Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Тройката е магическо число. Символизира се с триъгълник, представляващ миналото, настоящето и бъдещето. Подаряваме три цветя за щастие. Тройката е и мое любимо число. Три години водя кулинарен блог.

За три години разбрах, че мога повече отколкото си представям. Разчупих всякакви предубеждения, станах устойчива към заобикалящия ме свят, превъзмогнах много от себе си. Но разбрах, че съм зависима. Точно преди три години се роди „Кулинарно – в кухнята с Йоана“ и оживя с първата си публикация за Златен маков пудинг.

Три години събирам знания, опит и осъществени предоставени възможности. Но, какво още може да събере един кулинарен блогър за три години?

„Панички“. “Паничките“, както често (жаргонно) наричам под общ знаменател всички съдове за хранене са с различни форми, размери, цветове. И разбира се по една, най-много две (случва се и три) бройки. Всички те нямат приложение в ежедневието ми. Купувани спонтанно или обмислено, от магазин за левче или скъп порцелан, подарявани (съвсем умишлено) всички тези панички намират приложение само и единствено за блога.

Рамекини и форми за тарталети и крем карамел. Също разнообразие от форми и материал. Да не би да се повторя в някой пост. Тук бройките са минимум 6 и максимум 46.

Покривки, кърпи, салфетки. Всички тях може да видиш в публикациите ми. Това е малка част от чеиза, който съм събрала.

Форми за сладки. Всякакви. Пазя наследените от мама пластмасови формички и металните фунийки за „Букли“ от баба. Предпочитам да купувам метални форми. Ако се наложи нещо по-специално си поръчвам изработка. Баща ми също има пръст в тази работа, най-вече за рингове.

Като засегнах сладкарството, то може би най-голяма част  заемат всички декоративни елементи – от захарни перли и боички, през хартиени чашки за мъфини, сладкарски пошове и приставки, до шарени панделки и супер откачени аксесоари от рода на сувенири, стари и непотребни вещи, шишарки, сухи цветя и треви, които пазя само и единствено за блога. Ако случайно ми потрябват. Луда работа!

Книги. Кулинарни книги. Най-ценното ми нещо. Мога да отворя кулинарна библиотека. Често купувам кулинарни книги. От тук или от странствата ми по света. Някои са ми подарени. Благодаря!

Първата ми работа като отида някъде по света е да намеря ресторант (заведение) с автентична кухня и да открия книжарница с английска кулинарна литература. Може и немска, Вальо ми помага с превода. После пазарувам от местния маркет, но това е за друга история.

Пазя и книга за „Българска национална кухня“, по чиито страници има завиден арт с червен фулмастер. Сътворен от мен или брат ми. Не съм сигурна. Имам и няколко книги за виното, както и художествена литература свързана с храна и вино. Към това залитам напоследък.

Последната купена книга (от вчера) е изключително интригуваща, със завладяващи снимки и още по-завладяващи комбинации, които нямам търпение да пробвам в моята кухня. Написана от шеф Silvena Rowe, с предисловие от Heston Blumenthal, Purple Citrus & Sweet Perfume e един от фаворитите ми до момента.

Бурканчета и шишенца. Кухнята ми се превръща в лаборатория с „колби“ пълни с различни аромати, текстури и цветове. Обожавам това място, защото тук съм с моята историята, историята на всяка една подправка или продукт, вълшебни и способни да променят и най-семплото ястие или десерт в завършен шедьовър от благоухания. Отново част от тях са ми подарени от други странстващи хора по света. Най-хубавото е че по всяко време разполагам с всичко, което може да ми бъде необходимо. Дори и за най-смелите и непредвидени комбинации, измислени на момента или добре обиграни от някой моментно разположил се в моята кухня. Разбирам, че това е голям плюс за тези, обиграните.

Навярно не е нужно да казвам, но все пак – всички броеве на „Меню“. От първия до последния. (На преден план е първи брой на списание „Меню“ от юни 2005 година.) Единствени и неповторими за мен. Защо, пак е дълга история. Но на кратко – „Меню“ ме вдъхнови да бъда това, което съм сега. В “Меню’ всяка рецепта е приготвена от шеф готвача на списанието Ивелина Иванова, снимките са авторски, както и материала към всяка публикация. (Проверено и напълно достоверно.) Затова харесвам „Меню“.

Ягодите! Избрах ягода за символ на блога, защото са плодовете на моя месец (юни), защото са червени, защото са сочни и много, много ги обичам. Ягоди има навсякъде около мен – ключодържател от Силвето, копчета от Рос, обеци от Лили, ягода от виенско стъкло, ягоди на картички по стената, чайник във форма на ягода, чаши с ягоди, ръкохватки на ягоди, формички за сладки, пижама на ягоди, шал на ягоди и прочее. Търся си рокля на ягоди, на която да сложа копчетата.

Опасявам се, че това не е всичко. И че кулинарните джаджи не са най-важното. Освен тях успях да събера и голяма публика – вдъхновяваща се, критикуваща, хвалеща или просто безмълвно четяща. Това, всъщност е най-ценното за тези три години. Пожелавам си още повече читатели, вдъхновения и ентусиазъм. И нека силата бъде с мен! Честит рожден ден!

Какво още може да очакваш от кулинарен блогър - прочети. Много характерно за мен е номер 8.

Три за щастие от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

Днес е Record Store Day! Ако случайно сте пропуснали предния ми пост, върнете се малко по-надолу. Ще откриете информация, която си струва да се прочете.

Все повече потъвам в дълбоките води на магията, наречена northern soul. Това е термин, с който през 1968/69 в Англия започват да се наричат парчета предимно от лейбъла Tamla Motown, но които остават в страни от мейнстрийм потока. Те са с по-бързо темпо и претъпканите британски клубове буквално се клатят под звуците им. Повече за това течение, което е уникален културен феномен, ще разкажа в някой от следващите постове. Сега само ще го илюстрирам от музикална гледна точка с песента What A Wonderful Night For Love на Bobby Patterson.

Bobby Paterson е роден на 13.03.1944 в Далас, Тексас. Както повечето блус музиканти от Далас, и Bobby Patterson е вокалист и мултиинструменталист, който продължава соул-блус традицията, започната от имена като Bobby “Blue” Bland, Otis Redding и Wilson Pickett. Но различното при Patterson е, че освен изпълнител, той е още композитор, продуцент, промоутър и собственик на лейбъл.

Bobby Patterson започва да свири на китара и барабани, когато е на 10. Малко по-късно създава първата си група – Rotal Rockers, която печели няколко конкурса за таланти. През 1967 един от тях носи на момчетата награда пътуване до Калифорния, където записват сингъл за лейбъла Liberty, никога не видял бял свят.

Когато Patterson постъпва в колежа Arlington, един от състудентите му е син на собственик на местен лейбъл. Така през 1962 се стига до издаването на песента You Just Got to Understand от Abnak Records. Сингълът не е кой знае колко успешен, но именно той убеждава собственика John Abnak да създаде дъщерен на Abnak лейбъл за соул музика. Така се ражда Jetstar Records. През следващите 6 години Bobby Paterson записва за него, като в този период развива и останалите си способности, за които вече стана дума. По това време на бял свят се появяват синглите Let Them Talk (популяризиран също и от Little Willie John), I’m Leroy I’ll Take Her, Broadway Ain’t Funky No More, T.C.B. or Y.C.A. (за която ще си говорим друг път по-подробно), My Thing Is Your Thing, The Good Old Days и I’m In Love With You.

През 1969, след серия от регионални хитове, Abnak Records прекратява дейността си и Patterson издава албум, продуциран от самия него. Малко по-късно спира да записва, за да започне продуцентската и промоутърската си кариера. Като продуцент той работи с артисти като Fontella Bass, Chuck Jackson, Ted Taylor, Shay Holiday, Roscoe Robinson, the Montclairs, Tommie Young и Little Johnny Taylor. Песни на Bobby Patterson са записвани от Albert King (That’s What the Blues Is All About) и the Fabulous Thunderbirds (How Do You Spell Love?).

През 1996 Bobby Patterson опитва да се завърне на сцената като изпълнител с албума Second Coming, издаден от неговия даласки лейбъл Proud. Не успява да върне старите си фенове както с него, така и с последния си засега студиен албум I’d Rather Eat Soup, излязъл две години по-късно.

What A Wonderful Night For Love е типично northern soul парче. Тази музика е създадена за танцуване и съвсем скоро хората в България ще се убедят в това. Повече подробности за (northern) soul събитията, които се задават – когато му дойде времето. Дотогава слушайте northern soul и изтанцувайте душата си под тези божествени звуци. Парчето е Б-страна на T.C.B. or Y.C.A. – песен с невероятна енергия, която въртя доста често на партита и която съвсем скоро ще заеме заслуженото си място на страниците на този блог. Enjoy.

Peace & Northern Soul

Днес за четвърти път светът отбелязва Международния ден на магазините за грамофонни плочи, или както е познат извън България – Record Store Day. Знаете, че в този блог винилът е издигнат в култ. Всъщност във всички дейности с мое участие, свързани с музиката, той заема централно място. Преди 6 месеца с първото издание на Funky Bites, месечните соул фънк вечери с моя милост – парти, в което варненските фънки хора изпълват до крайна степен бар Bolla, стартирах практиката един кашон с надпис Records For Sale на него да е винаги пълен с плочи, от които всеки може да си купи или да прибави свои плочи за продаване. Интересът към грамофонните плочи е огромен, което в началото ме озадачаваше. Вече не ме озадачава. Просто осъзнах, че хората, притежаващи музикална култура в България, са се изолирали от все по-силно деградиращото общество (и слава Богу). Катализаторът, който малко по малко ги вади от скривалищата им, е храната за техните изгладнели души, на която те едва ли биха устояли.

Тази вечер радио шоуто ми 45 оборота в минута ще бъде посветено изцяло на виниловата култура. Гост в студиото ще бъде Димитър Димитров – музикален редактор в Радио Варна и страстен колекционер на грамофонни плочи. Ще си говорим за сещате се какво, а музиката в предаването ще звучи изцяло от плочи. Другото събитие, което организирам този месец, е свързано отново както с радио шоуто ми, така и с плочите. На 29 април се навършват 2 години от първото издание в ефир на радио предаването 45 оборота в минута. Партито ще бъде във варненския клуб Vintage 33, а специални гости ще бъдат Selector Stiliyan и Skill под шапката на съвместния си проект In Vinyl We Trust. Пригответе се за една фънк соул диско вечер с музика, пускана изцяло на 7-инчови грамофонни плочи! Към двамата ще се присъединя и аз със селекция от любими песни, а изненада за всички присъстващи ще бъдат тайните гост диджеи. Ето и линк към събитието във facebook.

В последните години Варна се оформи като град, където винилът е на особена почит. Той е неразделна част от клубната и изобщо музикалната култура на едно общество и възраждането им в морската столица го доказва. За тази тенденция заслуга имат варненските диджеи, които въртят плочи, по-адекватните варненски клубове, лейбълът Love & Happiness Music, блогът, който четете в момента, радио предаването 45 оборота в минута, както и всички хора, за които музиката има значение. Преди година публикувах пост по този повод. От тогава нещата се развиват с доста бързи темпове, но все пак ето линк към въпросната статия.

Слушането на грамофонни плочи не може да бъде заменено от абсолютно нищо – както от чисто ритуална гледна точка, така и от гледна точка на общуването с обложката, от гледна точка на аналоговия звук, от романтична гледна точка и от още хиляди гледни точки. Времето е най-висшият съдия – нито магнетофонните ленти, нито касетките, нито компактдисковете, нито минидисковете, нито шибаните емпетройки успяха да убият грамофонните плочи. Причината е много проста: звукът от плочата е възможно най-близкият до всеки звук от природата, за който човешкият организъм е пригоден. Начинът на извличане на звука от една грамофонна плоча е механичен, т.е. звукът се произвежда от триенето между игличката и плочата. По същия начин се извлича звукът от пляскането – това всъщност е триенето между две ръце. По същия начин се извлича звукът от тропането, от чесането, от автомобилния двигател, от шума на листата, от плясъка на вълните, от гласа на любимия човек. Това е механично триене. Това не е симулация на звук, изградена от единици и нули. И никога няма да бъде. Това е триумф на реалността над симулацията на реалност.

Честит Международен ден на магазините за грамофонни плочи.

Record Store Day from Serious Business on Vimeo.

Наскоро, водейки разговор - привидно всекидневно сив и все пак на романтична тема, от контекста някак си изникна споменът за Джени в цъфналата ръж... Онази потна, уморена Джени... и онази ръж, цъфтяща сякаш в злато под слънчевите лъчи... И онази целувка... някога, с някой...

Зорка Първанова с имот за 5 лева за кв. м 15 април 2011 София, България Изгодни сделки сключва и големият син на президента Владимир Първанов Зорка, съпругата на президента Георги Първанов, се е уредила с имот край София на цена от 5 лева за кв.м. Сделката е извършена през 2007 г. Имотът се намира на [...]

България е богата на възобновяеми енергийни източници (наричани просто ВЕИ). Но дали те са евтини или скъпи явно е спорен въпрос. Любимият ни цитат по темата от тази седмица е, че „слънцето също не е безплатно“. В случая става дума не толкова за технологията, колкото за преференциалните цени, които държавата избира да предостави при изкупуването на енергията от ВЕИ. А тези цени се определят от Закона за възобновяемите енергийни източници. Този закон в момента се обсъжда в парламента. Последната му версия целенасочено създава огромна несигурност относно бъдещите тарифи на тока от ВЕИ. Тази несигурност реално слага спирачки пред развитието на ВЕИ, защото липсата на сигурност най-вероятно ще направи планирането и съответно финансирането им невъзможно. Това, което законът ще постигне е в България да не използваме почти никаква енергия от възобновими източници.

Според защитниците на ВЕИ, има вариант, в който хем слънцето няма да е скъпо, хем инвеститорите ще са готови да инвестират. Ето как: Знае се, че развитието на технологиите ще доведат до “паритет в мрежата” за слънцето и вятъра в рамките на следващите 10-15 години. Това означава, че скоро ВЕИ няма да се нуждаят от субсидия. Законът би могъл да предвиди прогресивно намаляване на високата изкупна цена, важното е то да е ясно, за да може да се залага в инвестиционните планове. Това изглежда най-очевидното решение, ако целта е да продължим да развиваме ВЕИ. Каква е обаче целта?

Въпросът за безплатното слънце беше повдигнат в правителството, като реакция на обвиненията, че АЕЦ Белене е необосновано скъпа. Явно стратегията, която защитниците на АЕЦ “Белене” са избрали е да нарочат ВЕИ за черното агънце в дебата и така да защитят решението си за строеж на атомна централа, чиято стойност ще изплащаме много повече от 10 години. И тук идва мястото на първото заключение и то е, че България трябва да избере дали да субсидира АЕЦ или ВЕИ. Няма как и двете. Трябва да избираме.

И за да илюстрираме още по-ясно как този избор се случва в момента, ще използваме образи от любимата ни тема за кърменето. Ето:

Ако фотоволтаиците и вятърните турбини са „бебета кърмачета” на държавна субсидия, то „кърмачето слон” ядрена енергия е вече пораснало, скоро мина 40-така и няма никакви планове да престава да суче. Едно изследване поръчано от Американския конгрес през 2007 г. показва че изсмуканата до този момент субсидия за ядрената енергетика в САЩ се равнява на 100 милиарда долара. „Евтиният” ток от АЕЦ Козлодуй е евтин защото в него не се включват капиталовложенията по изграждането на централата, които обикновено са около 70 до 80% от цената на една нова централа. Една ядрена централа се строи за да работи поне 50-60 години с идеята че ще се изплати преди края на този период. При ВЕИ нещата стоят другояче и ще стоят още по-другояче след 10 години, когато АЕЦ Белене ще е все още сукалче в ранна детска възраст.

И така: Желанието на държавата-кърмачка към момента изглежда ясна: кърмата ще отива при слона, а бебето го отбиваме.

—

Някои атомни централи подкрепят каузата на дългото кърмене дори и с архитектурата си.

Още един символ на съветската окупация в България става обект на гражданската нетърпимост към лъжата. Бургазлии на протест срещу паметника на ”Альоша” 15 април 2011 / News.dir.bg Инициативен комитет от граждани на Бургас организират символичен протест утре от 16:00 часа. Целта на протеста е премахването на паметника на „Альоша“. От инициативния комитет предлагат на негово [...]

Борисов е истински политик: „Аз исках най-добронамерено да кажа, че този закон защитава гражданите. А, че ям филия с мас, ами татко беше сирак, майка – сирак, аз съм израсъл по най-бедния начин. Да, играех със скъсани гуменки и ядях филия с мас. Тогава баща му на Станишев обясняваше, че живеем в най-доброто общество на [...]

Ако сте любител на модерното изкуство, вероятно сте попадали в ситуация, когато ви се иска да завъртите определена картина, или самите вие да смените позицията си, единствено с идеята да промените гледната точка и да видите нещо, което иначе няма как да стане.

Ако сте професионалист в сферата на маркетинга, то със сигурност ще ви се наложи в един момент да завъртите картината, за да видите, това, което другите не виждат. С други думи, да се запознаете с латералния (хоризонтален) маркетинг и да се възползвате от неговите възможности. Именно този "нов" маркетинг е център и на книгата "Латерален маркетнинг. Нови техники за нестандартни идеи" на маркетинг гуруто Филип Котлър и специалиста по бизнес консултации Фернандо Триас де Бес.

Малките и средни предприятия, отношенията между търговците на дребно и доставчиците и достъпът на потребителите до стоки и услуги са сред основните приоритети на евродепутатите

Пърженето на яйца на публично място може да изглежда като весела шега. В нормалните държави. В Украйна обаче това не е толкова безопасно - на 29 март полицията в Киев е нахлула в дома на Хана Синкова и оттогава тя е в ареста с обвинение за непристойно поведение, което според украинския Наказателен кодекс може да й донесе от 3 до 5 години затвор.

Хана е член на украинската партия “Братство”, чиято позиция е против руското влияние в страната и останките от съветския режим. На 16 декември миналата година заедно с други момичета Хана организира протест пред паметника на Съветската армия в Киев “Вечния огън” - пържат яйца и наденици. Хана трябва да бъде освободена и ако имате възможност пишете на западни политици, дипломати или журналисти.

Сподели във Facebook

- А, момче, ти тука ли живееш вече? – чувам глас зад гърба си, докато наливам охладителна течност в колата. Изправям се. Ранно утро, часът е малко след осем.

- Да, кажете? – казвам. Пред мен е жена на видима възраст 60-65 години, изглежда ми доста заблудена и предполагам, че иска да я упътя нещо.

- Какво да ти кажа – не стига, че ми зачерни момичето, ами…

- ?!?!???

- Не ме гледай така – много добре знаеш за какво говоря.

- Ами не знам, да не ме бъркате с някого?

- Какво да те бъркам, бе, все едно не знам с кого е била дъщеря ми!!! Нехранимайко! Само по жени ходи!!! – изнервя се.

- Ама Вие наистина ме бъркате с някого – аз съм женен, имам си дете… – показвам й халката.

- Така значи – първо ми почерняш дъщерята и след два месеца се жениш, а?

- Ама аз съм женен от две години!

- Ама ти не работиш ли в „Глобул“?

- Не, не работя и никога не съм работил.

- А, извинете тогава! – казва тя и най-невъзмутимо си продължава по пътя…

Сподели тази публикация:

Подобни публикации

• 06.04.2011 -- Love.NET (10)
• 14.01.2010 -- FML – Да си таковам живота! (4)
• 12.10.2009 -- Животът ми е нормален (My Life Is Average) (9)
• 11.04.2011 -- Clark Richard – „Red Robin“ (3)
• 08.04.2011 -- „Тилт“ (4)
• 13.04.2011 -- Шампионска лига в Североизточна България (и не само) (3)
• 28.03.2011 -- „Речта на краля“ – най-добър филм за 2010 г. според „Оскарите“ (5)
• 01.01.2011 -- Равносметка 2010 (4)
• 27.12.2010 -- Една тъжна коледна приказка (10)
• 24.10.2010 -- WC публикация (10)
• 07.08.2010 -- Интервю с Анелия Луцинова (6)
• 08.01.2010 -- Нови поговорки и пословици (4)
• 22.12.2009 -- The Company of Myself – Flash игра за шизофреници (5)
• 17.10.2009 -- Из „Календар“ по Nova TV (1)
• 14.06.2008 -- Whose Line Is It Anyway (2)
• 11.11.2007 -- "Сексът и градът" (11)
• 17.04.2006 -- Mtel, здравейте! (1)
• 12.04.2011 -- Един реален вторник… (9)
• 29.03.2011 -- Спечели новия мултифункционален леген… (8)
• 19.03.2011 -- Седалката на Вики – Kiddy Infinity Pro Design Edition (5)

Много журналисти от медии извън Перник са си правили упражнение по темата. Понякога успешно, но по-често не дотам. Цветелина Белутова от "Капитал" обаче определено е сполучила доста. Някои от находките й определено са шедьовър. Ето преценете сами:




"Къде нощуват гостите на Перник? - В поуикниката". Сигурни сме, че сте чували този виц. Сигурни сме и че се сещате за поне още пет, с които можете да продължите темата. В последните години шегите за Перник и неговите обитатели заливат публичното пространство. В почти всяка тв шоу програма има по един ексцентричен пернишки образ, който кара "Голф", говори с характерното за местния диалект потъмнено "л" и се държи като хулиган. В рубриката "Общество" решихме да потърсим произхода на фолклора за миньорския град и неговите жители и да проверим потвърждават ли се стереотипите за Перник през конкретни данни и цифри. Разходихме се и до самия град. Оглеждахме се за клишетата, но потърсихме и знаци, които да ги опровергаят. Открихме и двете, разбира се. Вижте.



Покрай строежа на магистрала "Люлин", която ще свързва София и Перник, тутакси се появиха шеги от типа - "ето я единствената връзка между две цивилизации". И още: "Как ще се нарича новата магистрала София-Перник? Ускорител на елементарни частици"



Най-яркият образ обаче си остава пернишкият "Голф". Тук вицовете са безброй. Всъщност клишето твърди, че дори "обичам те" на пернишки звучи така: "Качи се у голфо, ма!"



Нещо повече, фолклорът около автомобила има и политически нюанс. "При последната визита на Бойко Борисов при германския канцлер Ангела Меркел, премиерът на България предложил за улеснение на германския автомобилен концерн Volkswagen - "Голф"- овете да излизат от завода директно с пернишка регистрация."



В Перник може да видите всякакви вариации на темата "Голф", но за "пернишки прогрес" се счита скокът директно от "Голф" 2 на "Голф" 4.



Истината за Перник не е черно-бяла. Тя е жълто-черна, както се опитаха да ни убедят от местната футболна сила ФК "Миньор-Перник". Всъщност в града има още два футболни отбора със звучните имена ФК "Металург" и ФК "Енергетик"



Президентът на ФК "Миньор-Перник" Никифор Вангелов не само не се притеснява от клишетата за Перник, но и ги използва като маркетингов похват. Освен вафлата "Винкел", той произвежда и ядки с марката "Кюмур" (както звучи думата на местния диалект).



Всички тези продукти скоро ще бъдат достъпни в местния фен магазин на футболния отбор "Миньор-Перник". За улеснение на гостите на града името му е транскрибирано на латиница (да не се объркате как се произнася "винкел")



Ако сте се подвели по шегата, че в Перник си нямат магазин от веригата "Lidl", защото жителите му не могат да произнесат марката, ето ви опровержение.



Заради легендите , които се носят за нощния живот в Перник, има и такива вицове: "Защо след посещение в пернишка дискотека, хората гледат към звездите? За да спре да им тече кръв от носа."



Характерни за града са и такива пейзажи, които съвместяват несъвместимото.



В Перник почитат природните изкопаеми. Освен кв. "Рудничар", бул. "Миньор" и ул."Железничарска", си имат и "Цинк бар".




Надписът на Минната дирекция



Мемориалът на миньорите



Отскоро Перник се гордее и със собствен университет под покровителството на президента Георги Първанов (една от личностите, излязла от града) и премиера Бойко Борисов.



Детмаг



В Перник все още имат работещ ГУМ (Градски Универсален Магазин), който като машина на времето те връща в една друга епоха



Без думи пред евротехниката



Влиза един перничанин в спортен магазин в Перник.
Продавачката пита: "Какво ще обичате, господине?"
Перничанинът: "Ами търся си анцуг."
Продавачката: "Какъв да бъде - за всеки ден или за сватба?"



Без думи пред простора



На пазара за авточасти в Перник може и да не намерите нужното за автомобила си, но ще видите изобилие от шалове на ФК "Миньор-Перник", модели анцузи и вариации на българското знаме.



Някои от жителите на Перник посрещат шегите по адрес на града им с чувство за хумор. Като директорът на културно-информационния център Кирил Манов, който създава пластиката "Златен винкел". Тя ще се присъжда на популярни личности, които най-много се шегуват с града.



Поглед към миналото - скулптура на Георги Димитров в сградата на профсъюза в Перник, където е и редакцията на кабелна телевизия "Кракра ТВ"
Откъде идват митовете за Перник, има ли някаква истина в тях и могат ли да бъдат развенчани очаквайте в новия брой на "Капитал" в събота и в петък на capital.bg.

Продължава масираното облъчване на българското общество със силно заразната теза за ползата от разкриване на работни места в Белене ( пък ако ще някой ден да закрият България чрез това икономическо и екологично заробване). Този път контролираното изпускане на руска ядрена пропагандна беше извършено на местно ниво в Плевен от ТВ 7. Уж големи противници [...]

Продукти за 5 порции:
600г телешки шол
1ч.ч. ориз
1ч.ч. пресни печурки
1ч.ч. готварска сметана
1 тиквичка
1 връзка зелен лук
200г пресен лопуш
няколко стръка пресен джоджен
1ч.л. сол
1с.л. краве масло
1с.л. зехтин

Приготвяне:
Оризът се накисва в купа с вода. Месото се реже на малки пържолки. Слага се в тенджера. Налива се 5ч.ч. вода. Съдът се похлупва и слага на включен котлон. Вари се на тих огън 50 минути. После месенцата се отцеждат добре от водата. Слагат се в чиния. Бульонът се прецежда. Взема се тиган. В него се слага 1с.л. краве масло. Съдът се поставя на горещ котлон. Когато мазнината се разтопи се добавят варените мръвки. Запържват се и от двете страни за около 10 минути. Зеленчуците се почистват и измиват. Лопушът се мие листо по листо. Дръжките се отрязват, а листата се късат на дребно. Стръковте лук се режат леко по диагонал на колелца. Тиквичката се реже на кубчета. Отделят се пънчетата на гъбите. Шапките им се използват  в ястието, а пънчетата се оставят за супа. Взема се тавичка. На дъното се разпределя оризът и всички зеленчуци. Поръсва се 1ч.л. сол. Продуктите се объркват добре, за да се получи мозайка. Отгоре се подреждат телешките пържолки. Ястието се полива с 3ч.ч. прецеден телешки бульон и 1ч.ч. готварска сметана. Ястието се полива с 1с.л. мазнина. Покрива се с фолио. Пече се на умерена фурна 50 минути. Накрая, 10 минути , преди да се изключи се поръсва със ситно надребнен джоджен. Ястието се връща във фурната, за да се допече, но без фолио.

В самолета се настаних до Боби – българин, който живее и работи в Мадрид. Веднага подхванахме интересен разговор. Стана ми интересно къде отивам и какво точно ме очаква там. Боби ме ориентира из основните неща – цени, туристически капани, намаления, как да се оправям с метрото и прочие. Предупреди ме за сръчните джебчии, от които трябва да се пазя, разказа ми за основните забележителности, които бих могъл да посетя. Направи му впечатление, че не си махам колана, макар отдавна да беше разрешено. Смутолевих някакво обяснение. Давах си вид, че не ме е страх. Поръчах пиене. Тричасовият полет продължи. Обсъдихме разликите в жизнения стандарт между двете държави, цените и заплатите, българските политици, испанската народо-психология, времето, климата и каквото там си говорят хората, докато им е скучно и няма какво друго да правят.

По едно време самолетът се наклони на ляво. През люка не се виждаше нищо –  отвъд светлинките на крилото цареше непрогледен мрак. Сигурно летяхме над море или над необитаеми планински масиви. Появи се малка светеща точка в нищото. Предположихме, че е кораб. Малко по-късно ни осведомиха, че летим над Средиземно море. Колко ли студена е водата по това време на годината? – запитах се аз. Бях  вързан с коланче през кръста и облечен по къс ръкав – крехко същество на 10 километра над морската шир – протеинова кукла, пробиваща разредената атмосфера с 900 километра в час – въздух, който дори не става за дишане. И е много, ама много студен. Минус 57 градуса, според разясненията на капитан Хосе. Нищо не зависеше от мен. Животът ми беше в ръцете на техниците по поддръжката от ниско тарифната авиокомпания и най-вече: в ръцете на капитан Хосе, който мърмореше нещо по микрофона на развален английски, с почти неразбираем испански акцент.  Поръчах си още пиене.

Чувах свистенето на въздушната струя в корпуса и тихото жужене на двигателите. В един момент страховете те превземат и чувството за безпомощност дава път на всички онези натрапчиви мисли, на които нито им е времето, нито пък мястото, но не можеш да се отървеш от тях, дори да искаш. Всъщност, колкото повече се съпротивляваш, толкова по-натрапчиви стават. Тогава започна да друса. Първо леко,  после много силно. Друсаше като лагерна количка върху павета. Крилото видимо се тресеше навън. Пропаданията ги усещах буквално в корема си. Издиганията – също. Светна лампичката „сложете коланите”. Моя не го бях махал, така че единственото, което ми оставаше, беше да глътна питието на един дъх и да пробвам да не мисля повече за сцените от National Geographic Air Crash Investigations. Останах си само с опита…

Най-страшното идва, когато лицата на стюардесите станат сериозни. Любезните усмивки изчезват – заменя ги привидно делово изражение, което зле прикрива първобитния страх от смъртта. Стюардесите седнаха на малките си, сгъваеми столчета в началото на салона и също закопчаха колани. Друсането ставаше непоносимо. Воят на десния двигател ме накара да извърна глава и през люка от отсрещната страна видях кръглото лице на Луната. Чичкото до илюминатора се кръстеше от ляво на дясно – явно беше католик. Най-угнетяващо от всичко е чувството за безпомощност – нямаш абсолютно никакъв контрол върху ситуацията. Сигурно за това пилотите мразят да летят като пасажери. Затворих очи и се потопих в искрена, сърцераздирателна молитва. След още едно две пропадания турболенцията свърши и друсането спря. Останаха само свистенето на въздушната струя по корпуса и тихото жужене на двигателите. Отново можехме да си махнем коланите. Аз, разбира се, не откачих моя. Огледах салона – лицата на пътниците издаваха облекчение. Преоткрих страха от летене – това беше нещо ново за мен.

Когато колесникът най-после докосна пистата на международно летище „Барахас”, пасажерите щяха да станат прави, за да ръкопляскат, ако стегнатите до откат колани не им пречеха.

Първата ми работа на терминала беше да се напъхам в кабинката за пушачи и да запаля цигара, докато чаках да ми излезе багажа. Боби ме предупреди да не се мотая излишно, защото летището е огромно – имахме много да вървим и рискувах да изтърва последните влакове, които слизат към центъра. При посрещачите ни очакваше жена му. Преди да се разделим, Боби ми връчи карта на метрото и два билета, които купи от касата – едно евро за напускане зоната на летището и едно евро за транспортирането ми до крайната дестинация. След подробно разяснение къде да сляза, на кой влак да се прехвърля и колко спирки да преброя, преди да сляза отново, се прегърнахме и разделихме като приятели. Записах си мобилен телефон – можех да пренощувам у тях в случай, че се изгубя нещо или резервацията ми в хостела се обърка. Кой казва, че българите в чужбина не обичали да си помагат?

В метрото беше пълно с младежи, които отиваха или се връщаха от купон. Подпийнали компании водеха оживени разговори по спирките. Направи ми впечатление, че жените носят цветни копринени шалове – всичките до една. Внимателно броях спирките наум. Дойде и моята.

Топлината, шумът и светлините на града ме погълнаха още с излизането от метрото. Изведнъж разбрах колко неподходящо съм облечен. И колко неподходящо изглеждам – рус, с червен катинар, с огромна раница на гърба и карта на метрото в ръка. Все едно на лицето ми пишеше: „Чужденец съм, току що пристигам, за пръв път ми е, не зная къде ще нощувам и нося в себе си кеш.” Разни пияни хора ми подвикваха от ъглите: „Хей, амиго!”, докато се лутах из малките, тесни улички, в търсене на точния адрес. Отговарях им на български, че със сигурност нямам приятели в този град. И си продължавах по пътя. Разминавах се с големи, шумни компании, които весело ме поздравяваха. Огромен чернокож изскочи от тъмното, хвана ме за лакътя и започна да ми предлага: „хотел, момичета, секс”. Казах му, че първото съм го уредил, за второто ще видим утре, като се наспя. След като не успя да ми пробута и хеш, най-после се отказа да върви с мен. Младежи чупеха бутилки малко по-напред. Крещяха нещо на испански. Свих в стръмна, тясна уличка, завършваща със стълби, където черен плъх се хранеше с нещо, опаковано в бяла хартия. После отново се озовах до спирката на метрото. Въртях се в кръг! Трябваше да питам някого за адреса. Харесах си малка групичка мъже и жени, на видима възраст около 50, които излизаха от ресторант и се качваха по колите. Имаха желание да ми помогнат, но никой от тях не говореше английски. Симпатичен чичко извади от жабката подробна карта, дойде при мен и в жестомимичен превод ми обясни как да стигна до там.

Очевдино съм изглеждал видимо притеснен, защото първите думи на момчето от рецепцията в хостела бяха: „Спокойно, тук си на сигурно място!”. Платих още една нощувка, за да има къде да отседна и следващата вечер, преди да си уредя пътуването до някой от градовете по Камино. Оставих раницата на сейф, извадих само  принадлежностите за баня и се качих на третия етаж, където в стая с още десет хъркащи човека ме очакваше заветното легло. Часът беше два сутринта и най-после бях пристигнал благополучно! Банята изглеждаше прилично чиста. Позволих на тялото ми да се отпусне напълно под горещата вода, отмих умората от продлжителното пътуване, изпуших една цигара в компанията на младеж от Перу, който играеше на мобилния си телефон в коридора и радостно се завих през глава.

Първата ми работа на следващия ден беше да разуча как действа метрото. Оказа се по-лесно, отколкото предполагах – трябва да умееш да различаваш цветовете и навсякъде стигаш за едно евро. Въоръжен с целия си ентусиазъм и с безплатна карта от хостела, аз започнах дългата разходка из Мадрид. Градът е очарователен! Обожавам самостоятелните екскурзии, без елемент на организация, без други хора, които бързат, дърпат те на някъде, търсят да си купят нещо или предпочитат да разгледат 1500 магазина вместо града, в който са попаднали. Вървях по дългите булеварди, спирах на пейките, за да си почина, да изпуша цигара, да изпия кенче бира, да понаблюдавам трафика и разноцветната тълпа. Замислих се над алтернативата – пазене стол в офиса или обикаляне по интервюта, където ти обянсяват за „кризата”. Вместо това бях напълно свободен, разполагах с цялото време на света и интересното тепърва предстоеше! Чувствах се прекрасно!

Няма да  изпадам в подробности относно мадридската архитектура. Наистина има какво да се види, ако обичаш фасади, но аз най-много си харесах парковете – разкошни градини, в които тийнейджъри отпускат след афтърпарти, по тревата се натискат влюбени двойки, млади хора са излезли на пикник или просто да се порадват на слънцето, поетеси излъчват сексапил, докато пишат стихове, студентки учат или свиват джойнт, фламенко музиканти свирят на китара, момчета разхождат любимите си с лодки и въобще – love is in the air!

Изпих толкова много бирички и вървях толкова много през онзи ден, че вечерта, когато се прибрах в хостела, бях абсолютен парцал. Намеренията ми бяха набързо да си приготвя нещо за хапване в общата кухня, да си проверя пощата в интернет залата и да си легна. Но не стана точно така.

Общите кухни на хостелите са нещото, заради което си струва да избереш точно този тип настаняване, пред всеки друг. Там заварих компания бразилци, които готвеха спагети и пиеха червено вино. Единият от тях изумително приличаше на мой познат от България, направо си бяха двойници. Реших да му покажа  снимката на неговия двойник и това се оказа повод да стана част от компанията. Получих порция топли спагети и бутилка червено вино. За благодарост извадих от раницата половин литрова бутилка от минерална вода, пълна с високоалкохолна домашна ракия. Скоро към нас се присъединиха две момичета от Филипините и едно от Сенегал. Момчетата от Сао Паоло отидоха до магазина за още вино, а аз извадих от раницата още една „Горна Баня”. След полунощ трябваше да пазим тишина – преоблякохме се набързо и всички заедно щурмувахме нощен Мадрид. На другия ден спах до обяд. Харесвах новите си приятели и специално заради тях останах трета вечер в хостела. На четвъртия ден реших, че трябва да напусна столицата, защото рискувах да се превърна в един от безгрижните студенти на обменни начала, да пръсна всичките си пари по баровете и да не извървя никакво Камино.

Качих се на първия удобен автобус от автогара Avenida de America за Бургос – един от големите градове по Пътя. Вече имах отправна точка. Бавно, но сигурно се приближавах към приключението, за което бях дошъл.

Следва продължение >>>

Тихомир Димитров

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове а сега продължаваме с едно от най-страшните места на Тасмания – ще гоним духовете на умрелите в каторгата Порт Артър. Приятно четене

Ловци на духове

Не, няма да ги търсим в гробището. Призраците си обитават затвора и някои от къщите на обслужващия персонал като всички цивилизовани, уважаващи себе си духове от британски произход. Отиваме право в

Порт Артър, някогашната най-голяма наказателна колония на Австралия.

Водачката на нашата група е наметната с черен плащ, носи черни ботуши, масивен черен грим, и щеше да изглежда страховито, ако не беше ярко синята й коса. (Язък! Взела ми е идеята! Сега, ако аз се боядисам в зелено ще се чувствам абсолютна плагиаристка.) Не се налага да пита два пъти за доброволци да носят газените фенери - седемнайсет-годишната новозеландка от български произход почти изтръгва първия от ръцете й, а други двама младежи с готовност понасят останалите светилници. Потегляме в нестройна колона с препъване в тъмното, шляпане в мокрото, найлоново шумолене във ветровитото и приглушени разговори на разни езици. С безформените си подобни на дрипи дъждобрани, шапките, качулките и мъждивите пушещи фенери почти го докарваме на екранизация по роман на Дикенс. Разказите за лоши хора, жестоки престъпления и малтретирани деца са си точно на място. Чувам далечния шум на прибоя някъде вляво и май дори виждам призраците на разпенените му вълни в мрака, но целият останал свят тъне в непрогледна тъма, безпределна печал и влага. Като ято тромави нощни пеперуди се устремяваме към единственатата светлина наоколо - електрическа крушка високо в камбанарията на

църквата

За мое разочарование църквата е само каменен скелет - без покрив, прозорци, фрески или каквато и да било декорация. Цялата територия на Порт Артър е била поразена от пожар и повечето сгради са безнадеждно повредени, оставени да се рушат сред просторните зелени паркове. Колкото и да се въртим наоколо и да заничаме по тъмните сенки никакъв призрак не благоволява да се яви, така че в крайна сметка с известно нежелание се отправяме към

дома на счетоводителя

Тук дори влизаме в мрачната стая на първия етаж и слушаме за още безброй срещи на туристи с хора от минали епохи, необяснимо изчезващи пред очите им, вдигащи невъобразим шум на горния етаж, спъващи нощния пазач, затръшващи вратите и прозорците и прочие банални страхотии, докато на свой ред се спъваме в мебелите, праговете и стъпалата. Следващата спирка е

къщата на младшия медицински персонал на затвора - обиталище на пословично пакостлив полтъргайст.

Научаваме що е то полтъргайст, прилики и разлики с призраците, духовете, присъствията, явленията, други насъщни класификации и дефиниции, без които просто недоумявам как съм живяла досега. Помоткваме се още малко в мрака в последен отчаян опит да предизвикаме отвъдното да ни се яви, но скоро сме принудени да се примирим с несполуката и да се отправим към последното обиталище на духове -

залата за аутопсии под къщата на старшия лекар

Този път слизаме в мазето и благопристойно и почтително се подреждаме край каменна маса с три захабени плочи, украсена (не)подобаващо с овчи череп. И пак нищо! Ама наистина, не са ми ясни тези призраци! какво толкоз не им угодихме?! Разбирам, ако искахме от тях да с явят навън, на гола поляна в ледения дъжд и свиреп вятър. Обаче в уютното тясно мазе с подобаващо покрити с влажни петна стени, сред благоговеен шепот и зловещ мрак, в помещението, където са аутопсирани стотици и хиляди мъртви тела, и даже с озъбен овчи череп на масата да не се покажат - какво повече искат?! Правим наистина последен и извънредно дързък опит - влизаме

посред нощ в централното помещение на кръсто-образната сграда на Новия затвор,

където са прекарвали дълги дни в абсолютно мълчание и изолация някои от най-страшните престъпници на Британската империя. И все така нищо! Това трябва да е най-безплодния тур в цялата ми дългоодишна туристическа история. Не научих дори едничък исторически факт, в тъмното не видях нищо от архитектурата на сградите, не усетих хладен полъх край врата (т.е. той многострадалния ми врат си замръзна от студ и полъхване, но без намесата на свръхестествени присъствия и енергии), не чух необясними шумове (което не означава, че е било тихо, а само че вилнеещата буря е много по-шумна и от най-злосторния полтъргайст). Разочаровани и съкрушени следваме хрущящите под краката ни пътечки през Ботаническата градина и се прибираме благополучно и безславно в информационния център. С празни ръце. Без да сме срещали призраци, мокри, замръзнали, умирисани на светилна газ и с черни бягащи кръгове пред очите от хилядократното заслепяване с фото-светкавици. (Добре че не съм малък син пингвин!) Получаваме си сертификатите за успешно завършен "с кураж и смелост" призрачен тур на Порт Артър, разглеждаме десетките снимки на призраци, духове, странни светлини, сенки и прочие фотографски аномалии дарени от предишни участници в екскурзията с по-добър от нашия късмет и вече доста след полунощ се прибираме в хижата. Скапани. Започвам да си мисля, че след тази така наречена "почивка" ще ми трябва още една отпуска само, за да си отспя. Дъждът не е спирал нито за секунда. Вятърът се усилва.

Адската машина Порт Артър

Като надхвърли златната възраст на 20-те, когато знае всичко, може всичко, не се съмнява в нищо и стига да рече би могъл да завладее света, човек неизбежно се хлъ-ъ-ъзва (първо бавничко, а после все по-стремглаво) по надолнището на невежеството. И колкото по-чете и се интересува, толкова по-открива, че вече нищо не знае, нищо не може и става все по-неуверен в знанията си. Знам, че нищо не знам е максимата на мъдреца (когото кой знае защо винаги си представяме да е на преклонна възраст, не на 21, нали). Та, по тоз критерий аз ще да съм отдавна излязла от всички златни възрасти, че даже май и от сребърните (малко уточнение - началото на сребърната коса е краят на сребърната възраст), защото ежедневно и с все по-неоспорима твърдост установявам как все по-малко знам. Дори по най-елементарните фундаментални въпроси на битието, обществото и технологиите. Остави това, че вече нито планетите в слънчевата система, нито океаните на нашата планета са колкото аз си мислех, че знам че са. Остави непрестанно променящият се брой и имена на разни държави и столиците им (тези в Африка например отдавна престанах и да се опитвам да ги помня), които ме превръщат в абсолютен профан в гео-политически план. Забрави за безбройните нови правописни и граматични правила на българския език, да не споменавам, че дори математиката вече е различна (който не ми вярва да прегледа главата за непълно деление в който и да е съвременен учебник за трети клас или например обясненията за дистрибутивното свойство). Ами и в общокултурен план съм мно-о-ого изстанала от световното развитие. Мислех си например, че като средностатистическа средноинтелигентна средноерудирана гражданка, данъкоплатка и гласоподавателка хич да не е, все си имам хабер що е то затвор и как работи системата за лишаване от свобода като част от обществения договор. В общи линии поне. Ама йок. Оказва се, че съм прекарала целия си съзнателен живот в пълно неведение за изобилието и разнообразието от учения, научни дисциплини, теоретични разработки, практически експерименти, социални движения, масови заблуди, мании, брожения, идеалистични утопии и грозни отклонения по най-стария въпрос в историята на човечеството, този за престъплението и наказанието. А разнообразието е умопомрачително. Добре че е Уикипедия да ме информира, че освен "око за око, зъб за зъб" имало също и "нокът за нокът, нос за нос" наказателна философия. Да споменавам ли въобще диференциалната асоциативна теория (която противно на очакванията ви не е клон на математическия анализ, а се отнася до психологията на формиране на престъпното поведение), теориите за рационалния избор, социалния контрол, социалната дезорганизация, реформирането, трудовото превъзпитание, виктимизацията, и тъй нататък, и тъй нататък, в изобилие и разнопосочност, за които срам ме е да си призная никога не бях подозирала. Най-големият шок за моето технически образовано "аз", обаче идва като се оказва, че затворът всъщност не бил институция (каквото беше моето дългогодишно, дълбоко и погрешно убеждение), а машина. (А сега, де! Като нищо ще се окаже, че има и специална инженерна дисциплина в областта. Инженер по лишаване от свобода.) Изобретател и главен инженер-строител на това социално-технологично чудо е англичанинът

Джереми Бентам,

който в началото на 19-ти век сразил въображението на британската общественост с реформаторската си идея да замени очевидно не даващата резултати и абсолютно нехуманна система на жестоки физически наказания, прилагана дотогава в затворите на империята, с новата "машина за смилане на престъпниците в честни хора". Къде по-хуманна и модерна - технократска, научна, съвсем в духа на индустриалната революция, механизацията, автоматизацията и Новото време! Пак в духа на времето машината-затвор била веднагически построена и заработила с пълна пара и завидно КПД в далечната Земя на Ван Димен. Порт Артър, който под бруталното авторитарно ръководство на лейтенант-губернатора Джордж Артър бил по това време вече добил славата си на

Адската дупка на Британската империя

и се специализирал като затвор с извънредно строг режим за рецидивиращи нарушители, бегълци, бунтари и прочие безнадеждни случаи от другите австралийски наказателни колонии бил превърнат в затвор-образец на новата "разделителна затворническа топология". (Колко научно звучи, а?!) Хората идвали от всички краища на света да видят с очите си как работи това чудо на социалното инженерство. Имало дори туристическо влакче, което да развежда посетителите из обекта. Задвижвано от затворническата машина - дърпали го с въжета групи от затворници. Четирите основни агрегата на затворническата машина били все старите: дисциплина, религия, образование и наказание. Основополагащият принцип все същият - ако вървиш по течението, със системата и правилата оцеляваш, сдобиваш се с елементарна грамотност, научаваш занаят и евентуално имаш шансове за реализация в обществото, ако тръгнеш срещу нея или просто не успяваш да се превърнеш в перфектното зъбно колело биваш смлян. Тук вече натрапчиво звучи в ушите ми "Стената" на Пинк Флойд и ми се мержелеят маршируващи чукове и ужасени рисувани хора, натъпквани ентусиазирано в натуралистично изглеждащи месомелачки. Нищо ново под слънцето с други думи. Единствената оригинална практика в образцовия затвор било наказанието с тишина. Знам, знам, че за всяка майка с малки деца това звучи повече като неосъществима мечта нежели наказание, но потърпевшите свидетелстват, че абсолютната липса на звуци, комбинирана с изолацията на индивидуалните килии и тоталното лишаване от човешки контакт пречупвала и най-закоравелите души много по-бързо и ефикасно от всякакво насилие. (На всички многодетни майки, които вече се размечтаха да напомня, че въпросната наказателна практика е отдавна излязла от употреба, заменена от множество по-нови теории и системи)

Музеят на Порт Артър

прелива от индивидуалните истории на хора попаднали от принудителната мизерия на лондонските бедняшки работнически квартали в най-страшния ад на планетата, най-големия затвор на света - Земята на Ван Димен. Защото, макар територията на наказателната колония Порт Артър да била ограничена на силно издаден полуостров и строго охранявана с въоръжена охрана, освирепели от глад кучета, капани, бодлива тел и прочие обичайни мерки за сигурност, бягството от това островче на цивилизацията носело дори по-страшни мъки и безнадеждност сред свирепата, чужда, непроходима, непозната, враждебна природа. Целият остров бил един голям затвор. Нещо като прототип на пословичния Алкатраз. Ама много по-голям. За да внесат малко разнообразие сред подтискащата безнадеждност и повтарящи се човешки трагедии уредниците на експозицията са въвели разни интерактивни игри. Заедно с билета си всеки посетител получава картичка с име и насочващи улики с предизвикателството да открие в експозицията този затворник и да научи повече за него. Моят герой се оказва 13-годишно дете, осъдено за кражба на храна. И след това просто не мога да се насиля да търся повече подробности за ужасната му участ. Друга необичайна оферта е възможността всеки желаещ да се включи с доброволен труд в работата на археолозите и реставраторите, но за съжаление поради мокрото време разкопките са прекратени за момента. (За неописуемо разочарование на археоложката в нашето семейство) В друг сектор на музея можем да пробваме да походим със задължителните за всички затворници вериги на краката - към 11 килограма заедно с топуза. Нищо работа, като си помислиш, една бременност е по-тежка, обаче ходенето с грубите железа и влачещият се отзад топуз се оказва неочаквано трудно и болезнено дори по гладкия дървен под, да не говорим, че затворниците е трябвало и да работят. Предимно непосилно тежък физически труд.

Затворническата готварска книга

не успява да ме заплени с лишените си от най-елементарни подправки или дори въображение чорби, каши, пюрета и хлябове, и дори разделът, посветен на живота на офицерите от гарнизона и съпругите им ме отегчава с описанието на потресаващо еднообразното им ежедневие, богоугодно поведение, тотална липса на културен живот, новини от външния свят или дори дребни местни пикантерии. Свободните граждани на колонията трябвало да служат за пример, да са образец на висок морал, гражданска себеотдаденост и религиозно вдъхновение. Без изключения. Емигрантския живот се предполага да е приключение, не е ли така?! Да, труден, предизвикателен, но вълнуващ. Свиреп, но интересен, ограбващ, некомфортен, но и обогатяващ, освежаващо различен. Нищо такова в Тасмания! Заселниците в Порт Артът доколкото разбирам са се обогатили само финансово. Благодарение на изобилието от безплатна каторжна ръка. За да се отърся от гнета, унинието и безмерната печал на експозицията се измъквам на въздух и тръгвам да изследвам обширните площи на затворническото градче на своя глава.

Прекрасно място за пикник! Дори за двудневна почивка.

С разкошна градина, столетни дъбове, безкрайни поддържани морави, рекички с романтични дървени мостчета, руините на каменни сгради, симпатично селище от малки къщички с веранди и цветни лехи (в които с потрес разпознавам някои от набедените обиталища на духове от снощната ни безплодна експедиция), малки музейчета и информационни табла в някои от помещенията, автентични интериори, предимно от епохата след закриването на затвора, тучна зеленина, морски бриз, симпатично островче в залива. Ако можеше и да не вали... Или поне вятърът да не е ураганен...

Разходка с корабче из залива

(малко бурен и развълнуван в силното време)осветлява някои допълнителни аспекти на затворническата машина. Симпатичното зелено островче току пред пристанището се оказва затворническото гробище. Съхранило останките на хиляди мъже (Порт Артър бил само мъжки затвор) и деца. Един от най-активно изследваните археологически обекти на територията. Символичният скелет на кораб пък отбелязва мястото на някога много известната корабостроителница на Порт Артър. Освен с износ на ценна дървесина и строителство на плавателни съдове тасманийската затворническа колония била прочута из англоезичния свят и с висококачествените си църковни камбани (!!!) Силата на вятъра на предния дек е невероятна. Болезнена. Подемно-сило-създаващата. Аз и едно десетина годишно момиченце сме единствените, които се кефят на подобно преживяване. Другите пътници ни гледат тревожно през прозорците. Скакалецоподобното девойче се държи за перилата и подскача лекичко, за да позволи на мощните пориви да развяват телцето й почти хоризонтално. Аз ужасено (пусти майчински инстинкти!) и безмълвно й завиждам. Метнатата през рамото ми чанта се установява в постоянно хоризонтално положение. Не се и опитвам да дишам. Кислородът прониква в дробовете ми направо през дрехите и пролуките между ребрата. Отвреме навреме се изхитрява да влиза и през слъзните канали в очите ми. Невероятно усещане! За 30-тината години на съществуването си, преди да бъде закрит през 1850-та

Порт Артър се превърнал в нарицателно за земен ад,

в пословичен нечовешки пъкъл, в най-страшно плашилище за мало и голямо в англоговорящия свят и извън него. До степен жителите на колонията да поискат да сменят името й, за да заличат поне частично смразяващата репутация на новата си родина. Да тушират, ако не могат напълно да заличат черното петно в историята. Така Земята на Ван Диемен била преименувана на Тасмания. След няколко неуспешни опита да се използват постройките на затвора за психиатрично заведение, хотели и други търговски цели в крайна сметка целият полуостров бил изоставен. Пожар превърнал всички големи сгради край пристанищенто в романтични полусъборени останки. Като стар замък. Красивите пейзажи и зловещата стара слава направили Порт Артър притегателен туристически център. А столица на новата процъфтяваща тасманийска колония станал близкият град Хобарт. Перлата в короната на Тасмания. Очаквайте продължението Автор: Изабела Шопова Други разкази свързани с Австралия и о.Тасмания – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Тасмания (2): Време за дъжд
2. Тасмания (1): По деликатните места на географията

Той не помни своето минало, не се интересува от настоящето си и нехае какво ще му донесе бъдещето, защото светът му се състои от две безкрайно редуващи се състояния – глад и задоволяване на глада. Извън тях всичко отдавна е загубило смисъл.

Колко отдавна обаче Той не помни.

Както не помни живота си.

Както не помни името си.

Както не помни... нищо.

Той е Мъртъв.

В една държава, където законни били моногамните бракове, мъж си взел три жени. Когато царят, който бил радетел за морала, научил за провинението, заповядал мъжът да бъде съден и да му бъде наложено наказание, което да всели такъв страх у народа, че никой повече да не смее да извърши подобно нарушение. И ако съдиите не успеят да постановят такова, да бъдат обесени те.
Три дни и три нощи магистратите мъдрували над царската заповед. Те имали богат арсенал от присъди, но знаели, че злото трудно се изкоренява от човешката природа. Накрая оповестили решението си - на мъжа да бъдат оставени и трите жени. Народът бил в изумление и зачакал кога ще обесят съдиите. Но дотам не се стигнало. След три дни многоженецът се удавил. Не могъл да издържи разправиите между жените си.
Оттогава никой в царството не помислил да си взима три жени.

Иван Крилов

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Лангдмън с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!  

/Фили/ България е най-бедната страна в Европейския съюз и вероятно ще продължи да бъде такава през следващите десетилетия. В момента жизненият стандарт на българите е едва 44 на сто от средното за съюза. Наистина, прогнозите предвиждат този процент относително да се покачва, но все пак очакванията са през 2020 година той да достигне едва 60 на сто.

Тези по-глобални прогнози всъщност напълно се подкрепят, а дори може би изглеждат и прекалено оптимистични, на фона на удара, който българите получиха заради повече или по-малко неумелите управленски действия на две поредни правителства в хода на световната икономическа криза.

„Затъването в кризата е преминало, но излизането от нея става с пълзене“, коментира Георги Стойчев, изпълнителен директор на институт “Отворено общество” в София. Съвместно със Световната банка, институтът проведе проучване за ефектите от кризата върху положението на домакинствата в България и основният извод е, че въпреки някои сигнали за възстановяване, българите продължават да се чувстват притиснати от икономическата криза.

Загуба на работа, намалени доходи, лишаване от храна и здравни услуги, бавене на вноски за ипотеки и стопяване на спестяванията са основните ефекти, отчетени от проучването. И едва ли може да се очаква положението бързо да се промени към  по-добро, ако се отчете дори само фактът на бързо растящата инфлация, която през март на годишна база достигна 5.6 на сто – с цели два процента над заложената в бюджета прогноза за цялата 2011 година. 

- Пламен, как изглеждат всички тези глобални проучвания и проценти от индивидуалната гледна точка на един конкретен българин? 

- От една страна си звучат съвсем добре, Фили, доколкото отразяват истината за текущите процеси и тенденциите, които се набелязват. От друга страна звучат ужасяващо, пак доколкото отразяват истината за текущите процеси и набелязаните тенденции. Ужасяващо, разбира се, за онези, които сме принудени да живеем във въпросните проучвания и сме частици от описаните проценти.

Не знам как по-точно да ти отговоря, Фили. Лично аз, именно от индивидуалната гледна точка, дори виждам някои от цитираните цифри като прекалено оптимистични. 

- Какво имаш предвид? 

- Ами например не съм сигурен, че българският жизнен стандарт е цели 44 процента от средния за Европа. Нека да вземем положението на пенсионерите в две средни по икономическо развитие европейски страни като Испания и Гърция. Там пенсиите са от порядъка на 600 – 800 евро. Пенсията на собствената ми майка, която е абсолютно средна пък за България, е 120 евро.

Тук няма никакви 44, а има едва между 12 и 20 процента от европейския жизнен стандарт, Фили. И не бива да се забравя, че в България пенсионерите са около два милиона и половина души. При 7 милиона население това се явява наистина важен фактор в общото усещане за потиснатост и липса на перспективи. 

- А как стоят нещата при работещите хора? 

- Ще ти дам пример, Фили, от сфера, която най-добре познавам и за която имам точна информация – журналистиката. Трябва да припомня само, че по принцип навсякъде по света журналистите имат сравнително добри доходи, които са около и над средните за съответната страна.

И сега примерът. В момента средната заплата на един журналист в радио Пловдив, което е клон на Националното радио, е между 500 и 600 лева. Това означава – 250-300 евро. В София, в самото национално радио, заплатите са малко по-високи, с около 100 евро. А преди дванадесет години, когато за последно бях в Полша, страна, донякъде сравнима с България, журналистка от тяхното национално радио, на която гостувах във Варшава, получаваше заплата около 800 евро. Тогава. Сега вероятно парите са станали доста повече.
Та в този смисъл – за какви 44 процента от европейския жизнен стандарт ставаше дума, Фили? 

- А какво ще кажеш за цифрите, свързани с инфлацията, която напоследък сякаш се превръща във все по-сериозен проблем? 

- Цифрите изглеждат коректни, Фили, доколкото ясно показват съществуващата тенденция за бързо нарастване на инфлацията. Например през февруари тя е била 5.2 на сто, а през март вече достига 5.6, което си е голям скок.

Официално отчитаната инфлация обаче, както се знае, е макроикономически показател и в този смисъл – трябва да се приема като доста условен индикатор, когато се пренася пряко към конкретния индивидуален живот и потребление. Първият фактор за тази условност е съдържанието на самата инфлационна кошница. Доколкото знам, преди известно време статистиката в България извади от кошницата нелепи предмети като пиано например, което си фигурираше там, сякаш целият български народ се е впуснал трескаво да си купува пиана. И все пак кошницата съдържа цели 568 стоки и услуги, поне до половината от които човек едва ли изобщо опира през текущата година.

Но да оставим настрани теоретичния въпрос за съдържанието на потребителската кошница и да се върнем при проучването на институт “Отворено общество”, което ни подсказва втория важен фактор – свитото потребление. Според това проучване “заради недостиг на средства всяко трето домакинство е принудено да пести, като ограничава потреблението на основни хранителни продукти, а всяко пето се лишава от необходими лекарства. Сред най-бедната 1/5 от домакинствата над половината са намалили консумацията на храни, всеки пети пропуска хранения поради липса на средства, а 11 процента са отложили преглед при лекар”.

Позволих си този дълъг цитат, Фили, за да стане по-ясна тезата, че инфлационният удар върху реалните живи хора в България е многократно по-тежък, отколкото изглежда от официалните цифри. Аз например твърдя, че в моето собствено семейство през последните три месеца потреблението е свито поне с 10-15 процента, а общата сума, която плащам като разходи за това по-малко потребление, е с около 25, дори до 30 процента по-голяма от тази, която плащах в края на миналата година. И мога още да твърдя със сигурност, че много хора, които познавам отблизо, са в абсолютно същата ситуация.

Картинката, свързана с бързо растящата инфлация става още по-тревожна, като се има предвид факта, че от миналата година насам заплатите в държавния сектор са официално замразени, а в частния пък са си замразени по естествени механизми – просто поради наистина тежкия удар, който изпита българската икономика от световната криза. Така че силното обедняване и грижата често пъти буквално за физическото оцеляване на българите е фактор, който надали дава толкова добри надежди през 2020 година страната да достигне цели 60 процента от жизнения стандарт на останалата Европа, както се сочи. 

- Пламен, казаното до тук навежда на въпроса как изобщо хората в България оцеляват и се развиват? 

- Веднага ще ти цитирам един текст от сайт за обяви, Фили, в който е записано буквално следното: “Обяви за стоки на Далавера, евтини стоки нови и втора ръка на Далавера.” Съжалявам, че поради техническите особености на радио формата, в който работим, нашите слушатели не могат да видят главните букви, с които в обявата е изписана думата “далавера”. Но всъщност това е думата, която буквално властва в българското общество напоследък. Всеки прави някаква далавера, всеки търси, всеки купува нещо на далавера, като в същото време пък има и такива, които продават нещо на далавера…..

Истинският ми отговор обаче, Фили, е – не знам. Не знам как оцеляват българите. Поне онези от тях, които разчитат само на двете си ръце, както се казва. А те никак не са малко. Става дума, според изнесеното онзи ден от в. “Сега”, за милион и половина българи, които са бедни, буквално бедни по европейските стандарти. И става дума за това, че 42 процента от българите през 2009-та година са изпитали поне четири от следните девет лишения – не са могли да си платят наема или сметките за комунални услуги, да поддържат жилището си отоплено, да посрещнат неочаквани разходи, да ядат месо или риба всеки втори ден, да си позволят едноседмична ваканция, кола, пералня, цветен телевизор или телефон. Средно за Европа същите тези лишения са изпитали едва 8 на сто от хората. 

- Пламен, разбирам, че при това положение, когато се говори най-вече за оцеляване, май не е много уместно да поставям отново въпроса си за това как се постига развитие в такава среда….. 

- Няма лошо ти да си го поставиш, Фили, друга тема е дали аз ще успея да ти отговоря по какъвто и да било начин. Дори “не знам” в този случай ми звучи като прекалено подробен отговор. Може би трябва само да повдигна рамене в недоумение и да замълча.

Но все пак има нещо, което може поне да даде ориентир за посоката, в която да се търси възможен отговор. Скоро попаднах на една европейска статистика, според която в България на човек за една година се пада по половин закупена книга. В страни като Франция и Германия закупените книги са между две и половина и три. Това е пет-шест пъти повече, но важното е друго – тази статистика предизвика у мен страшна и, както изглежда, неразрешима дилема. Оттогава не спирам да се чудя дали французите и германците се развиват толкова добре като хора и общество, защото четат пет-шест пъти повече книги от нас или четат пет-шест пъти повече книги, защото са вече толкова добре развити като хора и общество.

Та толкова за развитието, Фили. А ако ми позволиш, сега отивам да оцелявам.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Арабо-ирански активисти обявиха онлайн, че ще започнат протести под името “Ден на гнева в Ахваз”, за да протестират срещу дискриминационните практики на иранските власти към арабското малцинство в страната.

Петък, 15 април, бе определен за “Ден на гнева” в Ахваз, като кампанията започна във Facebook, повлияна от арабските вълнения през последните месеци. Протестите ще започнат в цял град Ахваз, заяви пред Al Arabiya Таха Ясин Амджад, администратор на страницата за новини от протестите във Facebook.

Според новинарската агенция, протестиращите вече са осигурили подкрепа в няколко европейски и арабски страни, като с приоритет е Египет. За да предотвратят протестите, иранските власти спряха Интернет достъпа до квартала Шаланг Абад, известен като център на протестите в предимно арабската провинция Хузестан, чието предишно име бе Арабстан. Властите също така са издали няколко заплашителни изявления към жителите на Ахваз, да не взимат участие в протестите на 15 април.

По същото време, участници в подготовката на протестите заявиха, че иранските сили за сигурност са арестували известния активист Джамал Ал Сари. Властите отричат, че той е в техни ръце.

“Денят на гнева” в Ахваз има за цел да отбележи Кървавия петък, когато повече от 20 араби са убити, 500 са ранени и 250 арестувани на 15 април 2005 г., когато е организиран протест в града срещу дискриминацията към арабското население в Иран.

 

 

От 1974 г., швейцарската художничка Annelies Strba всеки ден снима сцени от всекидневния живот на роднини и приятели. В последствие, на базата на тези снимки тя прави художествения проект “Сенките на времето”, който обикаля множество галерии и изложби. Истинска популярност носи на художничката една снимка от  1987 г., на която най-голямата и дъщеря Соня се [...]