По света, както и в България, тоталитарната държава поддържаше с всички сили едно насилствено съжителство – съжителството между истината и лъжата. За целите на управлението имаше нужда от индустриални количества лъжи, с които да бъдат пълнени главите на управляваните и с които да бъдат замазвани очите на външния свят. От друга страна, за да може да функционира въобще държавата, за да разполага с оръжие и да посреща изисканите лични нужди на управляващите, бяха необходими известно количество истински неща – машини, информация и истински стоки. Когато случайно гръмнеше някоя атомна централа - възникваше нужда и от чиста храна и вода. Уж произлязлата от народа номенклатура нито за миг не се подлъга да консумира солидарно с него фалшификатите, които му пробутваше, и затова създаде за себе си добре скрита от външни очи отделна, добре функционираща система на информиране и снабдяване.

Тези системи функционираха паралелно. За да не се получава объркване при воденето на сметки, а и за да се различава от пръв поглед „валутният“ лев от обикновения, лъжата беше наричана „първо направление“, а истината – „второ направление“. Първото място на лъжата, разбира се, беше пропагандистки трик – ментето трябваше да мине за оригинал. Парадоксално, тази идея беше убийствено точна дефиниция на комунизма.

Светът от „първо направление“ беше скъпо платен спектакъл. Той се отличаваше със сладкопойни медии, в които звеноводи, трактористи и бригадири безкористно извършваха трудови подвизи. Това беше свят, в който празниците бяха заместени от манифестации и „всенародно ликуване“, а парите бяха безсмислени хартийки, защото по магазините с тях можеха да се купят само посредствени боклуци. Населението се спасяваше с бартер и самозадоволяване с картофи и други домашно произведени продукти.

В невидимото, но много търсено „второ направление“, което понякога случайно се промъкваше като чуждо тяло в хумористичните издания и шпионските романчета, цареше краен цинизъм и кипеше безжалостна борба за валута, връзки и обществено положение. Късметлии бяха тези, които докопваха някаква стока „за износ“, защото тя имаше предимството да е истинска.

Имаше места, като например пловдивският панаир, където двете „направления“ бяха разделени само от стъклото на парадната социалистическа витрина. Счупихме ли го?

Както в „златните години“ на РСО (развитото социалистическо общество) и днес медиите предпочитат широката и гладка магистрала на „първото направление“, а не трънливата пътека на истината. В този измислен медиен свят, премиерът собственоръчно планира полицейски операции и прекратява стачки на гръцки фермери, сам освобождава заложници като преговаря с похитителите чак до 4 сутринта, а полицията се въздържа да не бие шамари на задържаните, само защото той е поръчал. А ако не се беше обадил?

Той дори е по-компетентен от централната банка и от вицепремиера, взети заедно, по въпросите на финансовата политика и еврото.

Като в сладък мокър сън, в международната политика Германия и Франция люто завиждат на България за ниските данъци, а САЩ – за добрите ни връзки с Дилма Русев и Бразилия. Инфлацията може да бъде лесно победена с картофи, а тероризмът – с дюнери. В този свят едри магнати получават най-висши държавни ордени за народополезна дейност, а други като тях са пощадени от кризата като големи данъкоплатци. В този „официален“ театър Румен Петков е бивш министър, който стои от дясната страна на премиера в преговорите за Формула 1, Георги Петканов е уважаван конституционен съдия, а Алексей Петров – интелектуалец и доцент от УНСС, който представлява авторитетна работодателска организация в преговорите с властта. Тук дори имаме национален отбор по футбол със славна история, който понякога само няма късмет.

И тъкмо като започнахме да привикваме на картинката от телевизора, от „второто направление“ на Уикилийкс и „Биволъ“ изплува дипломатическа телеграма, в която всички одиозни фигури на „елита“ са описани и набучени като пеперуди в колекционерски класьор, а решителните мачове на националния отбор се случват вечерно време в „Син сити“.

Разминаването между картина и реалност е толкова драстично, че има български граждани, които успяват да получат ордени „Стара планина“, но не успяват да се преборят за американска виза!

Интересно по кое направление?

Дори да гледаш денонощно телевизия, няма как да си заредиш гориво от телевизора или да си включиш хладилника в кабелната мрежа. Налага се да вадиш от портфейла си съвсем истински банкноти и така те избива на недоволство.

А и министрите май се оказаха с чисто оперетна роля – функцията им е да налаят хубаво опонентите като породисти български овчарки, преди премиерът да ги заключи в банята и лично да се договори за цените на горивата или да се помоли за замразяване на цените на дизела.

И ако скъсяването на хоризонта на събитията е главния признак на жестока криза, то навикът на Борисов да си сменя мненията поне веднъж дневно ни поставя в кризисния епицентър, защото видимостта е максимум до утре.

Министрите, дипломатите и полицаите олекват, защото кой ще вземе насериозно такъв държавен служител – всеки, който хване заложници или иска окончателно решение от държавата за проекта си, ще иска да говори само с премиера.

Пътем е унищожен и критерият за значимо и незначително и така се дава тежест на фалшиви герои като Алексей Петров.

И отново стигаме до очевидното - ако световният океан е аналогията на глобалния свят, то ние по „първо направление“ си знаем, че от Искъро по-дълбоко нема!

Публикувано с леки корекции във в-к „Седем“