НЕУТРАЛИТЕТ ПО ВРЕМЕ НА ЧУМА

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Първанов ще запази неутралитет на предстоящите президентски избори – съобщи самият той при посещението си във Виена. Според него неутралитетът се изразява в това, че няма да посочи кого предпочита за свой наследник сред кандидатите за високата порта. Освен…..Разбира се, че винаги има едно “освен”. Освен ако “ситуацията не стане достатъчно сложна и драматична”.

Тази концепция силно ми прилича на концепцията да запазиш неутралитет по време на чума.

От друга страна, то и аз все се каня да запазя неутралитет спрямо красивите млади девойки с чаша вино в едната ръка и кубинска пура в другата, граждани, но все не успявам. Най-малкото, защото такива ситуации винаги се оказват достатъчно сложни и драматични, та човек не може да ги пренебрегне. И, помнете ми думата, сегашният ни бивш президент също няма да успее. А ето и некои особено важни съображения като обосновка на последното твърдение.

Първо, също както онази не малка част от българския народ, която, кой знае защо, си харесва президента, забелязал съм през годините, че президентът пък си харесва думата “неутралитет”. Само че избягва да обясни публично факта, който несъмнено знае – че да запазиш неутралитет не означава да не участваш в събитията, а означава да стоиш като кибик привидно настрани, докато бунаците се бият в калта. И накрая да извлечеш само ползите от боя, без вредите.

Подходящ пример за това са свинските войни около Коледа, когато един срещу друг се възправят прасе и човек с кървав нож – всички останали пазим неутралитет. А после  целокупно плющим мръвки, без угризения. Е, може и да не звучи като особено джентълменска поведение, но пък е воистина печелившо за сметка на това.

Второ, да не посочиш кого предпочиташ за наследник не е равнозначно на запазен неутралитет. То обаче е равнозначно на други две много важни неща – че имаш претенция за изключителност и че не се притесняваш да бягаш от отговорност.

Защо политикът Първанов бяга от отговорност е ясно – просто той така е свикнал, винаги така прави и така печели. Разбира се, печели, защото е, божем, политик в България, ако беше в нормална страна, нямаше да бяга от отговорност. Или нямаше да печели. А най-вероятно изобщо нямаше да бъде политик.

Защо обаче Първанов има претенция за изключителност е въпрос наистина с повишена трудност. В смисъл – на какво отгоре? Вече десет години не мога адекватно да си отговоря на това питане…..Но пък мога да кажа друго – ако по естествен начин ти идва отвътре да смяташ, че хората в България само тръпнат да посочиш наследника си, за да се втурнат да го изберат, значи не си за “Дондуков”, а за Карлуково. Където ще получиш не пост, а солидна диагноза, включваща маниакално-депресивни състояния, базирани най-вероятно на подтиснати спомени от иначе щастливото детство.

Третото съображение опира до това, че като прави изявлението си във Виена, а не в София, Първанов от една страна се надява да го чуят колкото може по-малко хора в България, както и стана, а от друга – просто се опитва да се докара пред чужденците. Той знае, че те там са свикнали на подобни лъскави приказки и, поне докато истината не лъсне, вземат ги за чиста монета, въпреки досегашния си опит с него лично. Наивни са, да, все смятат, че доброто в човешката природа е способно да надделее и човекът междувременно да се е поправил…..

И четвъртото съображение, граждани, се корени във все пак поставеното от Първанов условие – ако ситуацията не стане достатъчно сложна и драматична. Ами това на практика напълно обезсмисля всичко, казано от него по въпроса. Защото тя ситуацията около президентските избори в България и без това вече си е достатъчно сложна и драматична. Тоест, от тази гледна точка, намесата на президента в изборния процес е неизбежна.

Защото иначе как ние, политически невинните граждани, ще се ориентираме правилно сред нелепите муцуни, които вече са заявили или за които се говори, че ще заявят претенции към президентското кресло. В зората на демокрацията тогавашният в. “168 часа” имаше една рубрика – хората, сред които живеем. Колегите просто публикуваха списъци на разни повече или по-малко известни типове от публичното пространство. И като ги четеше, човек наистина придобиваше усещането, че трябва жив да се ожали заради случайното обкръжение, в което се е родил и съществува неслучайно.

Та и аз сега – смятам само да ви изброя имената на някои от онези хора, за които се подочува, че евентуално ще се кандидатират за най-високия държавен пост: Иван Славков, Ивайло Калфин, Алексей Петров, Никола Филчев, Цветан Цветанов, Надежда Михайлова, Татяна Дончева, Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов, Меглена Кунева, Волен Сидеров…..

Съображенията на тези персонажи и свързаните с тях политически интереси очевидно са тотално различни. Като се започне от чисто човешката суета, мине се през желанието да се прави цирк на народа, през наистина  болестни състояния и непреодолимото вътрешно усещане за наличието на външна политическа принуда, та се стигне чак до откровението, че най-големият християнин сред споменатите е бил подтикнат да се кандидатира заради прогнозата на един екстрасенс. Вземи единия и го блъсни в другия. Ама силно.

Каквито и да са съображенията им обаче, според скромното ми мнение някои други персонажи като Мечо Пух, Том и Джери, както и Тримата глупаци, също биха седели перфектно в тази компания – дотолкова не стават всички споменати вкупом и поотделно.

Това всъщност е единствената гледна точка, от която бих могъл, поне донякъде, да разбера неохотата на Георги Първанов да посочи кого предпочита за свой наследник. Само че той и неговите душевно-политически терзания не ме вълнуват изобщо.

Вълнува ме единствено въпросът как средностатистическият български гражданин ще успее да избере от сред тази и подобната ней гмеж, която реално ще се запише кандидат за президент в най-скоро време. Да не говорим пък как ще се ориентира от това блато да избере правилния човек онази маса граждани, която е под средното статистическо ниво. И какво ще последва като резултат от това, отчетен от статистиката след десет години. Защото ако за последните десет, под мъдрото лидерство на Първанов, страната напуснаха само 600 хиляди души, то дайте си сметка какво ще се случи под лидерството на някой, когото дори Първанов се свени да посочи за свой наследник, `щото за нищо не става.

Не че ако той го посочи, няма да се случи съвсем същото, де, но да не задълбаваме още навътре, че и без това боли.

Само да добавя накрая и още малко информация за словесните подвизи на Георги Първанов в братска Виена. Научаваме се, че той, освен коментираната дотук идея за неутралитет, е лансирал още две блестящи умотворения.

Едното е, че като не можем повече от век да реализираме Сан Стефанска България в реалния живот, то поне да вземем да я реализираме на духовно ниво. С други думи, доколкото схващам, идеята е ние, българите, да вземем отведнъж да се превърнем в умни, работливи, толерантни хора, истински и последователни любители на демократичните практики, спазването на човешките права и ориентирани като народ и индивиди към реализацията на висшите човешки ценности. По този, всъщност много хитър, но и правилен начин, да станем притегателен център за духовните въжделения на всички етнически българи, които пъшкат от гнет в околните балкански страни, както и на онези, които са избягали на гурбет в пустата чужбина.

Нещо такова ще да е, няма какво друго да означава “духовна Сан Стефанска България”. Как точно ще се реализира, на мен не ми е ясно, но президентът сигурно знае, щом го казва.

Другото му виенско умотворение е свързано с положението на посланиците-ченгета, които той упорито не иска да отзове, въпреки щетите, които нанася на България с този си инат. На въпрос по темата, зададен от австрийски журналист, Първанов отговаря еднозначно: “Където ходя – в Европа и по света, чувам добри отзиви за българските посланици и за мен това е критерият за оценка на тяхната работа“.

Не че президентът се е засилил да ходи по нормалния свят, та да получи обективни отзиви. Още по-малко пък – добри. Да отиде например в Лондон, че да видим. Ама той не ходи, `щото не го канят. А ако го канеха и ходеше – щеше да получи. Обективни отзиви, имам предвид. Добри няма откъде.

Поне да се беше сетил, че самото задаване на такъв въпрос от страна на австрийски журналист по време на посещението му във Виена е дебел намек и от австрийска страна, че нещата с посланиците-ченгета не са хич наред, но хората са деликатни, за да му го кажат в прав текст.

Ама и по отношение на този тип досетливост нашенският президент проявява пълен неутралитет. Да не кажа и нещо по-медицинско. Но все пак – добре че го проявява само когато му е изгодно, де, иначе много щеше да ни изложи. Ако не пред чужденците, поне пред братята ни от духовното Сан Стефано.

 Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: