До Тропика на Козирога: Френска Полинезия

И така – как изглежда Раят? Топличко и расте всичко, но няма мухи и комари – но даже там има неприятности ;-) плъзнали са чак до остров Бора Бора, където днес ще ни води Мария. Приятно четене:

До Тропика на Козирога: Френска Полинезия

Пътуването до Френска Полинезия

обичайно протича на 3 етапа и отнема 2 дни. Летим със самолет на Air Tahiti Nui – полинезийската авиолиния от Париж около 23 часа с транзитен престой в Лос Анджелис. Посреща ни

нощно Папеете – лек жасминов дъх и много влага.

Най – добрият вариант да видите Полинезия за мен остава пътуването с круизен кораб, което включва пет острова, които са и най – населени. Самата островна държава е с площ колкото Европа, но една много малка част от тях са населени. Съществува и варианта да се пльоснете 7 дни в някой от хотелите – морски къщурки в лагуната на Бора Бора, но това, според мен, мога да го направя навсякъде по света. . . [caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Таити, Папеете"][/caption]

И така – отплуваме от Папеете – столицата на Таити в посока

Хуахине

Обикаляме по крайбрежната, пием 2 кафета за 10 евро и се прибираме на кораба. Хуахине почти с нищо не ни плени, тук основното, което се предлага на турсистите са водните спортове, но "ние не се мокрим излишно" – отсича сестра ми. Следва

Раятея и Тахаа – два острова, обединени в обща лагуна

Записали сме предварително екскурзия, в която ще посетим плантация за ванилия, плантация за добив на перли и ще направим панорамна обиколка около планината на Тахаа, родното място на местния герой Хиро. [caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Планината на Тахаа, родното място на героя Хиро"][/caption]

Той пръв от сънародниците си като най – силен и издръжлив е отплувал с кануто си на север до Хавай, където се влюбил в местната принцеса и оттогава хаитяните и таитяните се сродили. Планината е като нарисувана, както впрочем и всички "планини" – угаснали вулкани на архипелазите. Даже този на Таити още си е действащ – минавайки покрай скалите можеш да чуеш лек тътен, съпроводен с изпускане на бял облак пара от цепнатините. При всяко такова "изпръцкване" неволно поглеждах към небето и шепнех – "Моля те, Господи, не сега, нека не изригва точно сега! " [caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="На брега на Тахаа"][/caption]

Отглеждането на ванилия

е доста трудоемко, това е наистина къртовски труд. Възродено е преди около 15 – ина години, в малки плантации, обширни колкото български селски двор. Мъката започва с цъфтежа и необходимостта от опрашване. [caption id="" align="aligncenter" width="480" caption="Дърво ванилия"][/caption]

В Полинезия няма насекоми. Нито едно! Няма комар, нита муха, да не говорим за пчелите. Опрашването се извършва от бригада от съседните къщи и семейството, хората попляскват/не се сещам за друг глагол/ с палмови листа клончетата с цветовете. Следва узряването на плода, бране и сушене за около 1, 5 – 2 месеца. [caption id="" align="aligncenter" width="720" caption="Изсушена ванилия"][/caption]

Целият цикъл – от посаждането до готовия, готов за експорт продукт, отнема точно година. Мъчително, трудно, но хората не се отказват и продължават.

Мидената плантация

е добре организиран рекламен продукт. Една къща за персонала, един магазин, малка зала на открито с пейки за презентация на "лова на бисери" и множество усмихнати полинезийки, които ни посрещат с цветя и песни. Самата плантация представлява рибарски мрежи, потопени във водата, по които са накачени мидите. Всяка мида се отваря едва – едва, с пинсета внимателно се вкърва ядрото – песъчинка, което е камъче от река Мисисипи/с тези камъчета ставали най – готините екземпляри/ и се чака в продължение на 6 до 8 месеца раждането на перлата. И тук успеваемостта и възвръщането на инвестицията е проблемно – перлата може да е с неправилна форма или оцветка, което сваля цената й наполовина. [caption id="" align="aligncenter" width="720" caption="Перлена мида"][/caption]

Връщаме се на Раятея, където сред градината от лотоси на пристанището откриваме интернет – кафене. Интернетът е бавен и скъп, но го има! В нашата програма следват островите Кук, но капитанът съобщава, че океанът около тях е доста бурен, вълните са високи и той не иска да рискува. Жаалко, пропускаме навлизането в териотиралните води на Нова Зеландия и самите острови, но като компенсация

отплаваме към архипелага Туамоту и неговата перла в короната – Рангироа.

На снимките в нета Рангироа е онзи самотен остров с бял пясък и множество палми. Виждали сте го стотици пъти, обграден от магически синьото море. Оказва се и любимото място за плаж на нашия капитан. Морето е до колене, дъното е осеяно с корали, рибки във всички цветове на дъгата щъкат наоколо. Рай! [caption id="" align="aligncenter" width="400" caption="Рангироа"][/caption] На кораба се усеща леко неспокойствие, всички са малко превъзбудени – решавам, че са попрекалили със слънцето и гмуркането на райското островче, когато , като светкавица в блондинския ми мозък се промъква като заклинание – та утре сме на

Бора Бора!

Вълнения, усмивки, танци до зори. . . В 5 ч сутринта навлизаме бавно в лагуната на острова. Красотата е неописуема – всичко е като създаден специално декор, изрисуван от аниматорите на Дисни. Да, цветовете са точно същите, каквито сте ги виждали и всичко това наистина съществува! Според легендите – това е първият, роден от водата, остров. [caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Бора Бора"][/caption]

С тендерите/спасителните лодки/ ни прехвърлят на брега, откъдето тръгва екскурзията, на която сме записани.

Гидът ни е баба – комунистка,

която наред с обясненията къде е къщата на Джак Никълсън, как раците ядат хибискуси/ по нашенски – китайски рози/ и колко е лоша реколтата от кокос, ни навиква да спрем с този туристически поток към нейния остров, защото цапаме и изчерпваме и без това оскъдните водни запаси, отсядайки в хотелите на лагуната. Леко стреснати и напрегнати от необичайната ситуация, се опитваме да зададем някой и друг въпрос за бита на местните. Отново с вледеняващ глас на учителка по руски ни отговаря, че за всички има достатъчно храна, и, че тя е отгледала емнайсет деца и още толкова внуци, приготвяйки от хлебното дърво близо петдесетина манджи. [caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Бора Бора"][/caption]

Продължава с теория на капитала – който не работи, не трябва да яде и снизходитлно ни отпуска 20 минути за разглеждане на бара "Блъди Мери" – един от двата бара на острова. Това е свещено място за американците. Барът е описан в няколко романа, сниман в няколко филма, но върху нас, европейците, не оказва никакво въздействие. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Пием капучино в единствената сладкарница в "центъра", уплашени от страховития порой, който за малко да потопи острова по думите на сестра ми, снимаме се с пожарникарските коли и се отправяме към кораба. Един ден път наобратно само по вода до Таити и акостираме на

Моореа

Моореа, ах, Моореа! И да сте виждали толкова зелени градини и толкова наситеносиньо море, пак ще ви кажа, че не сте видели никъде тази красота! Да, това е влюбване от пръв поглед! Островът отстои само на 7 км от Таити и нарочно не е рекламиран, за да не последва съдбата на по – известния си събратим – Бора Бора. По – малък, по – закътан и по – красив от него. [caption id="" align="aligncenter" width="720" caption="Моореа"][/caption]

Тук ще посетим

местния Етър – изкуствено създадено селце като етнографски музей с пълна програма на полинезийския ансамбъл "Филип Кутев",

който ежегодно печели награди на островната Евровизия. Пленителна игра на звук и багри, кръшни танцьори и една българка, която единствена схвана стъпките и ритъма на местната ръченица, с нотки на лек кючек. Влюбена съъъъъъъъъм! [caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Хората на Полинезия"][/caption]

Сърцето ми остана там, в Полинезия

– при красивата и стерилна от наземните ядрени опити през 50 – те години на миналия век природа, при свободнодвижещите се петли по улиците, при морето, което обърквах с небето – толкова прозрачно синьо, при хората, които взимат плацентата на първородния си син и я заравят в основите на дърво в задния двор на къщата си, а за гробовете на предците им е отредено място в предния, на пътеката от прага. И при всички нови приятели, които ме обсипаха с внимание и им благодаря – Радо, Манол, Живко, Вилито, Пламен. . . За Томас Кук – или добро, или нищо! За Бугенвил и Гоген – също! Но трябва да спомена и музея на Джеймс Норман Хол, написал първият роман в Полинезия, разкази за живота и творчеството му научихме лично от съпругата му, той е починал през 1955 – та. Представям си на колко му се е врекла във вечна вярност. Един от синовете му е режисьорът на "Американски прелести". Бил е симпатяга, ветеран от Корейската война и радващ се на по – голяма почит от Гоген по тези места. Изминаха точно три години от завръщането ми от Полинезия – спомените са кристално ясни до ден – днешен. И оставам с надеждата, че отново някога ще видя пак "моята" Моореа. Край (да му се не види, няма ли още??? - бел.Ст.) Автор: Мария Найденова Снимки: авторът Още пътеписи от близки места:

1. Езиков курс в Монпелие (5) Френска кухня, вулгарни студентки и още интернационални запознанства.

Прочети цялата новина

Свързани новини: