Горе

Оставаха още десетина стълба до горната станция на лифта. Бях отпуснал ръце върху поклащащата се от вибрациите на съоръжението дъска, покрита с топящ се бавно под лъчите на слънцето сняг. На седалката до мен с висящи във въздуха ски се усмихваше човек, спускал се по „Заека“ още от дните на първия едноименен лифт в България. А преди да сложи ските Atomic, с които щеше да се спусне по „Стената“ след малко, е карал и съвсем обикновени дървени ски без кант, завързвал е краката си за тях с кожени ремъци. Бъчовки май се казвали.

На тази поляна играехме 20 деца. На онази още десет. [...] Качвах се до тук пеша. Имах гуменки, майка ми ми ги беше купила, ама си ги пазех и ги обувах само за мачовете. А сега… Те даже не знаят имената на футболистите. Ходят и чупят всичко. Хулигани. Що за народ, бе…

И аз като момчето, с което няколко пъти за возихме заедно на „Романския“, не гледам спорт. Предпочитам да го практикувам.

Затова и не можах нищо да добавя. На футболен стадион съм ходил точно веднъж. Не си спомням причината.

А едно време само притваряхме вратите на къщите си. Нямахме ключове. После пък се появиха ключалките и ние ги заключвахме вратите, ама оставяхме ключа под стелката на входната врата. И знаехме, че и съседът си слага ключа там, под неговата. А сега…

Раздвижих леко ръце във влажните вече ръкавици. Сега просто времената са различни. Хората са различни.

И тия наркотици… И компютри… Все виртуални светове, които нямат нищо общо с реалния. Тоя, в който живеем. За какво им е?

Леко подухна вятър и ни залюля. Над нас блестеше слънцето. Нямаше нито един облак на чистото синьо небе. Някъде под нас започваше гъста мъгла, скриваше добре София под непрогледен и мрачен килим. Ние поне бяхме сред природата.

Подминахме табелата, напомняща ни да повдигнем предпазната рамка и да се подготвим за слизане. Носещият очила човек на станцията отмести поглед от книгата си, махна ни с ръка през тънкия червен пуловер и полу-автоматично, но загрижено ни подвикна да не минаваме по „Лавината“.

Нямах такива намерения. Поздравих го и аз с усмивка, скочих бързо от седалката и заслизах по наклонената платформа. Моят спътник вече беше сложил очилата си и доволно утъпкваше със ските снега около себе си. Намигна ми. Пожелах му приятно спускане. Сигурно щях да го срещна някъде по пътя. Не бяхме много тия, които се качвахме до горе.

Седнах върху непокътнатия сняг, за да затегна краката си в автоматите. Изправих се с известно усилие. Това щеше да ми е последното спускане за днес, трябваше да го направя интересно. И вместо да хвана отново по снежните дюни към горната станция на „Романския“, се заизбутвах по склона към Черни връх.

Изместих тежестта на тялото върху задния крак и набрах скорост по плътната снежна покривка. Криволичех успоредно на следа, подобна на тази, която оставях зад себе си. Единствената следа в голямото бяло пространство наоколо. Отпивах от бутилката леденостудената вода, а разкопчаното ми яке се опитваше да ме настигне в снежния прах на завоите.

Беше един наистина невероятен ден на Витоша. С умора и нежелание разхлабих автоматите и измъкнах краката от обувките. Нищо, следващата неделя наближава.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Прочети цялата новина

Свързани новини: