскенсус САЩ-Русия за нашата страна? Който консенсус Иван Костов разруши. Ей това не могат сда му простят. Не само руснаците.

А ти елементарно - "парите на КГБ". Хората на КГБ и връзките им са много по-съществени. Връзките не само у нас...

(терапевтични приказки за деца, страх от тъмното и от чудовища)

В един голям дом живеели малки плашилки. Те били много страхливи и никога не се разхождали из дома денем. Плашилките се тресели от ужас даже при едната мисъл, че биха могли да срещнат някого от обитателите. Само с настъпването на нощта, когато всички си лягали да спят, плашилките се измъквали от своите убежища и се прокрадвали в стаите на момченцата и момиченцата, за да си поиграят с играчките им.
Стараели се да бъдат тихи-тихи и през цялото време се ослушвали да доловят някой звук. И ако в стаята се появяло едва чуто шумолене, те хвърляли играчките на пода и скачали на малките си крачета, готови да избягат всеки момент. От страх косите им щръквали като четина, а очите им ставали огромни и кръгли.
Можем да си представим, какво им било на децата, които се събуждали от звука на падналите играчки и виждали пред себе си такова рошаво "чудовище". Всяко нормално дете започвало да крещи и да вика на помощ родителите си.
От крясъците на децата на плашилките им ставало още по-зле. Обезумели от ужас, те забравяли къде е вратата на стаята, започвали да се мятат от ъгъл в ъгъл, понякога даже в леглото на детето, но все пак успявали да избягат и да се скрият преди идването на родителите.
Родителите влизали в стаята, светвали лампата, успокоявали и приспивали детето и се прибирали в своята спалня. Целият дом отново потъвал в сън. Само малките плашилки не заспивали до сутринта. Те горчиво плачели в своите скривалища, че отново не успели да си поиграят с играчките.

Мили деца, не стряскайте плашилките нощем с виковете си! Оставете ги спокойно да си поиграят с играчките ви!

Р. Ткач

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Потопът от коментари след гласуването на вота на доверие към правителството на ГЕРБ, колкото и разнопосочен, постепенно извади на преден план една тема, която можем да формулираме така: „всички мразят Бойко”. Всякакви журналисти и коментатори се упражняваха в сарказъм, високомерно презрение и ехидно хихикане. Доста от тях са умни и прогресивни хора и това им поведение е стряскащо.

Още по-стряскащо е, че подигравките и хихикането този път не признаваха идеологически бариери. Подигравателната шумотевица беше една и съща отляво и отдясно, като в нея на равни начала – и с еднакъв речник – се включиха емблематични леви идеолози, социалисти, деснеещи анализатори и Синята коалиция.

Щом някаква заявена позиция с лекота прекрачва идеологически и политически разделения – значи, тя не е политическо явление. Обикновено в такива случаи става дума за явление от областите, изследвани от психологията, социологията и културологията. И оттук – изследваме явлението не с политически инструменти, а с онези, които принадлежат на посочените научни области.

Черупката е поне 76% от биото на един орех.

Наблюдавам около себе си хората от „инициативната класа” (да не ги наричаме „средна”, за да избегнем ненужни терминологични спорове). От това, което правят напоследък стигам до извода, че мога да ви съобщя една лоша и една добра новина. 

Лошата: кризата е в момента в най-трудната си, задувашаща фаза. Онова, което е било останало като резерв на фирмите и хората – вече го няма. Всичко е орязано, всички тлъстини и глезотии са махнати. Предишните пари ги няма, а нови не се появяват: няма пари, значи – няма търсене, значи – няма предлагане, значи – няма пари.

Добрата новина: вижда й се краят на кризата. Как знам ли? Ето как. След като всичко е орязано, а подем в любимата на правителството „макрорамка” не настъпва, инициативните хора не се отказват. Не потъват в тресавището на безпомощните хора, за да виснат и те на гърба на все по-малкото работещи.

Напротив, след като старото е стигнало до задънена улица – започват нови инициативи.

Яне Янев влезе в политиката с гръм – как ли ще си тръгне от нея? 

Е, не беше чак гръм. Но си беше истинска противотанкова димка (Сделано в СССР), способна да бълва задушаващ дим до един час. Янева активистка я беше оставила в тоалетната чиния на мъжкия клозет в операта в Пловдив през 2003 година, по време на старта на кампанията на СДС за местните избори.

Откъде знам ли? Аз я открих. Докато целокупният син актив седеше натъпкан в залата, зачуден от дима но готов да остане, докато не получи заповед за напускане – аз си вързах носа и устата с рокерската кърпа за глава, метнах се на сцената и проследих дима до източника. После се върнах в кашлящо-кихащата зала и съобщих на шефовете от първия ред (Муравей Радев, Йордан Соколов и Иван Костов): „Пичове, няма да повярвате, ама си е саботаж – противотанкова димка. Да се махаме, че има да пуши до края на следобеда...”

Нямало било картел в хлебното дело, бият се в гърдите хлебарите.

Да бе... Както няма картел в олиото, нито монополи в електроснабдяването, нито дори – монопол в производството на горива.

Елементарно е. Всеки път, когато в страната замирише на политическа криза – изглежда, че може би ще се клати правителството – стават три неща. Поскъпва (после изчезва) хлябът. Цените на олиото пробиват стратосферата, както и цените на горивата.

Та: картелчета има и те са си внушили, че правителството се клати. И си развиват ценовата политика в съответната посока – риба да ловят в мътна вода.

След статията „Дребни писателски трикове” , където обсъдихме изкуството на убеждаващата реч, поднесена в писмен вид пред интерактивната аудитория онлайн, дойде време да разгледаме и малко по-конкретни теми. Ще започна с разни (мазни) блогърски препоръки, а после, ако има ищах у мен да пиша и желание у вас да четете, може да разчоплим копирайтърските, журналистическите и други писателски неволи.

Ще започна с това, че блогвам от 2006-та година. Пет години опит са напълно достатъчни да станеш експерт в която и да е област, но блогването не е „експертна дейност”, така че не претендирам да съм експерт-блогър. Третирайте този текст като напъните на един опитен словоблудец и всезнайко, но все пак – имайте предвид, че за тези 5 години не са избложени напразно – разбрах почти всичко, което може да се очаква от един блогър да разбере.

Целта на материала ми не е да се правя на информиран, а да дам ценни насоки на онези от вас, които са решили да си направят блог или вече имат такъв, но се чудят как да стане така, че някой, все пак, да го чете този блог и да го разпознава сред милионите други блогове в мрежата.

Ценните насоки са вдъхновени от опит в първо лице, единствено число и, подобно на военните устави, са писани с „кръв”. Ако българската поговорка: „Не питай старило, питай патило” е вярна, определно има какво да ви кажа, още преди да сте ме попитали. Не на последно място, препоръките, които ще дам на блогърите, са вдъхновени от грешки: най-вече грешките, които аз самият съм допускал в развитието си като блогър. Те са очевАдни, ако се поровите в архива. ОчевАдно е и преодоляването на голяма част от тях, ако се поровите качествено. И хронологично. Все пак, крайната цел на всяка човешка дейност е развитието, нали така?

Айде, стига съм се оправдавал. Ето ви разни (мазни) блогърски препоръки:

Блогчето трябва да си има тема. То е твоята онлайн идентичност. Не можеш да пишеш по всички теми и да си експерт по всички въпроси, колкото и широки разбирания да имаш за света. Точно това е начинът да се обезличиш напълно. Причината? Ами, в нета е пълно с материали по всевъзможни теми. Абсолютно всякакви ти казвам! Пишейки по „кавкото ти хрумне в момента”, ти просто допринасяш за изобилието от информация в глобалния цифров океан, но същевременно се изгубваш, обезличаваш и потъваш в него. Оставаш „под повърхността”. Хората ще се връщат отново и отново към твоя блог точно, сред милиони други, само ако знаят, че там ще намерят качествена информация по конкретен въпрос, който ги интересува. И, ако имаш какво НОВО да им кажеш по този въпрос.

Ако имаш два блога, направи си трети. Следствие от първата препоръка. По-добре да пишеш три блога едновременно, но на три различни теми, отколкото да чоплиш всички въпроси, които те занимават, само в един. Всеки от блоговете ще привлече аудитория, различна от тази на останалите блогове. Получава се качество и концентрация на общуването със заинтересовани лица. По пътя се учите един от друг, трупате опит и знания, спорите, опознавате се взаимно и постигате много, но в една определена посока. Загубиш ли посоката, губиш себе си. Естествено, в един блог може да дискутираш близки или свързани теми, но, ако предположим, че интересите ти се простират едновременно в астрономията, животновъдството и спорта, да речем, тъпо е да сервираш на читателите си „пържола с шоколад”. По-добре да си направиш три самостоятелни тематични блога и да постваш нови теми във всеки от тях, когато имаш какво да кажеш на света.

Трябва да има какво да кажеш на света. Или по-добре да замълчиш. Дори да нямаш кой знае какво за споделяне, личната ти гледна точка е ценна. Опитът ти е уникален, знанията ти – също, така че, повтаряйки всеизвестните истини, ти пак можеш да допринесеш с ново съдържание, защото си единствен и уникален по рода си човек, като всички останали на планетата. Но, ти имаш дар слово и си решил да го използваш, за да споделяш. Окей! Прави го смислено, обаче. Какво значи смислено? С-мислено. С мисъл. Три пъти мисли, един път пиши.

Създавай ново съдържание. Кажи нещо ново, да го е*а! Ако работиш със старо съдържание, обобщавай го така, че пак да стане ново: да е лесно за възприемане и удобно за ползване. Може да опишеш акцентите от наученото на последния семинар, примерно.  Нищо, че по темата е писано много. Нищо, че са участвали стотици други хора, освен теб. Нищо, че в нета и десетки книги е писано и писано по тези въпроси преди. Дай твоята уникална гледна точка! Все ще се намери човек, на когото прочетеното и наученото да му е полезно и приятно. „Седмичният блог дайджест” на Майк Рам е чудесен пример в това отношение. Майк обобщава най-интересното от българските блогове през изминалата седмица, но го прави в лек и увлекателен стил, обогатявайки съдържанието им с личния си принос. Така спестява на читателите много време за ровене из акцентите на седмицата. Освен това, Майк е първият, който се сети да го прави. Това също го превръща в автор на уникално съдържание. Ето как, стъпвайки върху старото, той генерира ново. Друг полезен пример в това отношение е „Нов брой”  – блогът за „списанията накратко”. Като маниак на тема списания, аз всеки месец се ориентирам от него какво е излязло на пазара, кое списание да си купя и кое – не. Ето още една новаторска идея!

Бъди полезен. Споделяй опит, давай ценни съвети, разказвай наученото, описвай преживяното. Това е разклонение на предишната препоръка: да създаваш ново съдържание. Чел си една книга. И аз съм я чел, но твоето мнение е по-полезно от моето, защото ти си много по-информиран в областта, за която пише авторът. Едно качествено ревю в тематичния ти блог ще ми помогне да се ориентирам кои други книги в тази област да прочета. Или ще ми спести време и пари за четене на съдържание, което преди мен си установил, че не струва. Или ще ме накара да прочета точно тази книга, защото съм я пропуснал, а в нея пише нещо важно за мен. Разбира се, да бъдеш полезен не означава само да посочваш източници на информация. Най-ценен е личният опит – давай полезни ай ти препоръки на юзърите, за да им улесниш живота, ако си компютърен гений; посъветвай ги как да си ремонтират банята / колата / вилата с най-малко разходи, ако си опитен майстор; научи ги къде и как да инвестират парите си, ако си финансов експерт. И други подобни. Помагай! Бъди полезен. Хората са егоисти. Те ще посещават отново и отново блога ти, само ако намират полезна и приятна информация за себе си в него. Между нас да си остане, но ти също си егоист. Както и аз. Това не променя факта, че имаш хубав, качествен и популярен блог, ако се опитваш да помагаш на другите с него.

Бъди искрен. Пред читателите, но най-вече: пред себе си. Споделяй нещата, които те вълнуват. В момента. Ама истински. Не се крий. Не го увъртай много. На никого не му пука, все пак (всички са егоисти)! Ако си позволиш да споделяш, обаче, ще постигнеш много и все полезни (практически) резултати. Например, търсиш си нова работа. Обясни каква точно работа търсиш и защо смяташ, че можеш да я вършиш добре. Какъв опит имаш. Ето, че е много важно блогът ти да е тематичен – в него влизат хора, които са близки до твоята област. Има много голяма вероятност изгодното предложение за работа да дойде именно от техните среди. За позиция, която я няма в обявите за работа. Но, с този човек  вече имате изградени „отношения” на доверие и сигурност, дори да не се познавате лично. Защото ти си писал, а той те е чел. Писал си много по въпроса и си писал добре.  Дошло е времето да събереш плодовете от труда си. Хората ще се доверят именно на теб, защото те познават. По думите и по делата ти се различаваш от останалите кандидати, които просто не съществуват в мрежата, защото нямат блог. А и несъществуващата обява за апетитната вакантна позиция, пратена от някой читател (или хедхънтър), също е невидима за тях.  Има го и обратният вариант: много специалисти, особено в IT сферата, редовно публикуват оферти за позицията, която напускат. Те, по-добре от всеки друг човек и, по-добре от всеки хедхънтър, вече знаят за какво иде реч. Никой друг не познава овакантената позиция по-добре от тях. Има голяма вероятност да се доверят именно на теб, като техен активен читател, защото вие вече, до известна степен, се познавате. Но има още по-голяма вероятност да ти уредят мястото, ако вече си писал много и все адекватни теми по въпроси, свързани с работата им.  Ето колко важно е да имаш тематичен блог! Не може две години да пишеш за индустриален инженеринг и да разискваш новостите в бранша, а накрая изведнъж да споделиш в блога си, че се чувстваш самотен / самотна вечер. И си търсиш приятел(ка). Другите индустриални инженери също се чувстват самотни вечер и също си търсят приятел(ка). Или вече имат съпруг(а) и деца. Те с нищо не могат да ти помогнат по въпроса.

Бъди интерактивен. Линквай другите блогъри, които са казали нещо по-интересно от теб по въпроса, вместо да ги преразказваш. Те ще се поласкаят и ще ти върнат жеста. Най-голямото предимство на блоговете е тяхната свързаност. Обменяй линкове и споделяй на воля! Така градиш мрежа от съмишленици и сам ставаш активна част от нея. Същото се случва и в социалните мрежи, разбира се, но по-добре е домакин на партито да си ти и ти да определяш правилата.

Корпоративните блогове са въздух под налягане. Смисълът на блоговете и чарът им е в това да са лични. Мога да пиша много по въпроса, но ще се доверя на горния принцип и ще споделя най-смелата позиция, която съм чел по въпроса.  Нищо, че е малко крайна. Чарът на автора, когото посочвам е в това, че е краен. Моят – също.

Пиши за хората, а не за машините. SEO мастърите няма да се съгласят с мен, но те спокойно могат да задълбочават връзката си с машините, докато аз разбирам само от връзки с хората: реални, живи, дишащи, странни и противоречиви, но прекрасни хора. Съдържанието, което пишеш, е предназначено за тях. Умението да работиш с ключови думички, да използваш няколко базови инструмента за споделяне и да съчиняваш атрактивни заглавия е напълно достатъчно. Всичко друго са гийк номерца, които няма да коментирам тук, защото са абсолютно досадни за мен, макар и действително да умеят да увеличат посещаемостта на блога ти. Въпросът при мен винаги е бил не колко хора четат този блог, а какви са тези хора и как го четат, т.е качеството винаги е стояло на първо място, преди количеството.

Отговаряй на коментарите. Както можеш и когато можеш. Ако виждаш смисъл. Примерно, някой си е направил труда да напише коментар, който е три пъти по-дълъг от твоята статия. Това значи, че ти си го докоснал този човек – с позиция по проблем, който ви вълнува и двамата. Длъжен си, просто, да отговориш на такъв коментар. Иначе, защо изобщо си хабиш времето да споделяш неща, които не те вълнуват и да споделяш с хора, които не те интересуват? Разбира се, отговор предизвикват и по-късите, но смислени коментари. Или тези, които ти намираш за смислени. Безкрайно субективно е. Отговарянето на коментари не бива да се превръща в задължение. То е по-скоро забавление. „Най-интересното” винаги е в коментарите, но никой няма право да ти се сърди, че не си отговорил на последния му коментар. Може да си зает с по-важни неща в момента. Просто, когато можеш, отговаряй на коментарите! Споделянето е всичко и чарът на блоговете е в свободното споделяне на лична позиция по всевъзможни въпроси.

Сложи правила за коментиране. Разбира се, има досадници, които само търсят начин да се заядат. Има и много начини да се справиш с тях. Моят личен подход беше да поставя „правила за коментиране” и да постъпвам според съвестта си, когато някой ги нарушава тези правила. Без излишни обяснения. WordPress притежава чудесни спам филтри, черни списъци за коментари и други инструменти, които държат досадниците на разстояние и го правят доста добре.

Коментирай в другите блогове. Хората, които твърдят, че не ги интересува колко коментара има под статиите им, нито какви, могат просто да си гледат работата! Ако беше така, щяха да забранят коментарите. Пиши разумни, смислени, любезни и аргументирани коментари. Дори да не са толкова любезни, пиши по темата, все пак. Това е чудесен начин да „рекламираш” собствения си блог, но и чудесен начин да обогатиш съдържанието на другите блогове. Свързаността е още едно от нещата, което прави блоговете смислени и очарователни. Пък и всеки обича да си изказва мнението. Няма нищо лошо в това, стига защитаването на собственото мнение да не се превърне в нападение към личността на човека, който има различно от твоето мнение. Ето по този параграф най-често се дъня аз, но имам и най-много полезен опит в грешки, от които да се уча. В спора, казват, се раждала истината. Няма по-хубаво нещо от един чудесен, подробен блогърски спор, дори да намирисва малко на лек скандал, стига тонът да е приятелски и уважението към личността на опонента да доминира над всичко останало в спора. Така, понякога, се ражда истината.

Поставяй връзки към минали публикации в твоя блог. Вместо да преразказваш. Блоговете са обратно-хронологически дневници. Старите публикации потъват все по-дълбоко в архива и все по-малко хора ги четат, но в тях, понякога, пише доста смислени неща. Поставяй линкове към стари публикации в (кон)текста на новите неща, които пишеш, но не го прави самоцелно, а защото е наложително. Да си спестиш преразказа. Тук най-добре си личи дали пишеш за машините или за хората.

Блогът – това НЕ съм аз. Да, той формира твоята онлайн идентичност. Да, той е първото нещо, което повечето хора ще научат за теб веднага, след като напишат името ти в гугъл. Да, но блогът, това НЕ си ти. Той е по-скоро резюме на онази част от айсберга, която си решил да покажеш пред света: по-лъскавичката и по-хубавката. Горната му част. Дълбочината на личността я остави за себе си. Или за консултациите с психотерапевт. Първо, много малко хора се интерсуват от личния ти живот, второ, от подобно „разногласие” в темите ще пострада тематичността на блога, която е супер важна и, трето, да се идентифицираш с блога си е опасна работа, откъдето и да го погледнеш: в личен, психологически, емоционален и социален план. Защото, за едни хора ти си добър любовник, а за други – абсолютен слабак; за едни си приятел, а за други –враг; за някои си дете, за други – родител, за четвърти си работодател, за пети – служител или бизнес партньор. Човек играе много роли в този живот. За читателите на блога ти си просто човек, компетентен в дадена (тяхната) област, който няма нищо против да споделя опит и знания. Блогът е дребно копие на теб, а не ти – дребнаво копие на блога си, да не казвам  „копеле”. Внимавай да не слееш идентичността си с блогването и да не превърнеш този, иначе прекрасен и полезен инструмент за забавление и споделяне, в основен източник на храна за егото си, т.е – внимавай да не допуснеш грешката, която аз непрекъснато допускам…

Законът на привличането действа БЕЗОТКАЗНО при блоговете. Съдържанието на темите буквално привлича хората, които се интересуват от тях. Когато избираш нова тема, ти де факто избираш и хората, с които ще общуваш след това. Ако си се спрял на конфликтна и злободневна тема, примерно, със сигурност ще привлечеш конфликтни и злободневни личности, с доста напрегнати коментри и, понякога, не съвсем любезни писма в пощенската ти кутия. В „Дребни писателски трикове” обясних, че няма лошо да твориш на противоречиви теми – да настъпваш мазоли и да чоплиш стари рани, дори напротив – така ще те четат повече хора, ако това ти е целта. Но, трябва да си подготвен за обратната връзка. Морето от информация се състои от вълни, всякакви вълни – големи и малки, а половината от тях са насочени срещу теб и срещу „течението”, в което си избрал да „плуваш”. Колкото по-емоционална, проблемна, конфликтна е темата, толкова по-големи са вълните и толкова по-висок е градусът на напрежение.

Тихомир Димитров

 

Апостол Дянков е екологичен консултант и експерт по устойчиво развитие в Поввик. Завършил е бакалавърска степен по околна среда и икономика в колежа Обърлин, САЩ. Интересува се силно от проблемите на екологичната етика, края на петрола и зеления дизайн. Обича да пише, да пътува и да изкачва планини.

Заглавието на презентацията, която Апостол ще направи на Форум Дом е “Часовник над камината”.

—

Горичка: Какво харесваш в твоя град?

Апо: Градският транспорт. Живял съм в Америка и знам какво е да нямаш градски транспорт и дори тротоари по улиците, затова сравнително рядко се оплаквам от масовия транспорт на столицата, който ползвам всеки ден. Голям почитател съм на пътуването с метро и всеки път се качвам на подземните железници във всички градове, в които пътувам, дори и да не ми се налага да ползвам метрото там.

Каква е най-важната промяна в областта на околната среда последните 5 години?
Би ми се искало да кажа, че това е вътрешната нагласа на хората в България към околната среда, но за съжаление не мога. Въвеждането на разделните системи за събиране и рециклиране на отпадъците, сероочистващите инсталации в заводите, новите пречиствателни станции, прилагането на енергоспестяващи технологии в жилищата и схемите за интегриран транспорт (по някои от тези проекти имам привилегията да работя в Поввик) - всичко това има значение. Само че това са механични решения, удобно заобикалящи необходимостта фундаментално да изменим мисленето си спрямо нашето място в екосистемата. Ролята на форуми като Дом е именно такава - да съпоставим технологичните решения и зелените практики с нашите най-базисни понятия за нещата от живота. Един фотоволтаичен панел на покрива може да промени начина, по който изглежда къщата ни, но той няма да направи дома ни зелен. Можем да сторим това само ние.

Имаш ли решение на някой наболял според теб проблем свързан с градската среда?
Да. Смогът и шумът, генерирани от колите по Цариградско шосе и другите софийски улици. Решението е много просто - електрически автомобили. Може в момента идеята да изглежда трудна за възприемане и дори екзотична, но според мен бъдещето ще покаже друго. Прецедент за това има в историята. Първата в света конференция по градско планиране проведена в Ню Йорк през 1898 г. се е провалила, тъй като делегатите не са успели да намерят решение на огромната криза с хилядите тонове тор и стотиците трупове на коне, стелещи се денонощно по улиците на Манхатън. Десет години по-късно проблемът е бил практически решен от двигателя с вътрешно горене. В момента нещата стоят по същия начин по отношение на смога и шума от автомобилите в градската среда. След около десет до петнадесет години София може да изглежда съвсем различно, и ще ни бъде изключително трудно да осмислим безропотността, с която приемаме ужасното замърсяване и шум, генерирани от автомобилите в момента. Иска ми се да можех да приложа историята за Манхатън и конете и по отношение на глобалното затопляне, както впрочем го правят някои икономисти. Там за съжаление решението няма да е толкова просто.

Трудно ли е да си консултант по устойчиво развитие в България?

Не. Доста лесно е все още и аз намирам това за недостатък. Консултантът разчита на привилегироваността на информацията, тоест възможността да разполага и борави с информация, която другите нямат. В момента човек може да работи успешно като консултант по устойчиво развитие в България на базата на шепа контакти и с минимално задълбочаване в проблематиката, просто защото в бранша има твърде малко отдадени професионалисти. Специалисти по различните компоненти на околната, среда - доктори и инженери по качество на въздуха, отпадъци и биоразнообразие има много, и те сигурно биха се подразнили от това което казвам. Но истинските консултанти по устойчиво развитие, които успешно мислят “извън кашона” и съчетават интердисциплинарния подход с търсенето на реални решения са малко, въпреки че имаме нужда от тях. Уверен съм, обаче, че това ще се промени в бъдеще и повече хора и организации ще навлязат в бранша. За мен това може да бъде само предизвикателство.

Имаш ли любимо място в България?
Да. На Витоша - пътечката от Златните Мостове към Княжево през късния следобед на някой топъл септемврийски ден. Лъчите на залязващото слънце, процеждащи се през листата на брезите. Като в рекламата на един шоколад само като си го представя и почти се телепортирам там.

За какво ще ни разкажеш на форум Дом?
Моята задача ще бъде да ангажирам публиката с “голямата картина”. Адски много ми харесват темите на следващите лектори, но за мен домът е нещо повече от зелени сгради и функциониращи и чисти градове. Вероятно ще намеся и Карл Саган.

–

блогът на Апостол

–

Регистрация за Форум Дом

САЙТЪТ БЛИЦ ПУБЛИКУВА АНАЛИЗ НА ЕВГЕНИ ПЕТРОВ, КОЙТО ОЩЕ ВЕДНЪЖ ПОКАЗВА ПОСОКАТА, ОТ КОЯТО ИДВА ВМИРИСВАНЕТО В ДЪРЖАВАТА НИ. ДОКАТО ГЛАВАТА СЕ ВМИРИСВА, МНОЗИНА СЕ ПРАВЯТ НА УМРЕЛИ РИБИ- ЕТО НЕЩО ЗА СЪБУЖДАНЕ ( НА СЕТИВАТА). Прилича ли Бойко на архар? 1 февруари 2011, 00:00 Из „оня“ доклад на ДАНС: „Има категорични данни, че представители [...]

Адашът ми Вени Марковски, Иво Маев (които познавам) и непознатия ми Марто написаха коментари в постинга ми "Експертите" на прехода, на които се захванах сериозно да отговарям. И се оказа, че не се вмествам в изискванията на Blogger за максимум 4096 знака за коментар. Затова реших - защото въпросите са важни , а ми се струва, че и отговорите ми ще са интересни, да ги пусна в отделен постинг:

Първо техните коментари:

Вени Марковски каза...

Невена, прочетох книгата - нищо особено. Много думи, малко информация. Някак си повече вярвам на себе си и на хора като Лари Лесиг (потърси в Гугъл за него), когато става дума за, примерно, един Иван Кръстев, отколкото на Достена Лаверна. Познавам и Тихомир Безлов и моето мнение е различно както от твоето, така и от това на Лаверна... Но в България подобни книги се котират, защото са пикантни, а хората обичат пикантерията.

Опитът да се обясни случилото се (и продължаващото да се случва) в България с "експертите на прехода" или с "експертите" на прехода е, меко казано, наивно и издава примирение пред липсата на разбиране какви са причините за това, че нашият "преход" все още не е завършил. А може би още не е започнал?


mapto каза...

И аз днес си купих книгата. Първо впечатление: някак си съмнително едностранчиво се говори за парите на Сорос, но не и за парите на КГБ. Но това впечатление може да е прибързано.
Второ впечатление: http://sophijski.wordpress.com/2010/11/03/%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD-%E2%80%9E%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%85%D0%BE%D0%B4/

Така или иначе ще прегледам книгата, защото е защитен антроположки труд за българското съвремие. От там нататък не знам.

Това, което ме дразни в българската литература е липсата на индекс. Знам, че го правят, за да пестят пари, но и това прави книгата много по-трудна за четене по диагонала.


Иво Маев каза...

Невена, книгата наистина си заслужава - не само заради фактите, а и заради анализа. Лично аз купих 4 броя и раздадох и на приятели.
Като човек, който познава средата на неправителствените организации отвътре, никога не си отговорих ясно да въпроса защо фондация Отворено общество например бе създадена със съдействието на Андрей Луканов и със средства от държавния бюджет... Този факт все още се крие. Както се крие и фактът, зе съществувало бизнес партьорство между Джордж Сорос и Марк Рич - документиран факт в западните източници, но старателно прикриван у нас. Защо ли?
Моля те изпрати ми електронния вариант на книгата - вече притежавам четящо устройство и искам да го пробвам. мейлът ми е ivomaev@алабаланица.бг (не е коретно да се публикува чужд адрес без изричното съгласие на собственика)
Благодаря предварително!
Иво Маев


И моите отговори, които не можах да съкратя до 4096 знака - да се намуся ;-(
- или да се изхиля на това ;-) Не знам...


@ Вени

Позволи ми да не се съглася за малкото информация. Никой досега не е изследвал ролята на т.нар. експерти в българския преход. Ролята на всякаквите НПО и водещите им фигури и досега тъне в мъгла, което подхранва всякакви клюки и глупости. Това е първата книга, опитваща се да освети и осмисли явлението като цялост. Може да не си съгласен с интерпретациите, но дори само фактологията от многото интервюта със самите експерти, си струва.

Уважавам Лесиг, но доколко той познава историята на прехода у нас? Въпрос риторичен :-) И мисля, няма да ми се разсърдиш от личностно насочения коментар: Ако представите на Лесиг за прехода са формирани под твоето влияние и на база твоята информация, в което съм почти сигурна - не мисля, че са цялостни и покриващи цялата многопластовост и нееднозначност на процесите. Вени, ляв си - не го казвам като упрек, а като основание да си обясня твоето тълкуване на прехода - без да го омаловажавам. Хайде да говорим сериозно - пука му на Лесиг за България и за някакъв си неин преход. Ти го убеди да стане съветник на Първанов - не защото Лесиг ще си губи времето да съветва никому неизвестен президент на някаква почти неизвестна държава. Евала ти правя за това, както и за многото твои реални действия за утвърждаването на идеята за Интернет като неотменима част от новата действителност. (Лична бележка - знаеш, че това не е четка; аз ти помагах за това - доколкото можех в оная ситуация.)

Иван Кръстев го познавам и уважавам (макар нерядко да не съм съгласна с тезите и с действията му).

Значи ли, че щом Лесиг и Кръстев са авторитетни личности, никой по-млад изследовател не може да разработва тази тема, още повече, че нито Лесиг, нито Иван Кръстов имат що-годе цялостен поглед публикуван?

Авторката не познавам, но ценя амбицията и реализацията й да се заеме с неизследвана важна област. И никъде тя не прави извод, че преходът може да се обясни само с ролята на експертите.

@ mapto

Прочетох посочения линк. Не мисля, че целта на Лаверн е да очерни Генчо Дайнов, Оги Минчев, Иван Кръстев, Красен, Прохаски и др. Първите 4-ма ги познавам, затова си позволявам да ги наричам така. Затова за мен те нямат никакъв ореол. Ценя всички без Генчо, но ореол нямат. За мен.

Помня например Оги Минчев, когато се учреди Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в 273-та аудитория на Софийския университет веднага след лекция от семинара на Горан Горанов, преподавател в СУ (който като Андрей Райчев бе и съветник в ЦК).

Идеята на учредителите бе да използват голямата аудитория на Горан, за да направят Клуба широко известен, тъй като чрез медиите при комунизма това не бе възможно. Веднага след като Горан свърши, излезе на катедрата - не помня Желю или друг - и започна да чете учредителната декларация на Клуба.

Погледнах Горан (и него познавам) - мислех, че чрез мимика, жестове и други невербални реакции да разбера той в заверата ли е или не. Той не се опита да покаже никакво несъгласие, седна на една скамейка с примирения вид на обречен човек, който знае, че каквото и несъгласие да изкаже, за Живков ще е вече "бита карта" заради самия факт, че това става след негова лекция от неговия семинар. Беше прав - не след дълго Горан, както и почти всички политолози и социолози - съветници в ЦК бяха изгонени оттам. Любопитен детайл - не и Андрей Райчев. Но да се върна към учредяването в 273 аудитория на СУ.

Немалка част от хората започнаха да излиза след първите изречения, защото бе явно, че ще се "попържва султана" - цитирам по памет Вазов ;-) Оги Минчев бе рекордьор. С цялата си тежест - в буквалния смисъл на килограми, той спринтира като олимпиец и (както ми разказаха после някои от излезлите) взел трите етажа първи, разблъсквайки останалите.
Аз останах докрая. Както и мнозина други. Което не ни прави никакви дисиденти.

От друга страна помня Оги на 10 ноември в "Яйцето" (така се наричаше неформално ресторанта в приземието на университета), където се бяха събрали Желю, бачо Кольо Генчев и маса още уж дисиденти, които знаеха какво ще стане. Последното само по себе си не е никаква конспирация. Аз също знаех от мои източници, а и за мнозина в София не бе тайна, че на течащия този ден пленум ще бъде свален Живков. Когато това бе официално оповестено по радиото в 18:10 (мисля, че Величко Конакчиев имаше тази чест) започна буйна радост, вдигане на тостове и прочие. Оги Минчев, който бе някъде на стълбите към приземието на ресторанта ("Яйцето" тогава бе претъпкано от хора, чакащи съобщението) запя "Многая лета". Неговият прекрасен и мощен бас, извисяващ се в цялото "Яйце", което имаше великолепна акустика, накара всички да се присъединят и приземието "Яйцето" закънтя с огромна сила.

Е, кажи ми при съпоставянето на тези действия на Оги, на които съм свидетел, как да има ореол? Много добър учен е, в много отношения превъзхождащ Иван Кръстев като задълбочена и новаторска мисъл, но ореол?

Помня също как Иван Кръстев и Юлия Гурковска - съветници на президента Желев, през 1995-96 буквално предадоха патрона си, като го убедиха, че ще спечели първичните избори в СДС (които той загуби с гръм и трясък). Апропо, ако Желю не бе приел да участва в тях, позовавайки се на това, че като действащ президент не може да се ангажира с политическа сила (днес Първанов действа също като него), не знам дали победата на Петър Стоянов на същинските президентски избори щеше да бъде така категорична. Или може би нямаше да има победа? Не зная... Но предателството си е предателство.

Иван и Джу (пак си позволявам поради познанството ни да я наричам така) недълго след това си получиха трийсетте сребърника (толкова плаща властта на Юда за предателството на Исус) - около 250 000 долара, които им позволиха да създадат Центъра за либерални стратегии, в който Джу стана изпълнителен директор, а Иван - председател на Управителния съвет.

Не бях и не съм фен на Желю, но ме възмути предателството на Джу и Иван. Желю не бе много силен в областта на анализите и прогнозите - абе, изобщо бе посредствен в мисленето (и го съзнаваше). Ако Иван и Джу не му бяха гарантирали, че ще спечели първичните, т.е. вътрешните избори в СДС, първичният му инстинкт (по силата на който той приличаше на Живков) щеше да го накара да не играе в тях. И щеше да е прав. Как Иван да има ореол?

Апропо, той за мен никога не е имал такъв. Жилището си е получил чрез ЦК - баща му Йото Кръстев бе някакъв зав.отдел или зам.зав отдел в ЦК. Също знаех, че първата специализация на Иван в Англия бе по линия на ЦК (като за млад човек като теб пояснявам - ЦК значи Централния комитет на БКП).

А за Генчо Дайнов не ми се говори. Не за това, че е тежко посредствен като политолог. А за това например, че след учението в Англия благодарение на позициите на баща му (Александър Дайнов - коресподент на партийния орган “Работническо дело” в Лондон, съответно и сътрудник на нЕкои служби), не го взеха никъде на сериозно място заради посредствеността му, а му дадоха синекурна длъжност в Института по история на БКП. И Генчо оттам си вадеше хляба - до разпускането на Института някъде през 1990 г. После стана професионален демократ. И понеже заради посредствеността му и скорошното му минало, в СДС изобщо нямаше шанс, Генчо се присламчи към "Подкрепа" - в синдиката на Тренчев трагично липсваше каквато и да е мисъл, а Генчо все пак бе нещо в тази насока. При съпоставянето на положението на Генчо при комунизма и при демокрацията какъв ореол да има?

Не мисля, че тези (и още много) факти, които не са само мое достояние, а са известни на мнозина от тогава интересуващите се от политика и промяна хора, са жълти. Достена Лаверн изобщо не прибягва до тях (макар че вероятно ги знае), както знае, че Васко Пенев (ти го наричаш В.П.) прие да стане шеф на катедрата по политология, когато след лустрационния Закон "Панев" всички стойностни политолози нямаха право да се кандидатират. Съученикът ми Васко е същата посредственост като Генчо Дайнов. През 1992 г. игра на страната на СДС, а през 1995 г. стана съветник на Жан Виденов. Хора от Философския факултет казват, че Васко се е оженил за Мария Пиргова - по-възрастна от него, с голямо дете от първия си брак, само за да направи кариера. Нямам информация и не мога да потвърдя това, но много факти след сключването на брака им ме карат да вярвам на тази интерпретация. За теб уточнявам: Васко не е биологичен баща на Достена Лаверн, тя е дъщеря на Мария от първия й брак.

Васко използва позициите на Мария при Жан, за да го назначат за съветник в Пресцентъра на Министерския съвт през 1995 г. и освен че не правеше нищо, си поръча визитни картички на български и френски (той е франкофон, английски не владее), на които пишеше "съветник на министър-председателя на Република България" - което е явна лъжа. "Съветник" е длъжностното наименование на служителите експерти в Министерския съвет. Т.е. освен Васко, имаше десетки съветници, но те не се представяха като съветници на премиера.

Това също не са жълти клюки, а неща, които не само се знаят, а са документирани.

Ако схващаш от досега изложеното - днес аз не съм ни лява, ни дясна. Тогава бях лявоцентристка, без да имам нещо общо с БКП/БСП. Имах общо с Жан (лично общо), който за мен бе надеждата за промяна на тая шибана партия. Уви, не успя. Затова и днес не е неин член.

А за Тихича - познавам го от 20-то основно училище и от 21-ва гимназия. Тъй че впечатления си имам достатъчно. Уважавам го не заради дългото ни пубертетско познанство, а заради дейността му в Центъра за изследване на демокрацията. Но - мисля, че ще се съгласиш - поведението му в контакта с Лаверн е безобразно :-(

Както и да е... Ако аз тръгна да разправям нещата, на които съм била свидетел и помня... А Лаверн (даже не знам госпожа ли е или госпожица) е достатъчно малка, за да знае нещо лично. Същевременно знам, че майка й не я сугестирала - просто го знам, защото познавам добре Мария.

Мога още много факти да разказвам, но ще се опитам да ги синтезирам - това, че в БГ някой си е заел позицията на ляв или десен, нищо не значи и е в немалка степен въпрос на случайност. А в твоята рецензия усещам "Лаверн иска да разгроми десните експерти". Дрън-дрън! - ще ме прощаваш - десни са колкото аз съм Наоми Кемпбъл. Конюнктурни са. Както и левите. Въпросът е към коя ясла/хранилка ще успеят да се присламчат. Както Кольо Колев, който стана явно ляв, след като успя да се закачи за хранилката на "Фридрих Ебиерт" - фондацията германската ГСДП (социалдемократическата партия).

Не е конюнктурен Иван Костов. За мен той е сравним със Стамболов като държавнически принос и е наистина гениален и искрено милеещ за България държавник. Та този същият Костов в началото на 1990 г. предлага експертните си качества първо на БСП и когато Луканов го отсвири (защо, по какви причини - е друга интересна тема), той се присламчи към СДС. Та той дори не бе титулярен кандидат на СДС на първите демократични избори през юни 1990 г., а резерва за всеки случай в един от двата пловдивски мажоритарни района. Кандитатът, чието влизане бе гарантирано от антикомунистическите убеждения в района, бе д-р Здравко... - ей, забравила съм името му :-( , виден психиатър и безспорен антикомунист (и него познавах лично). Но малко преди изборите Здравко неочаквано получи тежък инфаркт и почина. Така по някаква абсолютна случайност Костов влезе във Великото народно събрание. Като издигнат от Зелената партия, в която даже не членуваше - но Зелените бяха всеядни: взимаха всичко, що има стойност, само и само за да си осигурят позиции. Апропо, неслучайно седесарите от другите партии ги наричаха "земеделци с висше образование". (Имаха предвид десетилетната история на разните БЗНС-та, която е доминирана от безпринципност, конюнкурност, съглашателства, предателства и каквото и гадно да си помислиш - само и само да във властта. Или поне близо до нея.) Имам немалко информация и за контактите на младия Костов с разни съветски организации.

Но всичко това не ми пречи за мен да има ореол - защото действията му и резултатите от тях говорят сами за себе си. Какъвто и да е бил, каквото и да е правил, той направи изключително много България днес до е член на ЕС и НАТО. За да спра да говоря, ето какво съм писала за него, защото го мисля и продължавам да го мисля -->

Непознатият Костов --> http://semkiibonbonki.blogspot.com/2008/03/blog-post_15.html

Писна ми от "сестрите", писна ми от "дясното", писна ми от "Костов" --> http://semkiibonbonki.blogspot.com/2007/07/1.html

За икономическите гафове на Костов (отговор на коментар на Svetlio /Светослав/) --> http://semkiibonbonki.blogspot.com/2010/11/svetlio.html

бихте ли изнесли някои факти ,за това хубаво,което е направил ВЕЛИКИЯТ костов (цитирам коментар със запазен правопис) --> http://semkiibonbonki.blogspot.com/2010/11/blog-post_25.html

Схващаш ли разликата? Оценката ми за хората, активни участници в прехода, се основава на реалните резултати от действията им. А т.нар. експерти (аз ако бях на мястото на авторката Лаверн, щях да ги сложа в кавички) са съвършено случайни фигури - ако не бе Иван, щеше да е Драган; ако не бе Оги, щеше да е Боги. Тези хора никога не поемат и не носят отговорност.

Отгоре на всичко много ме ядосва фактът, че всички те ядат от чужди ясли - за разлика от ужкимски левия Андрей Райчев, който първо си направи суперпечеливш бизнес, милионите от който му дават такава свобода, за каквато десните могат само да мечтаят.

Не ме смятай за поклонник на Андрей (и него познавам доста отблизо) - не го приемам всякакси, но го уважавам, защото е изключителен като ум и защото си осигури да е истински независим. За разлика от десните. Мисля, че ще ти е интересно и мнението ми за Андрей, също нееднократно писано в този блог:

За досиетата и БКП --> http://semkiibonbonki.blogspot.com/2006/06/blog-post_114936595363198863.html

Насекомо, което се храни с власт --> http://semkiibonbonki.blogspot.com/2008/10/blog-post_1089.html

Деликатното положение на младежа Андрей Райчев и общественото здраве --> http://semkiibonbonki.blogspot.com/2008/11/blog-post_08.html

Коритаров-Кеворкян --> гнус и отврат --> http://semkiibonbonki.blogspot.com/2008/11/blog-post_25.html

Както и да е... Ако продължавам, май ще напиша в постинги и коментари книга, сравнима с тази на Лаверн ;-)


@ Иво Маев

Пратих го. Причината да не я кача някъде и да дам линк, е че човекът, който ми го даде, ме помоли да не я правя цялата публична, но съм свободна да цитирам колкото си искам пасажи от нея, както и да я давам персонално на всеки, който се заинтересува.

Дъжд от паднали звезди вали върху Мадлен, докато ликвидираме епохално количество храна в Скара Бар.

Когато е била малка, Мадлен е мечтаела да позира за картина на Тициан.

VOXY коментира:

блог и модерно в едно изречение?! всички разбраха че блоговете са пълна безсмислица, която най-много 200-300 човека ще четат и трябва доста напъване за да станат 1000, което пак не би ги осмислило особено когато са корпоративни, добре че е егото за да съществуват личните

Редакцията отговаря:

Ньие баш така. Ако си банка и зарибиш 1000 души да те четат, все ще им набуташ някакви “промоционални” услуги, рано или късно ще ги вършеш за клиенти и ще ги стрижеш средно по 100 лева на година. 1000 човека по 100 лева = 100 бона от въздуха. Без телевизия, без друг маркетинг. Има мегдан за бизнес. Заслужава си да сложиш една целомъдрена блогърка да пише на пълно работно време и да се завърти колелото. Произвеждаш текст, произвеждаш комуникация. Номерът е да си искрен, покрай хубавото да споменаваш и лошото.

На 27 януари в рамките на Комисията по бюджетен контрол на ЕП беше разгледан доклад за ефикасността и ефективността на финансирането от ЕС в областта на извеждането от експлоатация на атомните електроцентрали в новите страни -членки.

Продукти:
За кюфтета:
700г свинска кайма
1ч.ч. ориз
щипка сол
щипка червен пипер
щипка суха стрита чубрица
2- 3с.л. брашно

За соса:
1 морков
1ч.ч. доматен сок от консерва
1к.ч. червено вино
3- 4 глави лук
1/2ч.л. сол
1ч.л. кафява захар
1/2ч.л. червен пипер
2- 3 зърна бахар
3- 4с.л. мазнина

Приготвяне:
Оризът се накисва в купичка с вода. Мляното месо се слага в купа. Добавя се щипка сол, щипка червен пипер и щипка сушена стрита чубрица. Омесва се каймата и се оставя да се овкуси. После се добавя отцеденият ориз. Отново се обърква. Оформят се топки, малко по- големи от орех. Оставят се настрани.
Взема се тенджера. Главите лук се почистват и измиват. Режат се на филийки. Налива се 3- 4с.л. олио. Съдът се поставя на включен котлон. Слага се лукът. Запържва се за 3- 4 минути. Долива се 1ч.ч. червено вино и 3ч.ч. вода. Морковът се реже на колелца. Добавя се в тенджерата, заедно с 1ч.ч. доматен сок. Похлупва се и се оставя да ври на слаб огън. Когато поври 20 минути се отхлупва. Кюфтетата се овалват в брашно. Пускат се едно по едно. Добавят се 1/2ч.л. сол, 1ч.л. кафява захар, 1/2ч.л. червен пипер, 2- 3 зърна бахар. Похлупва се. Готви се на слаб огън 40 минути. Гозбата се поднася топла.

Днес, мили деца, ще стигнем в буквален смисъл до края на асфалтовите пътища, и то лятно време, когато през юли е минус три градуса по Целзий. До там ще пътуваме с мотора на Илиян. Приятно четене и се пригответе за мечки в гората, а ако ви е страх от мечки, недейте да четете:

До края на асфалта... (Индианско селище Chisassibi – Квебек, Канада)

В един предишен живот, в един друг свят, адресът ми завършваше на „... Монреал, Канада“. Съпругата ми със сина ни току-що бяха заминали за България и беше време за моето хоби. С няколко познати от района на Мичиган се бяхме уговорили да видим колко далеч можем да стигнем на север в Квебек (източната страна на Hudson Bay). Не, не е така... Ние знаехме с точност колко на север можехме да стигнем. Искахме да видим къде свършва асфалта. Всички бяхме със шосейни мотори. Предисторията е важна: На около 1000км северно от Монреал има едно малко градче Matagami. Там е краят на обществените пътища в северна посока. От Matagami на север започва един частен път, така извeстния с отдалечеността си и нищото по него „James Bay Road“,който е собственост на една ел. компания „Hydro Quebec“ („ЧЕЗ“).

Пътят е около 630км и стига до Radisson - ведомствено градче от 300 души, повечето служители на "Hydro Quebec", живеещи в близост до (и работещи на) няколко чудовищни язовирни стени. James Bay Road е асфалт и по него няма нищо, абсолютно нищо цивилизовано, освен една бензиностанция, горе-долу по средата. Никакви села, никакви вилни/сезонни селища. По пътя има табели и ограничение на скоростта от 100 кm/h, но както казах, това е частен път и тук полиция няма. Мястото е крайно безлюдно. На север от Radisson няма нищо, до което се стига по суша, въпреки че точката е доста по-южна от местата, до които се стига по суша в Аляска. На север има стотици индиански/инуитски села, но до тях се стига по въздух или вода. На запад от Radisson има път около 100km до Chisassimi - индианско селище. Chisassimi е почти на брега на залива James Bay, част от Hudson Bay, което е част от Арктическия океан. Бях чел за условията там в продължение на месец и се чувствах спокоен в готовността си. Знаех какви температури да очаквам, знаех, че на мобилни телефони не можех да разчитам, че пътна помощ там не стигаше. Знаех какви резервни части да си нося (мотора е Honda VFR 750 '91), инструменти и материали за почти всичко възможно. Знаех колко бензин ми трябва и каква средна скорост да поддържам, за да стигна до бензиностанцията. Знаех какво да правя, за да не привличам вниманието на мечки и други диви животни, как да се държа в близост до тях, насекомите можеха да се окажат голям проблем, ако времето беше топло и т.н. Имах спрей за мечки - тук не мога да си намеря такъв, но това нещо е супер - спира дишането и затваря очите на всичко живо на разстояние от 10 метра в дадена посока. Най-ефективното нещо за черни мечки. Прилича на малък пожарогасител и струята, която излиза от това нещо е невероятна. Както и да е. Подобни уговорки за такива пътувания бяхме правили и преди и както всеки път - все нещо ставаше с някой. И този път беше същото, дори по-зле. Един по един отпадаха от групата - един с нова работа, друг с нова къща, трети с нова жена. В Канада (в Квебек) имахме дълъг уикенд заради празник, но в Щатите нямаха и това още повече усложни нещата. Аз още бях на линия, но вече бях сам. Имах три дни и половина да отида и да се върна, от петък след работа до понеделник вечер. Времето беше достатъчно за 3500 км тотал, но факта, че трябваше да ходя сам малко променяше сериозността на нещата. Ден 1: Петък си свърших нещата в работата доста бързо и ранния следобед бях готов да тръгвам. Всичко беше готово от четвъртък, освен проверка на гумите и зареждане на бензин. GPS нямах, но имах много добри карти. Цел на пристигане също нямах, просто трябваше да стигна колкото се може повече на север преди да се стъмни. Карах по главни и скучни натоварени пътища, по които бях минавал стотици пъти, особено в началото и не смятах за нужно да снимам. Сега не мисля така, но снимки от ден 1 и 2 нямам. Първият ден завърши, като видях табела за къмпинг малко след залез. Прекарах вечерта на палатка.

480 км за ден първи.

Ден 2: Нормално начало на деня, тръгвам с много добро настроение. Ще карам цял ден, по хубави пътища, в супер време. Днес ще стигна и началото на James Bay Road. Освен посока север, крайна цел за деня пак нямам. Имах една туба за бензин, която щеше да ми трябва за да стигна от Matagami до бензиностанцията, която е по средата на James Bay Road. През деня, докато бях сред цивилизация, си правех експерименти с разхода на гориво и оставях бензина в резервоара да ми свърши окончателно - "валидирах" си изчисленията от преди. Колкото повече отивах на север, толкова повече нещата около мен се променяха. Започна се с нормалните градчета, между градчетата села, между селата вилни зони, самостоятелни ферми, крайпътни ресторанти и търговски комплекси. Всичко започна да изчезва едно по едно. Ранния следобед вече минавах по едно малко село на всеки 50-60 км и тук-там по някоя ловджийска колиба. Тук вече никой не говореше английски, можеше само на френски да се оправиш. Тук-там имаше и отсечки от по 100-150 км на които нямаше нищо. Около 5 следобед бях в

Matagami

Заредих с бензин - вкарах колкото можах и в резервоара и в тубата. Нахраних се и бях готов да тръгвам да търся началото на JBR. Струваше ми се малко хладно за сезона. Другото, което ме човъркаше отвътре беше факта, че е вече около 6, а аз тепърва щях да атакувам тази пустош сам. Вече нямах и много време, но това не ме бъркаше много - имах палатка и можех да спя навсякъде. Колко наивно. Намирам началото на пътя. Голям празен паркинг с КПП. Още не съм спрял и една лелка изкача и ме посреща: „Няма да те пусна тук с този мотор!“ Докато си свалям каската си мисля какво ли не - 'Тая да не е от ония с Harley-тата и да мрази всички останали марки - ще ме дискриминират грозно явно... ' Жената спокойно продължава: „С тоя резервоар за никъде не си, няма да стигнеш до бензиностанцията!“. Показвам й пълния си резервоар и пълната туба. Тя видимо се успокоява: „Кога ще се върнеш? Трябва да ми дадеш дата и час, но си дай няколко часа буфер - ако не се върнеш до когато си казал - пращаме спасителен екип с хеликоптер.“ Мисля си, че ми говори глупости, но казвам дата и час и тя пише нещо в една тетрадка. Предупреждава ме за мечки и вълци. Арогантно й казвам, че знам и съм подготвен. Колко наивно. Пожелаваме си приятни неща и аз потеглям - часът е 7:30 вечерта.

Тук e моментът, в който всичко се промени драстично.

Пътят започва със завой, след завоя е дълга права изкачваща хълм сред гъста гора. В далечината виждам силуета на голямо животно пресичащо самия път. Движеше се бавно, не ме беше чуло. Наближавайки го, ми заприличва на мечка. Това нещо ме чува и се затичва към дърветата. Вече съм сигурен, че е мечка! Ебаси - след първия завой! Какво ли ме чака... Минавам покрай нея, опитвайки се да не гледам към нея... Завой втори. Излизам от завоя и след него виждам втора мечка, просто да си стой покрай пътя.

Тук трябва да поясня нещо. Всичко което бях чел за мечките там ми казваше, че ги е страх от хора и освен ако не ги изненадаш, те просто бягат от теб. Малко почвах да се съмнявам в това, защото тия тук не бягаха, просто ме оглеждаха минавайки покрай тях.

Не знам в кола какво е чувството, но на мотор е гадно. Умрях от страх.

За секунди целия трип се промени. Зарекох се да не гледам встрани, а само напред. Никакви палатки, ще спя на бензиностанцията! Минавах километрите мъчително. Беше ми студено, с болки в задника и изтръпнали крака, пушеше ми се... но тия неща бледнееха в сравнение със страха, който ме бе обзел. Имах почти 400 км до мястото, където със сигурност щеше да има друг човек и до там исках да не спирам. Единствения проблем беше, че трябва да спра някъде за да си прехвърля бензина от тубата в резервоара. И това трябваше да е по-късно, когато има място в резервоара, най-вероятно след залез. Мисълта за това ме разплакваше. Не знам дали да очаквам повече движение или по-малко заради празника. Беше абсолютно празен път - никакво движение и двете посоки. Сумрака по залез караше всичко наоколо да прилича на сцена от ония филми за края на света, ядрени зими и последните хора на планетата. Чувствах се незначителен. Трябваше да карам с не по-висока скорост от 140км/h и бензина щеше да ми стигне. Минавайки по един доста дълъг мост неволята ми подсказа, че тук е най-подходящото място за спиране. Спрях по средата на платното, по средата на моста. Каквито и гадове да имаше наоколо, тук не можеха да ме изненадат. Можеха да дойдат само от двата края на моста, което ми даваше предостатъчно време да се метна на мотора и да изчезна. Пресипах бензина и изпуших една цигара. Оглеждах се нервно, но вече имах ухилена физиономия. Беше почти пълен мрак. Тръгвам пак - имам още около 150 км до целта ми, но вече замръзвах. Бях оскъдно екипиран, но това не би трябвало да е проблем, все пак е края на юни! Мислех, че причината за студа е неправилното ми хранене последните няколко дни... не можеше да е толкова студено! Почвах да мисля за алтернативни планове, но не можех да си избия от главата кадрите от първите два завоя. От време на време фаровете ми осветяваха огромни кървави следи по пътя от едри диви животни, неизбежно следвани от труповете им край пътя. Някои от труповете бяха толкова големи (лосове?), че не проумявах как МПС-то ударило това нещо се е измъкнало, тези неща явно се бяха случили преди не повече от 24 часа?!?! (В последствие разбрах, че тук "местните" карат само от най-гигантските пикапи/камиони - снега зимата не се чистеше редовно). След 30 км съм на бензиностанцията... 20 ... 10... 0 ... и нищо, нито табели, нито светлини, само една безкрайна ивица асфалт и аз. Тук започна един спор с другото ми "аз" - "Връщай се, подминал си го!", "Не, още малко и ще го видиш!" Имайки предвид колко неточни са километражите на тези мотори реших да продължа - след може би най-дългите 15км видях табелата. Светлини още не виждах, защото бензиностанцията не беше на самия път. Свих в дясно и след малко видях и светлините. Оказа се, че не е само бензиностанция а цял комплекс от бунгала, хангари с някаква техника и бензиностанция, но хора нямаше никъде освен един чичко на бензиностанцията гледайки телевизия. Свличайки се от мотора отидох в кабината при него: „Абе колко е температурата тук?“. Човека превключи няколко канала и каза „Минус три“; „КОЛКО?!?!“ - „Минус три!“... ето защо ми е било толкова студено, нищо ми няма на храненето. Беше около 23:30. Бързо зареждане с бензин (цената беше тройна!), смазване на веригата и отивам да спя. Сега не си спомням колко платих за бунгалото, но знам, че цената беше абсурдна. Бунгалата бяха като казармено помещение с една обща баня и тоалетна. Няма лошо - и това е добре дошло след този филм на ужасите.

870 км за ден втори.

Ден 3: Сутринта ставам и пия кафе. Оглеждам комплекса.

Бензинджията работеше нещо по един хеликоптер, имаше един пикап на колонките.

Забелязах насекомите по предницата на мотора си. Бяха доста за тези температури. Какво ли щеше да бъде, ако беше по-топло?!

Тръгвам към Radisson.

Прекрасна природа, нищо общо със снощните гледки и усещания. Хладно, но слънчево, времето обещаваше да е доста топло.

По обяд бях в Radisson - края на пътя на север.

Триста дружелюбни хора живееха тук. Градчето беше голяма централна сграда на Hydro Quebec - тук имаше музей, информационен център и гидове за язовирните стени. Нямах време за това, исках да видя други неща.

Това долу беше кафенето и ресторанта и магазина. Повечето коли са служебни камиони.

Кратка почивка за кафе и продължавам

на запад за индианското селище Chisassibi.

100км хубав асфалт и съм там. Тук вече бензин се намира по-лесно (има и в Radisson и в Chisassibi) и се отпускам да покарам бързо. Страшни завои и настилка и целия път - само за мен.

Малко преди селището виждам и края на асфалта.

[geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Черния път влиза в селцето, което е по-скоро махала. Нямаше кой да попитам как да продължа до залива James Bay, хората сякаш ме отбягваха. Обиколих цялото селище и нищо като път не намерих.

[singlepic id=7941 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=7942 w=320 h=240 float=right]

Влизам в централната сграда на площада, в която има банков клон и магазин за хранителни стоки. Вървейки из магазина хората дърпаха децата си като приближавах и вече бях сигурен, че има нещо, за което не знам.

Никога не съм се чувствал толкова мразен, а не бях направил нищо?!?

Късния следобед на същия ден един старец ми разказа следното: Това племе индианци (Cree) са живели на един остров в залива в продължение на около 6000 години. Всяка пролет младите са излизали на континенталната част на Квебек и са мигрирали обратно на часовниковата стрелка (гледано на карта) из цял Квебек. Есенно време са се прибирали на острова. И така до шестдесетте години на миналия век. Тогава идва белия човек и им казва: „Ние ще строим язовирни стени на най-големите реки вливащи се в залива. Има вероятност, от промените на теченията в залива, вашия остров да изчезне. Ако искате можете да останете тук, а ако искате ние ще ви помогнем да се преместите на континенталната част и ще ви построим инфраструктура, цяло градче с къщи и т.н.“ След много скандални конфликти племето решава да не рискува и се мести. Белия човек идва, строй тази централна сграда и изчезва. Племето е трябвало да си строй къщи и всичко останало само. Там явно мразеха всички бели. Тогава обаче това не го знаех. Отбягваха ме като прокажен. Решавам да се оправям сам с търсенето на пътя. Отивам до единствената бензиностанция да заредя. Момчето, което работеше там започна да се радва на мотора „Колко вдига?“ - пита ме той гледайки скоростомера, „Не знам, не съм проверявал...“ - викам му аз и забелязвам, че приема думите ми макар и недоверчиво. Факта, че плямпам на английски, а не на френски сякаш му отпуска гарда и решавам да го питам къде да намеря пътя, който продължава към залива. Той ми обяснява и за пет секунди всичко е ясно. Мотора не е за пясък и черен път и e доста натоварен, но ще карам бавно и все ще стигна - 15-20 км са все пак. Дори не обърнах внимание на вибрациите, които ми кроят номер, за който ще науча след около 24 часа... Такива бяха гледките покрай пътя:

След около час бях на залива (Хъдзън, Hudson bay)

Връщане през Chisassibi и дългата газ към Radisson.

По пътя виждам нещо, което ума ми не побира и спирам. Беше толкова абсурдно, че виждах и не вярвах - семейна двойка от Норвегия (май Норвегия беше) на велосипеди и едно "ремарке" за велосипед с бебе в него?!? Питах, гледах, пак питах... спят на палатки и разчитат на спрей за мечки ... „аре чао, вие сте ебаси hard core изродите!“ На връщане не минавам през Radisson, а отбивам към JBR, за да стигна там където спах миналата вечер. На едно място спирам за почивка край пътя. Ония на велосипедите ми бяха дали кураж.

Гледките в тайгата бяха странни

Почвата е пясък, почти като пустиня, а дърветата са миниатюрни, сякаш са болни от нещо.

По едно време забелязвам това:

После виждам и мечка, след малко втора, след малко трета.

Снимам ги от около 150 метра, и без да гледат към мен знам, че те знаят, че аз съм там. Надушват ме, значи съществувам ;-) По едно време почнах да усещам, че май си играя с късмета, метнах се на мотора и продължих. Двуезични - това долното на знака е Cree - индианския език на племето Cree

Безаварийно пристигане по тъмно и пак същото бунгало. Смазване на веригата - утре щеше да е много дълго денонощие.

780 км за ден трети.

Ден 4: Днес трябва да се прибера. Утре съм на работа и имах около 1400 км до вкъщи.

Сутринта беше мрачна. Местността е била жертва на горски пожари през осемдесетте години и още не се е възстановила, само тревите и храстите бяха наваксали.

Следва зареждане с гориво и пак зацикляне между 120 и 140 км/h. Минавах за пръв път оттук по светло. Още горски пожари, но значително по-скорошни.

Тук-там някои знаци ти напомнят къде се намираш.

За някои неща ми беше трудно да повярвам, че са естествени.

Реката Rupert

- имаше планове на тази река да се строй още една стена и да се пресуши повечето от това:

На много места имаше надписи "Help Me!", но май това ще е цената на по-чиста енергия.

Една от малкото коли които видях на самия JBR. Просто си беше зарязана там.

Още горски пожари. Милиони изгорели кибритени клечки докъдето ти стига погледа.

Тук вече стана интересно. Карам си аз прилично разсеян и в главата ми се въртят едни цифри: колко км остават, колко часа имам и т.н. Изведнъж виждам нещо на пътя, нещо което никога не бях виждал. Женски лос с две малки пресичат пътя.

Спирам си в лентата без да се притеснявам, че нещо идва зад мен. Бъркам в чантата на резервоара, взимам апарата и почвам да щракам. Виждайки, че не ги притеснявам и ми дават повече време със себе си почвам да махам каска, ръкавици, тапи за уши и т.н. Сега съм в супер готовност, но видимостта е намалена от растителността покрай пътя. Решавам да мръдна няколко метра по-напред и го правя без да си слагам каската. Изведнъж чувам нещо което ме вкарва в паника.

Туп-туп-туп - странен шум от задното колело.

На момента знаех, че е нещо, което не съм чул досега заради тапите в ушите. Забравих и за лосове и за всичко! Молех се да е гумата, но знаех, че не е. Оглеждам задницата от всички страни, но нищо странно не виждам. Оглеждам местността да преценя сериозността на ситуацията и се бавя, сякаш надявайки се проблема да се оправи от самосебе си. Не ми се почваше. Не знаех какво ме чака, но знаех, че ще дълго и гадно. Приготвих си спрея до мен и последва махане на всичкия багаж, за да сложа мотора на централна стойка и махане на задното колело. Видях проблема и веднага ми олекна.

Задния спирачен диск се държи на четири болта и гайки. От вибрациите (най-вероятно, защото ги бях проверявал същото лято) на черния път предишния ден всичките се бяха разхлабили, едната гайка дори беше паднала някъде по пътя.

Болтът, който се е държал от падналата гайка вече беше почнал да излиза от задната страна и стържеше в главината (май така се казва) на колелото. Не знам как не беше закачил на ръбчето и не ме беше пребил някъде... а и защо японците са решили гайката да е отвън а болта отвътре така и не разбрах, колкото и хора да питах след това... сигурен съм, че са имали причина, но все пак... Отне ми около час и половина да съм готов за път отново. През част от това време се появиха една мечка и нещо, което приличаше на лисица, но не го видях добре.

Затегнах останалите три болта и махнах четвъртия. Накачих обратно багажа и поех. Мислех си, че ще съм тук много по-дълго, но ми се размина - не само ще мога да продължа, но и май още можех да се прибера „навреме“.

Безаварийно стигнах до КПП-то. Там имаше друга жена, която беше видимо притеснена, въпреки, че говореше със спокоен тон.

По техни изчисления бях закъснял с около 4 часа, по моите бях подранил с около 8. AM/PM, няма значение... извиних се културно приемайки вината. Не спирах да се хиля - чувствах се невероятно и малко дори бях разочарован, че най-интересното е свършило. Зареждане на бензин в Matagami и газ към Монреал. Това прибиране от средата на JBR ми отне общо 22 часа, от които валеше около 12. Тази снимка е направена поне час преди залез:

По едно време през нощта не можеше да се поддържа повече от 60-80км/h, светкавиците пътуваха с мен. В друг момент веригата ми започна да вие и отбих да я смажа. Около 200км преди Монреал започнах да правя глупости от умора и дремнах 45 мин на една бензиностанция.

Последва влизане в Монреал през около 30-40 км задръстване.

Спомням си, че контраста между онова задръстване и пустошта на JBR ме разсмиваше тогава. 22:00 часа:

Прибиране в 8:00, душ и обратно по задачи. Колегите ми не разбираха защо не спирам да се хиля. Разказах им всичко. Те пак не разбираха...

1350 км за ден четвърти.

Ето и целия трип: (две-три от снимките не са в хронологичен ред) [caption id="" align="aligncenter" width="704" caption="Цялото пътуване до края на асфалта и обратно"][/caption] кофти планиране е майка на приключението Автор: Илиян Вълчев Снимки: авторът Още пътеписи от близки места:

1. Из Квебек, Ню Бронсуик, о-в Принц Едуард и Нова Скотия (Канада)
2. Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(3): По пътищата в САЩ, пътуване до Чикаго и Ниагара, канадска виза и Канада
3. Пътуване до края на света(2) – Шабла, Дуранкулак…
4. Изостанала на края на света (Огнена земя)
5. В преследване на китовете – Тадусак, Канада
6. Надежда в края на света
7. До Тасос в края на лятото
8. Пътуване до края на света(1) – Каварна, Калиакра, Тюленово

Това се случило много отдавна, когато Бог току-що бил създал нашето слънце и му наредил да свети. Огледало се слънчицето наоколо и не видяло никого освен себе си. Никой, върху когото биха могли да паднат лъчите му. И попитало Бога:
-Но за какво ми е да светя и за кого? Как да разбера, че светя, като около мен няма никой, който да отразява светлината ми.
И тогава Бог създал най-различни по големина, цвят и плътност планети, за да поведат хоро около слънцето, въртейки се около него и около собствената си ос. Зарадвало се то, че има на кого да свети и засияло ярко, ярко.
Но веднъж, когато дарявало една планета със светлината и топлината на своята любов, се замислило, а свети ли в същото време на останалите планети. Насочило вниманието си към друга планета и видяло, че и тя е осветена. Но виждайки нея, загубило от поглед останалите, които не стояли на едно място, а се въртели около него, така че нямало как да разбере, достига ли до тях светлината му или не. Не се получавало едновременно да обърне внимание на всички. Усъмнило се слънчицето дали прави всичко правилно и помръкнало. Видял това Господ и го попитал:
-Какво се е случило с теб? Защо гасне светлината ти?
-Не мога да обхвана с поглед всички планети. И затова, когато виждам една от тях в светлина, не знам, светя ли в същото време на останалите или светя само на тази, която гледам. Може би ще разсееш съмненията ми, защото по-добре от мен знаеш какво и как?
-Ти все още не можеш да осъзнаеш влиянието си върху всички, но знай, че когато осветяваш една планета, ти светиш на всички, а решиш ли да лишиш от светлината си само една планета, лишаваш и всички останали. Всичко, което правиш за един, го правиш за всички.

Сергей Шепел

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

На графиката е дадена промяната в цената на галон мляко (3.5 литра) + 12 яйца + фунт масло(400 грама) + самун пшеничен хляб. Ако погледнем цените на Уолмарт имаме цена за пакета от $9.60 през октомври 2009 и $10.25 през януари 2011 или за 15 месеца цената е нараснала с 7%. Share on Facebook

знам, знам, знам, не харесваш София, знам. но аз я харесвам. какво харесвам в София ли? много неща. София е моят град. на София най-ценното й е Витоша - няколко минути и си там, силна, спокойна, винаги там, пази; хората, поне част от тях, естествено - моите приятели; харесвам улиците на София в неделя ...