Фрагмент

Остави чашата до прозореца.  Точно там, където се спускаха струйките на дъжда. Щеше да е особено подходящо, ако навън беше мрачно и сиво – такова, каквото беше в сърцето й. Но времето не изпитваше съчувствие към дребните човешки проблеми и затова навън дъждът се сипеше под лъчите на топлото пролетно слънце. Всичко тече, panta rei и така нататък.

Не й се излизаше, въпреки че беше оставила прозореца леко открехнат – точно толкова, че падащите капки да рикушират по парапета над масата. Наистина не знаеше какво да прави. Или по-скоро въобще не се и чудеше – просто седеше на едно място, вцепенено, тъпо. Кафето разпръскваше познатия си аромат из стаята, без да успее да предаде същия домашен уют, както преди. Затова виновно изстиваше, далеч от топлите й длани. Каквото и да направеше сега, нямаше да успее да я накара да се почувства по-добре, затова се сгуши в порцелановото си палто и замълча.

Може би проблемът беше в музиката. Противно на очакванията, тя не заглуши гласовете в главата й, а само ги засили. Всеки текст беше откровение, всяка нота беше скрит спомен. Помнеше същото това слънце, същата тази музика, същото кафе. Само че тогава всичко беше толкова различно. Втората чаша днес я нямаше.

Представи си, че е актриса в независим френски филм. Представи си как камерата я снима в гръб, крехко очертание на фона на слънчевия прозорец и кухненската маса. Камерата се приближава, минава над рамото й и спира върху чашата с ароматна пара, която оставя топли следи по стъклото на прозореца. Нейната ръка влиза в кадър, пръстите унесено пробягват по порцелановия ръб. След две-три кръгчета се отдръпват. Крупен план на лицето й, изглежда замислена и някак тъжна. Изпълнена не с тъга, а с някакво необяснимо съжаление. А може би обяснение така или иначе не е нужно в независимото кино. Паралелен монтаж със стичащите се дъждовни капки по стъклото. Слънцето отскача от блендата на камерата и оставя цветни зайчета. В нейните очи блещукат не-дъждовни капки. Обръща се и бавно излиза от кухнята. Входната врата, гледана от коридора на апартамента, се затваря тихо, нежно, внимателно, почти любовно. Сякаш не иска да изплаши спомените, които остават на топло и сигурно в панелната клетка. Място, което до толкова скоро е носило гордото прозвище „дом”.

Хенри Милър обича да превръща жените в проза. Тя предпочете да се превърне в сцена от филм. Всичко тече, panta rei и така нататък…

~ Fin. ~

___
снимка: filigran

Още по темата:

1. У дома е там, където има пудинг
2. Пръстите на стъклото ми
3. Майлс

Прочети цялата новина

Свързани новини: