Размисъл за различния смисъл, който ние и младите влагаме в едни и същи понятия (И дали Дон Кихот е изцяло положителен герой)

Моят стаж като университетски преподавател по въпросите на сигурността, конфликтите, кризите и риска, започва да става доста сериозен, което ако не за друго, говори поне за това, че годините се трупат и то с нарастваща скорост.
Вярно е, че в според Библията, който трупа познание, трупа тъга (Еклисиаст 1:18). Но не по-малко вярно е и че който трупа години, също трупа тъга...
Ала днес думата ми не е за тъгата, а за нещо друго.
По време на своите лекции непрекъснато установявам, че нещата се променят – и то буквално с всяка следваща година.

► Първо, младите хора, студентите, идват в университета все повече информирани и все по-малко знаещи.
Ако сравняваме тяхната „база-данни” от сведения и схващания по 4-степенната скáла:
1. факти;
2. информация;
3. знание;
4. познание.
То младите хора днес влизат в аудиториите с когнитивен запас някъде между 1 и 2, но твърдо не повече от 2.
Опазил ме Бог да ми припише някой тезата, че днешните младежи са по-глупави от моето поколение на същата възраст! Това изобщо не е така!!
Днес младите хора могат да коментират удивително много и невероятно разнообразни неща, събития, процеси. Те в голямото си множество са on-line или поне са отворени към преливащия от разнообразие, пъстрота, всеядност и вседостъпност свят.
В същото време усещам, как младите знаят все по-малко и по-малко.
Първокурсниците през тази година знаят по-малко от първокурсниците през миналата година, а те – по-малко от първокурсниците през по-миналата година и т.н.
Младите вече не са наясно не само с редица идеологизирани понятия и личности – БКП и ДКМС, СССР и КПСС, Тодор Живков и Леонид Брежнев (да не говорим за Ленин и Сталин, камо ли за Маркс и Енгелс, Чърчил и Де Гол, Кенеди и Никсън, Рейгън и Тачър). Вече не може да се разчита, че имат представа за Великата Френска Революция и Великата Октомврийска Социалистическа Революция (тази - с кавички или без), за Втората Световна война и Студената война, за Войната във Виетнам и Чернобилската катастрофа; даже за ООН и неговия Съвет за сигурност не знаят почти нищо.
Това (а и всичко по-надолу) е така:
-- НАЙ-НАПРЕД, защото знанието за миналото днес не се котира, на него се гледа като на излишен умствен лукс, на ненужен ментален багаж, на непотребни интелектуални глезотии;
-- ПОСЛЕ, защото младият човек може да се вгледа в миналото само ако някой му отвори очите за него;
-- СЛЕД ТОВА, защото Преходът у нас се отрече от миналото, националното ни Утре започна от Днес и продължи да започва от Днес с всеки поредни управляващи;
-- НАКРАЯ, защото човек, който не познава миналото е като дърво без корени; при това и светът днес е благодатен за хора-дървета без корени, и управляващите днес са благодарни, ако имат поданици без корени – изтръгнатият заедно с корените си човек лесно се манипулира, дезинформира, режисира и ПиАр-изира и леко се прави уязвим, слаб, беззащитен и управляем.

► Второ, сега младите хора идват в университета все по-малко обучавани и научавани да мислят (да разсъждават). На тях им е имплантнирано, набито в главите, гравирано върху мозъчната кора - че мисленето (разсъждаването), като процес, при който на базата на съществуващата информация трябва да чрез анализ и синтез да се направи определен извод, е загуба на усилия, преразход на ресурси и пилеене на шансове.
Не искам да кажа, че младите изобщо не мислят (не разсъждават).
Не, моята теза е, че те не са склонни към разсъждения, които изискват време и към подобни действия се отнасят като към лоша инвестиция в собствените възможности.
Ето защо младите се затрудняват, когато по време на лекциите преподавателят се стреми преди всичко да им се структурира знанието и да им каже някои базисни неща, а след това да очаква от тях да анализират, да мислят и да стигнат до произтичащи от тези базисни неща заключения.
Това превръща лекциите в постоянна и уморителна „изповед” или „проповед” на преподавателя, който, ако е честен и почтен, се стреми да разкаже всичко от игла до конец, да го „сдъвка”, опасявайки се, че което не е казано от него, то няма да бъде нито чуто, нито прочетено, нито разбрано от студентите.
Така е все повече и все по-често - младите хора искат да им се каже само най-важното и най-нужното, нищо повече. И то да им се каже по максимално конкретен, ясен, разбираем начин - като установен факт, който те да могат да го утилизират, да го използват пряко, непосредствено, такъв какъвто е. Всичко отвлечено, абстрактно, с размити очертания за тях е някаква общология, която нито могат да разберат, нито имат време да осмислят, нито пък ще им върши работа нататък. Знанието е знание, когато е конкретно, точно, разбираемо „от раз”.
Не преувеличавам – училището и животът пристрастяват младите към максимално смилане на нещата и затова на преподавателя му е крайно проблематично да обясни как от А, B и C може да се стигне до D. Не, младите предпочитан това D да им бъде съобщено такова, каквото е, те нямат време (по-скоро – нямат склонност) към аналитично мислене, към напрягане на интелекта за неосребрими усилия.
Смятат, че знанието е това, което може да им послужи практически, а образованието е колекциониране на практически, инструментални познания. Как работи колата не е интересно; не е интересно и как тя е конструирана, сглобена, превърната в интегративно цяло. Младият човек иска да бъде научен да я кара и да я използва толкова и така, колкото и както му се налага.

► Трето, младите хора днес не са научени да мислят системно, да виждат нещата като цяло, т.е. холистично.
Може би това е така и защото те не живеят в консолидиращи се системи, а в постоянно разпадащи се на подсистеми, на субкултури, на фрагменти, на крайно ограничени, самообособяващи се едни от други зони и пространства.
Може би има и други сериозни причини, но младите са твърде много редукционисти – за тях главното е разбирането на (ориентирането във) конкретната стъпка, в най-близкото препятствие, в конкретния детайл, в непосредствената задача; губи им се общата перспектива. То, впрочем, търсенето на обща перспектива не се толерира.
Затова става все по-трудно да им се обясняват нещата като система от взаимосвързани и взаимнозависими елементи, със своя структура, правила, ценности, ресурси, в която освен това има и синергийни (синергетични) ефекти.
Системата не просто не е атрактивна за младите и е прекалено обвързваща ги, ограничаваща свободите им за действие (особено на фона на натрапената като модел на подражание всепозволеност). Младите намират абсолютно неефикасно (не само неефективно) дори да мислят за нея, преценявайки самото спиране на вниманието върху възможната система като консумиращо твърде много време.
За какво да мислиш за системата, след като „не си оттук и си за малко”...
Системата, както казах, има свои ценности. Живеейки вън от нея, ти се разтоварваш и от необходимостта да имаш ценности.
Вярно, по-рано ние живеехме в Системата на социализма. Тя не беше Системата, за която си мечтаехме, но желанието да излезеш от една система беше същевременно и желание да влезеш в друга Система (онази отвъд Стената). Докато сега липсата на Система превръща бягството от една хаотичност в друга хаотичност, която е също толкова не-системна или анти-системна като тази, от която бягаш.

► Четвърто, младите хора днес живеят в Пространството, а не във Времето.
Т.е. те живеят в без-време, което лесно може да се превърне (и се превръща) в Безвремие.
Семейството, Училището, Средата като цяло са изпълнени с ценностите (по-скоро в кавички) на пространствения континуум, в тях главното е оцеляването.
Оцеляването е живеене в едно непрекъснато днес, неговият хоризонт е къс и късоглед.
Ние като общество не просто сме изключили стратегическото планиране (на жаргона на RAND Corporation – стратегиране) от политическия мениджмънт, но и не го толерираме на държавно, обществено, общностно и индивидуално равнище, защото не се „изплаща”, не се възнаграждава, т.е. не си струва. Всичко и всички сме вкопани в ежедневието.
А, както казва един мой приятел, ежедневието е еднодневие, в смисъл – на един дълъг, постоянно самоповтарящ се и самовъзпроизвеждащ се ден.
С тревога наблюдавам как с всеки нов първи курс младите хора са все по-заковани в това „непрекъснато днес”.
За младите, от една страна, това е някак и логично, младият човек по принцип живее в Днес, смята, че е вечен, или поне че има много време пред себе си, затова може да отложи редица изключително важни в дългосрочен план, т.е. за Бъдещето, неща (Голямата любов, Семейството, Децата...) – заради някои далеч по-краткосрочни, т.е. свързани с Настоящето, неща (Да си поживееш, Да гониш кариера, Да правиш пари).
От друга страна, обаче, това за младите е особено фатално, защото когато се живее единствено в Днес, в „непрекъснатото Днес”, само измамно и всичко останало е затворено в него.
А не е така – най-малкото Бъдещето, т.е. Утре – започва да се отдалечава с нарастваща скорост и да става все по-трудно достижимо, да се оказва все по-мъчно и сложно да хвърлиш мост между Днес и Утре, защото те са разделени от пропаст.
Тази пропаст възниква, задълбава се и се разширява, тъй като в измамното „непрекъснато Днес” всичко като че ли се развива и осъществява само в него, но скрито и недоловимо биологическият часовник тик-така, върти се стрелката на Живота и редица отложени за Бъдещето неща се оказват отложени Завинаги. Защото за тях е станало късно.
Ето това е драмата на младите хора, които с такива чисти очи и сърца идват в студентските аудитории и аз им се радвам искрено, бащински:
Тях животът ги затваря за дълго в Днес и така заплашва да ги остави завинаги без Утре – най-малкото без такова Утре, което те заслужават.

Та такива ми ти работи...
Засега само ги споделям. Защото съм както родител, така и преподавател, който от всичко на света най-добре се чувства в студентската аудитория, където има най-много истински и искрени човешки същества, събрани средно на 1 кв.м.

Остана само да споделя още нещо – може би с него трябваше да започна, защото то вероятно би обяснило поне част от написаното по-горе.
Все повече си давам сметка, че е прав проф. Цветан Семерджиев, когато говори за необходимостта първо да се постигне конвенция за използваните понятия. В смисъл, че преди да се разказва нещо от някого пред някаква аудитория, те трябва да се договорят какво ще се разбира под всяко едно от основните понятия. Защото иначе преподавателят ще подразбира едно нещо под дадено понятие, а аудиторията – може да разбира нещо съвсем различно.

В науката за сигурността това по принцип е базисен проблем.

До 1989 г. нашата, българската наука за сигурността разговаряше с руски акцент.
След 1989 г. тя започна да разговаря с американски акцент.
Може би най-вече поради това, когато се взема едно понятие от „американския език на сигурността” (т.е. на „американски”), то у нас по инстинкт, рефлекс или навик, се превежда на „руския език на сигурността” (т.е. на „руски”). А след това от „американски” се превежда на „български”, но се подразбира значението му на „руски”.

Вземаме понятието „сигурност”.
На „американски” то е “security”. Превеждаме го на „руски” – “безопасность”. Превеждаме го и на български – “сигурност”. Но сигурността я мислим като “безопасность,” т.е. като “безопасност”, с други думи като “без-опасност”. А “security” („относителна сигурност”, която се „гарантира”) е доста по-различно от “без-опасност” („абсолютна сигурност”, която се „защитава”).

Или да вземем понятието „контрол” (с което се сблъскахме, когато трябваше да се установи демократичен контрол над въоръжените сили – като един от критериите за демократичност на обществото).
На „американски” то е „control”, на „руски” е „контроль”, на „български” е „контрол”.
Само че българския „контрол” го разбирахме като руския „контроль”, т.е. еднопосочна връзка, при която контролиращият надзирава контролирания.
Докато американския „control” е двупосочна връзка (значи не „oversight”), при която контролиращият възлага задача на контролирания (казва Какво трябва да се прави), отделя му ресурси (т.е. С Какво трябва да се прави), а после от начина, по който контролираният изпълнява задачата (т.е. показва Как трябва да се прави), съди за качеството на своите решения и указания, и ако се налага, извършва корекции в тях. Т.е. връзката е „обратна”, при която следствието влияе на породилата го причина. Защото контролираният може да прави всичко по максимално добър начин, но задачата да е некоректно поставена или да не е обезпечена с необходимите ресурси.
Казвам го това, защото работейки за установяването на демократичен контрол над въоръжените сили, ние си мислехме за контрола с руски акцент, като надзор и възприехме крайно едностранно и категорично разделението на ПОЛИТИЦИ, които да казват монологично Какво трябва да се прави и С Какви ресурси то да се прави (при това политиците заседаваха затворени зад дебелите стени на своите Министерски и от сорта Съвети), и на Военни, които имат единственото право да казват Как това трябва да се прави, даже не и да казват, ами да се подчиняват и да изпълняват.
Това не само породи у военните недоверие към политиците, както и подозрение, че политиците съзнателно гледат да съсипят армията, да разградят държавата; но и направи военните ПОЛИТИЧЕСКИ ИГРАЧИ – щом всичко се решава на политическото поле, значи и военните трябва да приемат правилата на политическата игра. И всеки един началник на ГЩ без последния, още като началник на ГЩ гледаше с око и половина към политиката (и дипломацията – понякога), а с половин око – към армията.
А трябваше много повече, както казваше Димитър Йончев, политици и военни заедно, с мисъл за националните интереси и в дух на консенсусно решаване на проблемите помежду им, да месят проблемното тесто, а после, когато го омесят, всеки да си поеме своите отговорности – политиците за решенията, военните – за изпълняването на решенията.

Но да се върна към уточняването на (конвенцията за) понятията.
Освен споменатия току що фундаментален проблем, свързан със смяната на езика в сигурността, тук се наслагва и проблемът с младите хора като поколение.

Езикът на нашето поколение и езикът на младите хора все повече се раздалечават. Ние можем да използваме едни и същи понятия, но все по-често разбираме под тях различни нещо, понякога – много различни, а нерядко – коренно противоположни.
Затова най-напред трябва да си уеднаквим понятията или пък да ги разграничим, като използваме някакъв символен преводач, някакъв договор помежду ни. Както българинът и руснакът знаят, че кимването на главата при единия ако означава Да, то при другия означава Не, и обратно. Договаряме се, че това ще бъде така и нямаме проблем при общуването.

На тези мисли с особена сила ме наведе наскоро работата ми над един текст за реформите на Михаил Горбачов и разпадането на Съветския съюз. Исках, за да ме разбере възможният читател на Запад, да намеря подходящи, „конвертируеми” названия за четирите най-разпространени в Русия версии (тези, начини, модели) за ролята на Михаил Горбачов и неговите реформи за разпадането на СССР.
Установих с лекота, че за три от тези сценарии (първи, трети и четвърти) е лесно да се намери условно и лесно разбираемо „на Запад” название.
• Съгласно първия сценарий, при който Горбачов е напълно отрицателна фигура, цялата негова дейност е била съзнателно вредителска, стремяща се предателски да отслаби съветската държава и социалистическата система и е била умишлено насочена към разпадането на СССР.
Това е версията „Горбачов като Юда”.
• Съгласно третия сценарий, при който Горбачов е умерено положителна фигура, той е вярвал, че СССР може да се реформира като социалистическа, многонационална държава и енергично се е опитвал да го постигне, но СССР е бил неподлежащ на реформиране и обречен на разпад.
Това е версията „Горбачов като Сизиф”.
• Съгласно четвъртия сценарий, при който Горбачов е напълно положителна фигура, той се е стремил, воден от благородни за доброто на съветските хора намерения, да превърне СССР от социалистическа в социална и демократична, пазарно-ориентирана държава и от тоталитарен монолит - в Съюз на суверенни републики; но същевременно е съзнавал, че постигането на тази цел му налага да се принесе в жертва в името на този революционен процес.
Това е версията „Горбачов като Прометей”.
С тези три сценария нямах проблем да бъда разбран „на Запад” съвсем адекватно, доколкото и там схващането за Юда, Сизиф и Прометей е еднозначно и съвпадащо с нашето.
• Съгласно втория сценарий обаче, при който Горбачов е умерено отрицателна фигура, той със своите хаотични, позьорски, наивни и лишени от зряла стратегическа визия действия, несъзнателно и без изобщо да го иска и очаква, е допринесъл изключително много за разпадането на СССР.
Дълго мислих как да назова тази версия. Първо се спрях на героя на Волтер д-р Панглос, но той не е от ранга на Юда, Сизиф и Прометей, пък и много потенциални читатели „на Запад” вече не знаят кой е Волтер, камо ли пък Панглос.
Обърнах се за помощ към приятели и един (една) от тях ми подсказа – Дон Кихот. „Горбачов като дон Кихот”.
Първата ми реакция беше показателна: Каааак!!!! Нали ти казах, че този герой трябва да бъде умерено негативна фигура, докато Дон Кихот е еднозначно положителен герой!!!!
Моята позната като истински приятел ме пресрещна с контравъпрос: А защо смяташ, че Дон Кихот е еднозначно положителен герой?! Защото така са ни учили при социализма ли?
Замислих се...
Наистина - така ни учеха при социализма. Учеха ни, възпитаваха ни, надъхваха ни в култ към героическото, към саможертвата, към безкористността, към всеотдайността, към идеализма.
Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича!
Герой беше Павел Корчагин от „Как се каляваше стоманата”, но герой беше и Павлик Морозов, предал баща си, защото бил кулак...

А нека се замислим, само да се замислим, без да бързаме с изводите си – наистина ли Дон Кихот е еднозначно положителен герой?
Кой би искал детето му да бъде Дон Кихот – т.е. да бъде психически и психологически неуравновесен човек, който се бори не с реални проблеми, а с вятърни мелници; който много често е чисто и просто откачалка, живееща в измислен свят; който е постоянно губещ, обругаван и осмиван за фантасмагориите си; който непрекъснато се въвлича в скандали и дори да е воден от добри намерения, заради него практически винаги страдат хора, в т.ч. Санчо Панса, когото бият жестоко и подхвърлят с одеялото?
Аз съм убеден, че „на Запад” възможните мои читатели биха били достатъчно умни и разумни да разберат защо този втори сценарий го назовах „Горбачов като Дон Кихот”. Защото съгласно този сценарий Горбачов като един същий Дон Кихот се е борил с вятърни мелници и в резултат от тази му шизофренично-епилиптична битка са пострадали милиони хора.

Но тук в центъра на вниманието ми не е великият герой на великата на 100 % и скучна на 80% книга-шедьовър на Сервантес, а вълнуващият ме въпрос – дали моето поколение и поколението на младите хора в страната ни разбират едно и също нещо под едно и също понятие...
Аз си мисля, че в повечето случаи нашите схващания се различават. И защото сме различни поколения, и защото сме се формирали като личности със своите ценности, разбирания и нагласи в коренно различни времена:
-- Едните - в абсолютното статукво и безвремието на Социализма, когато младите хора жадувахме промяната и казвахме, защото виждахме как оттатък Стената течеше друг, различен, струващ ни се прекрасен живот: „Спрете Света! Искаме (и ние) да се качим на него!”
-- Другите - в абсолютната промяна и безвремието на Прехода, когато младите хора се уморяват от постоянните промени и (вероятно) им се иска да кажат, поради огромната динамика, силната непредсказуемост и непрекъснато генерирания хаос: „Спрете Света! Искаме да слезем от него!”...
А след като влагаме в различните понятия различно съдържание, значи не само лекциите си, но и диалозите си с младите ние трябва да започваме с уточняването на понятията, с все по-необходимата ни конвенция за понятията. Иначе няма да можем да се разберем, а значи можем да се разминем.
Аз си мисля, че на младите Днес им е много по-трудно отколкото на нас – Вчера.
Но те са далеч по-облагодетелствани от нас в едно:
-- Ние живеехме в далеч по-двуцветен свят – свят на Да и Не; на Черно и Бяло; на Може и Не може; на Или-Или.
-- Докато те живеят в твърде по-многоцветен свят – свят на различни Отговори (и на отсъствие на Отговори - също); на различни Нюанси (и на полусенки – също); на различни Възможности (и на Невъзможности - също), на И-И (и на нито И-нито Или – също).
Ето защо именно те, младите хора, както много пъти съм писал тук, са моята Последна Надежда за България.
А Последната Надежда винаги е и Единствена.

Нека Слънцето не спира да огрява лицето ти и пътя напред, мила Дени! Ти успя! Майчице, за теб: поклон! :-* [hug] 20.03.2009   Дени – ALL   0:1   Ами, сега? 27.04.2009   Дени – ALL   1:0   Галактическата победа 09. 2009      Дени – ALL   1:0     “Превъзходен костен мозък!” – каза др. Спасова 12.2009       [...]

Президентът на Йемен, Али Абдула Салех, е приел офертата на Съвета за сигурност на страните от Персийския залив (СССПЗ), за разговори в С. Арабия между него и опозицията.

Това предложение не бе прието добре от опозиционните лидери и това не бива да изненадва никой – три от шестте страни от СССПЗ, С. Арабия, Бахрейн и Оман, бяха и продължават да са активни играчи в политиката за потискане на опозиционните движения в Йемен.

Въпреки, че Саудитска Арабия – подобно на САЩ – показа, че в момента смятат режима на Салех за изгубен, вероятно ще се надяват да потиснат движенията в Йемен чрез манипулация.

Една интересна статия на Май Ямани в ливанското издание Daily Star относно предложението на СССПЗ и регионалните интереси около Йемен – тук.

 

  Предстои почистване на София организрано от BTV. Ако все още не знаете за инициативата можете да научите повече тук (daizchistim.bg). Планирам да активизирам отново съседите си. Използвам думата „отново“, защото миналата година направих опит за почистване на 22 Април – Денят на земята. Ето тук (Почистване 2010г.)  можете да видите в снимки, как премина облагородяването на [...]

Докато тук някои надуват мускули на Монсанто и се изживяват като последна преграда пред пълното унищожение на природата, в Китай нещата напредват и вече са произвели крава с човешки гени. Ще получават, цитирам “human-like milk”.
Ух, ами сега? Тези гадни учени, които се правят на господ. Ето какво ще ни затрие през 2012-та. Кравохората ще се размножат и от отделяния метан – яко парников ефект, после ще се вдигне температурата на Земята, ще се разтопят ледниците, световния океан ще залее Втора Атомна и…
Тя и астроложката ми каза, че днес звездите не са подредени добре за планетата…

Още от telegraph.co.uk

---

Споделете в Twitter | Споделете във Facebook

Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email или Facebook

http://www.themovielove.net/

Ще започна с три цитата:

Цитат 1: Гледали ли сте филма „Love.NET“? Макар често определян като блудкаво-сладникав от филмовите критици, той съумява изключително ярко да дефинира феномена „Любов“ и да докаже, че тя е навсякъде около нас, прикрита във всевъзможните и проявления. Ние само трябва да отворим сърцето си за нея.

Цитат 2: Любовта е навсякъде. Тя е вълнуваща, истинска и понякога доста болезнена. Love.NET е филм за всичките измерения и предизвикателства, които любовта ни поднася. Изключително остроумна и подправена с любимия ми английски хумор, комедията със сигурност ще попадне в списъка ви с предпочитани филми.

Цитат 3: Все повече хора споделят идеята, че живеем в свят, изпълнен с омраза и алчност – но на мен не ми изглежда така – струва ми се, че любовта е навсякъде.
Със заразителен смях, с опустошителни последици, с разбити сърца, с дръзки решения, с планирани посегателства, с неудържимо въодушевление, със завладяващ възторг – неочаквана, нежелана, необяснима, грубовата, ненадмината – любовта наистина е навсякъде около нас.
За писател, скрил се в южна Франция да лекува разбитото си сърце, който открива любовта край езерото…
За жена с удобен брак, която подозира, че съпругът й се изплъзва…
За младоженка, която не разбира правилно отчуждеността на най-добрия приятел на съпруга си…
За овдовял втори баща, който се опитва да се сближи с доведения си син, когото едва познава…
За нещастно влюбена, внезапно получила шанс да бъде с този за когото копнее…
За застаряващ „всичко видял, но малко запомнил” рок идол, опитващ се дасе завърне в края на кариерата си по обичайния си безкомпромисен начин…

Край на цитата… Хванахте ли се? Подмених само името. Цитатите са взети от ревюта по Интернет, но на един друг филм – Наистина Любов (2003, „Love Actually“). Ще направя малко смела прогноза – ако единият филм ви хареса, ще ви хареса и другия.

Разликите: единият е американски, другият – български; в единия става въпрос за всичките измерения на любовта, в другия – за всичките измерения на онлайн любовта; единият е от 2003, другият – от 2011 г.

Да, историите са различни, но си приличат: в „Наистина любов“ имаме писател, в „Love.NET“ имаме журналист от списание; в „Наистина любов“ имаме баща, който иска да се сближи със сина си, а в „Love.NET“ имаме майка, която иска да се сближи с дъщеря си. Застаряващият рок идол обаче го има и в двата филма…

Мога да ви кажа поне три причини да гледате филма:

Причина 1 (Патриотична): В България през 2011 г. се правят не по-лоши филми, отколкото в Холивуд през 2003 г. Актьорската игра е на високо ниво, а и няма как да кажа друго, при условие, че двама от актьорите във филма са ми лични познати (Тони, Дани, поздрави и от тук!).

Причина 2 (Кибернетична): Просто за да обсъждате теми като дали ако си харесате нечий профил в сайт за запознанства, има как да разберете кой е човекът, който се крие зад него; или колко може да издържи човек онлайн без прекъсване…

Причина 3 (Егоистична): Защото поне частично ще откриете себе си в някои от историите…

Във филма има и няколко дразнещи неща. Не знам дали беше по вина на киното (Cinema City, Mall of Plovdiv), но на места имаше около половин секунда разлика между картина и звук. Страшно дразнещо на голям екран, вярвайте ми.

Продуктовото позициониране е с една идея по-добро от това в „Мисия Лондон“, но абсолютно всички от готиния младеж до възрастната баба да ползват Sony Vaio последен модел, честно казано, ми идва малко в повече.

Накрая, някои от сюжетните линии ми останаха недоразвити, други леко повърхностни, трети си бяха откровено „заети“ от други касови заглавия… За щастие филмът има наистина много такива, та останаха няколко, които да ми допаднат…

Филмът обаче определено не е за изпускане.

Лична оценка: 7/10

Сподели тази публикация:

Подобни публикации

• 28.03.2011 -- „Речта на краля“ – най-добър филм за 2010 г. според „Оскарите“ (5)
• 10.01.2011 -- Генезис (Inception) (3)
• 14.01.2010 -- FML – Да си таковам живота! (4)
• 20.12.2010 -- Българите официално са най-нещастните хората на планетата (17)
• 06.01.2010 -- Шерлок Холмс (8)
• 28.07.2009 -- Приказки (2)
• 25.01.2008 -- "Как се запознах с майка ви" (How I Met Your Mother) (7)
• 07.01.2011 -- Как да изберем годежен пръстен с диамант (6)
• 22.10.2010 -- Малко игрички като за петък… (1)
• 11.07.2010 -- Благодаря ти! (39)
• 20.05.2010 -- „Икебана“ или „Блус за двама“ (1)
• 27.03.2010 -- One Tree Hill и Ajabez – два свята, [ποне] два фена :) (8)
• 12.10.2009 -- Животът ми е нормален (My Life Is Average) (9)
• 06.05.2007 -- Три филмчета за пътуване във времето (3)
• 17.07.2006 -- Шифърът на Леонардо (и подобни загадки) (2)
• 15.07.2006 -- 3D кино (6)
• 11.05.2006 -- Защо хората се влюбват? (3)
• 29.03.2011 -- Спечели новия мултифункционален леген… (8)
• 20.03.2011 -- Музика не само в #000000 и #FFFFFF (1)
• 30.01.2011 -- Посетителите на блога: кой откъде е? (7)

Този албум е събран от снимките, получени в нашата поща:)

Идеите са наистина много.

Разгледайте ги:)

В какво вярвате по-силно? В себе си или в любовта? А може би в нещо друго? Сега е времето да си помислите, защото "Феникс Дизайн" и "Аз чета" обявяват конкурс за есе на тема "Аз вярвам в себе си и в любовта". Всеки желаещ може да се включи с текст до 1500 знака до 31 април.

Представяме ви първото издание на най-новата ни рубрика: филмите, в които не искаме да живеем.

…
Днес единодушно избрахме за първи филм в рубриката Dr. Strangelove от 1964 г.

—

СЮЖЕТ
Сюжетът на филма е прост, но грабващ. Генерал Джак Рипър, командир на авиобаза на ядрени бомбардировачи, участва в секретна мисия - специално военно учение в съветското въздушно пространство. Макар че мисията е само учение, Генерал Рипър разбира задачите и правомощията си погрешно и наистина изпраща самолети в Съветския съюз, които да пуснат бомбата. В Пентагона настъпва хаос, когато става ясно, че руснаците прилежно са се подготвяли за този момент и са построили „Машина на Страшния съд”, която веднъж активирана не може да бъде спряна до окончателното ядрено унищожение на света. На помощ идва бившият нацистки учен и оръжеен експерт Др. Стрейнджлав, който обяснява, че машината не може да бъде спряна, затова разумната държавна политика в този случай е да се пристъпи към изпълнение на ядрения апокалипсис, а част от населението да бъде насочено към противоядрени скривалища, където да чака през следващите 100 години. През това време атомната бомба в изпратеният бомбардировач заяжда и не се отделя, но чрез героичните и самопожертвувателни действия на командира на самолета тя в крайна сметка е успешно детонирана.

Командирът на бомбардировача Майор „Кинг” Конг откача ръчно атомната бомба и полита с нея към съветската степ.

—

ВЪПРОСИ

Филмът „Доктор Стрейнджлав” е истинска класика и повдига мнооого актуални въпроси:

• Може ли да се конструира машина за ядрено унищожение с неотменимо действие?
• Може ли един човек (Генерал) с неблагоразумните си действия да подложи на риск и в крайна сметка да обърне с главата надолу цялата национална политика?
• Кой по веригата на командването би могъл да издаде заповед, която в крайна сметка да спре цялата лудост?

—

Все си мислим, че истинският живот не предлага такива сложни сюжети. Лошото е, че ако потърсим прилики в днешните новини, става страшничко, нали.

—

“Само през трупа ми” е констатация за фактическата ситуация днес в България – характеризира реалностите от похода на Петата колона през трупа на българската независимост спрямо Русия. В деня, когато гръмнаха данните за демографския срив, на фона на погребалния марш от възклицания как си отиваме с по 7 души на час, тихомълком от името на [...]

Ледът се пука, господа съдебни заседатели! Маските паднаха, а отзад лъсна истинското лице на премиерската мисия – да даде кесаревото кесарю. България е руска губерния и ще си остане такава, а правителството отдава почест пред другарите от Москва. Както обикновено. И пак ни продадоха на Москва. Както обикновено.

Защо все на Москва? Не може ли веднъж на някой друг да ни дадат? Просто ей-тъй, за разнообразие...

Хората си мислят, че Б.Борисов се изказва неподготвен, а всъщност той изрича на висок глас онова, което Москва тайничко си мисли. Б. Борисов е перископът на руската подводница в Европа. Така беше за Либия, за Европа, за всичко. Сега пък и за АЕЦ Белен – народът седи и се чуди, уж след катастрофата във Фукушима всички разумни държавни глави се замислиха за постепенно излизане от ядрената енергетика, Меркел категорично заяви желанието си да затвори всички ядрени реактори, дори и французите с техните 58 реактора, произвеждащи 76% от електричеството им, започнаха обществен дебат за нуждата от ядрена енергия... Единствено българското правителство заби в обратна посока. И то по особено категоричен и долен начин. Чрез лъжа.

Защото разпространеното в медиите съобщение за договор, подписан от шефа на НЕК и задължаващ България да строи АЕЦ с руснаците не е нищо друго освен долна лъжа. Как е възможно здравомислещи хора да си помислят дори за миг, че един шеф на предприятие е способен да представя държавата при подписването на междуправителствени споразумения, касаещи основата на държавната икономика и съответно на държавната сигурност? Как е възможно един обикновен шеф на предприятие да зароби цяла страна с дългове и строеж на никому ненужна атомна бомба? В чий интерес ще строим? Отговорът е очевиден – България пада отново под чуждо иго, а Красимир Първанов изпълнява ролята на кирлив пешкир, с когото правителството си избърсва ръцете.

И нека всички да благодарим на Бойко Борисов за вярното обслужване на руските интереси.

Сега, когато съмненията отстъпиха място на обективната констатация, можем спокойно да заявим, че Борисов е недостоен държавник и да поискаме да си подаде оставката. До гуша ни е дошло да ни управляват руски наемници!

Може би съм ви разказвал, но в девети-десети клас ето как ни обясняваха идеологическата диверсия: „Ети, вие сега сте млади, ходите на кино и все гледате повече американските филми. А американците, не са прости, и ви показват разни красиви пейзажи по филмите и вие си мислите колко е хубаво там. А там цари загнил империализъм...“ Та днешнията пътепис е типичен пример за идеологическа диверсия – Румяна ще ни води из красотите на Америка. Приятно четене:

Из Щатите надлъж и шир

(2-30 септември 2010) I част

Каньоните на Юта

5 септември. Старт от

летището JFK в Ню Йорк сити,

откъдето с Дорка летим

към Солт Лейк сити

Полетът ни е около 6 часа, пристигаме там късно следобед (часова разлика с Ню Йорк – 2 часа). На летището веднага вземаме кола под наем – една хубава бяла KIA – която ще ни е като дом през следващите двайсетина дни. От летището – в хотел (Rodeway Inn), близо до центъра на града, а после – на вечерна разходка из града. Отиваме до основната забележителност – големият мормонски замък, а после се отдаваме и малко на кулинарен туризъм – попадаме в доста добър индийски ресторант (специалистите, дето са били в Индия, казаха, че е добър ;) )

6 септември. Преди обед – разходка по едно

близко курортно градче – Парк сити

Солт Лейк Сити е в подножието на високи планини и той, както и местата около него, са известни зимни курорти (преди 8 години там имаше даже и зимна олимпиада). Парк сити е такова курортно място, много шарено и весело. Случваме на празник – Labor day. Уличките на града се изпълват с хора, организират се някакви игри и състезания. Следобед се връщаме в Солт Лейк Сити, качваме се на един баир (Ensign Peak), от който има хубава гледка към целия град, вижда се и Голямото Солено Езеро (Great Salt Lake). Апропо, Солт Лейк Сити е основан от мормоните и досега е основно тяхно средище. Прави впечатление на много чист и подреден град, с хубава гледка към високите планини наоколо. Дълго се мотаем по улиците му.

7 септември. Рано сутринта отпрашваме на юг-югоизток. Отначало се движим по магистрала (I-15) и понеже часът е пиков, тя е почти задръстена . По-късно обаче отбиваме по един страничен път (Hwy #6), който върви през планината, и навалицата са стопява.

В ранния следобед стигаме до целта си – [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Националният парк Arches (Арките)

Пътят се вие между страхотни червени скали с причудливи форми. Гледката е извънземна и не може да се опише.

Пътят през парка е доста дълъг, спираме на много места и щракаме в несвяст. Тъкмо когато стигаме края на асфалтирания път, откъдето има да се върви пеша, за да се стигне до някои от забележителните арки, завалява дъжд. Мокри, червените камъни изглеждат още по-прекрасни! Пробваме да вървим с чадъри, но по някое време пътеката продължава през мокрия червен пясък и не е лесно... решаваме, че сме видели достатъчно за днес. Продължаваме към

градчето Моаб, където ще спим в един Super 8 мотел.

Продължаваме да развиваме и кулинарния туризъм с посещение в мексикански ресторант – много шарен и весел. А мивката в тоалетната е направо замечателна ;)

8 септември. Сутринта дъждът е спрял и решаваме да пробваме да си довършим обиколката из Арките. Слънцето пробива през облаците и гледката е много красива.

Не било писано да стигнем до края, обаче – тъкмо се приготвяме да тръгваме по пешеходния маршрут, когато дъждът отново ливва. Е, здраве да е, продължаваме към следващата точка по маршрута –

паркът 'Dead Horse Point' (Мястото на мъртвите коне)

Паркът представлява високо плато, в което река Колорадо е вкопала поредния дълбок каньон (затова и този парк е известен като 'Големият Каньон на Юта'; истинският Голям Каньон е в Аризона). Особено впечатляваща е гледката към един над 180° завой на реката. Много красиво! Апропо, на това място е сниман финалът на филма "Телма и Луис" – нали си спомняте, дето излетяха с колата...

Продължаваме на юг към следващия пункт:

Националния парк Canyonlands (Земята на каньоните) ...

не бях и чувала за него, а той се оказа невероятен! Този парк се състои от три части, които се разделят от реките Колорадо и Зелената река (Green River – наистина е зелена!) и затова нямат директна връзка помежду си, та трябва доста да се обикаля. Е, ние отиваме в южната част, която се казва Needles (Иглите). Първа забележителност – Скалата-Вестник (Newspaper Rock) – камък, изпъстрен с петроглифи. Има фигурки на хора, животни – кози, коне, крави и други, трудни за идентифициране; човешки стъпала; хора с лъкове, ловуващи елени и всякакви други чудесийки. Пише, че датирането им е трудно, но вероятно са рисувани през дълъг период от време. [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="Петроглифи"][/caption]

Продължаваме нататък по пътя и пейзажът отново става извънземен – пустинен, с конични хълмове, от които стърчат високи остри скали... в далечината се виждат редица остри скали, раирани в червено и белезникаво – въпросните Needles. Небето се смрачава и добива много драматичен вид, завалява. Омагьосано място... [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="Скалите Needles (Игли)"][/caption]

Връщаме се обратно на основния път (#191) и скоро се отклоняваме по едно шосе (#95), специално обозначено като живописно (scenic byway). Ама наистина е живописно! Високи червени скали са надвиснали над пътя, много е красиво. Минаваме през още един парк - Natural Bridges – ама много набързо, че денят преваля, а имаме още доста път. Здрачът вече се спуска, когато минаваме по моста над река Колорадо, а малко след това и покрай езерото Пауъл.

Последните 30-40 мили караме в пълна тъмнина, ама пък какви звезди се блещят! Като палачинки! Преспиваме в мотелче (Red Sands Inn) в градчето Torrey. Очаквайте продължението, а за разберете, че наистина става дума за идеологическа диверсия с пейжажи, още отсега ще ви кажа, че следващия път ще посетим ето това място: USA_IMGP9325_Antelope.jpg!!! :) Автор: Румяна (magic) Снимки: авторът Още пътеписи от близки места:

1. Америка: съвети за пътуване и почивка в Щатите
2. Из Новия свят – една бригадирка в Щатите :)
3. Аспен от зеления щат Колорадо
4. Северна Корея: Пътуване до сухопътната граница между Щатите и Русия
5. Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(9): Лас Вегас и Големия каньон (Grand Canyon)

Продукти:
1 връзка зелен лук
1/2ч.ч. ориз
1/2ч.ч. паренао жито
1 буркан стерилизирани домати
1 морков
4- 5 стръка копър
1ч.л. сол
1ч.л. захар
1ч.л. червен пипер
2с.л. олио

Приготвяне:
Оризът и житото се накисват от предния ден във вода. Лукът се почиства, измива и реже на дребно. Морковът се бели, измива и стърже на ренде. Излива се водата от ориза и житото. Лукът се слага в тенджера, заедно с морковените стърготини. Поръсва се 1ч.л. сол и 2с.л. олио. Съдът се поставя на включен котлон. Зеленчуците се запържват за 5 минути. Бъркат се с дървена шпатула. Добавя се зърнените продукти и количеството стерилизирани домати. Поръсва се 1ч.л. захар. Разбърква се и се долива 2ч.ч. топла вода. Съдът се похлупва. Гозбата се вари на слаб огън 50 минути. Накрая се отхлупва, поръсва се 1ч.л. червен пипер и ситно нарязан копър. Обърква се и отново се похлупва. Манджата се оставя да къкри на изключен котлон.

Прессъобщенията, оптимизирани за новата дигитална среда, стават все по-гореща тема. Но обикновено за всяко нововъведение следваме познатата схема “PR-експертът иска, мениджърът не дава”. Затова се старая да споделям статистики, които черно на бяло показват успеха на иновациите. Това е една от тях.

Social Media Press Releases (SMPR) работят и цифрите го показват. Или поне цифрите от агенцията за онлайн-разпространение на прессъобщения RealWire. Фирмата обаче не се занимава само с промотиране на SMPR, така че основната им дейност не компрометира изследването. Наскоро изпълнителният директор на RealWire Адам Паркър обяви статистика, събрана от изследване на прессъобщения за последните 6 месеца. Агенцията синтезира данни за медийното отразяване на 1044 материала, разпространени в мрежата й, като в това число има 79 SMPR от 62 компании в 21 бизнес сегмента.

Вижда се, че SMPR са отразени близо 3 пъти повече от стандартните прессъобщения (съответно 15,7 срещу 5 публикации на съобщение), като това число нараства до повече от 4 пъти за отразяването в блогове (4,3 на 0,9 поста на съобщение). Ето и самите данни:

Допада ми, че Паркър ясно описва и причините, които може би влияят на резултата. Все пак създаването на качествен SMPR е времеемко и скъпо, затова се използва по-често за важни новини (които логично получават по-широко отразяване). В допълнение към неговите аргумети: малките и средни компании използват основно традиционни прессъобщения поради стойността на SMPR, а техните новини са по-слабо отразени поради слабото значение за индустрията. И обратно – големите компании, които могат да си позволят използването на SMPR, винаги се радват на повече внимание от медиите. Но дори и след тези аргументи използването на SMPR е доста по-малко от потенциалната ефективност на тактиката. Особено пък в България.

Дори и данните да са актуални само за американската медийна среда, те показват устойчивия успех на SMPR – изследването на RealWire отпреди 2 години показва сходни резултати. Естествено, появява се въпросът дали с още по-голямото покритие на новите медии и свикването с тях ще доведе до по-голямо търсене на SMPR от страна на журналисти и блогъри – и, съответно, на по-голямото им прилагане от PR-практици, “по света и у нас”. Смятате ли, че журналистите и блогърите в България ще се отплатят с по-голямо отразяване на компаниите, които инвестират в SMPR? И дали българските примери по темата имат сходни наблюдения за ефективността на SMPR? Ще се радвам да чуя мнения

___
снимка: sAeroZar

Още по темата:

1. Social media pressrelease – българският пример
2. Social Media Masterclass – още уроци
3. Прессъобщения и социални медии

Не може да ме попитате за любим град без да ме попитате за любимо място непосредствено след това. Ако приемем, че съм щастливо влюбена във Виена, то във PHIL често не позволявам на емоциите ми да се блъскат, да ми причиняват обърканост, черни петна денем или треперене. Попадам на истинско островче. Но книжно островче.

Някой знае ли защо до сградата на Народното Събрание винаги стои в готовност на пост една линейка на „правителствена болница“? Чудно ми е дали на всяка сграда с няколкостотин души в нея и се полага такъв пост, или може би парламентът плаща за подобна осигуреност? И ако си плаща на Университетска болница Лозенец за пълна заетост на една линейка (колко?), с чии данъци го прави и няма ли си линейката друга по-полезна работа?

И ако има спешен случай наблизо и някой изтича да извика линейката, дали тя ще се отзове или ще го прати на майната си?

---

Споделете в Twitter | Споделете във Facebook

Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email или Facebook

Дъждът спря. Цветовете на люляка се разтвориха, целите в капчици. Ето една, голяма такава, продълговата, виси на края на листото. Видът и е тъжен, като че малко изплашен. Тя леко се поклаща заедно със своето клонче и това напомня на начина, по който безмълвно поклащаме глава понякога, когато съжаляваме за нещо.
Съвсем наблизо друга капка цялата се е наместила в едно цветче. То я поддържа като длан с разтворени пръстчета. Капката е кръгла, блестяща. Видът и е весел и празничен. Тя също леко се поклаща като първата, та двете са на едно клонче, но нейното поклащане е едно такова уютно и безгрижно.
Гледам тези две съвършено различни капки и си мисля:"А казват - приличат си като две капки вода".

Рахил Баумвол

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Грифин Kютор начело на екипа си в състав  Тим Тутакер, Скот Шинк, Рик Кутър, и Джъстин Шин по време на състезанието по пожарна охрана “«Livermore Falls and Jay» в Нюри, Мейн. Екип от пет души в пълна пожарникарска униформа и с 15-метров маркуч слизат със ски по пистата за гигантски слалом. (AP Photo / Robert [...]