Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Освен икономическата школа, която изповядват гастролиращите из медиите няколко лица, съществуват и други школи, за които у нас не става и дума. Една от тях е школата на новия институционализъм. Това, че ще я представя чрез руска книга, не значи, че е руска - не можах да намеря във фрисървърите и тракерите на английски.

За който разбира, от от Wikipedia:

New institutional economics (NIE) is an economic perspective that attempts to extend economics by focusing on the social and legal norms and rules that underlie economic activity.

Overview

NIE has its roots in two articles by Ronald Coase, "The Nature of the Firm" (1937) and "The Problem of Social Cost" (1960). In the latter, the Coase Theorem (subsequently so termed) maintains that without transaction costs alternative property-right assignments can equivalently internalize conflicts and externalities. Therefore, comparative institutional analysis arising from such assignments is required to make recommendations about efficient internalization of externalities and institutional design, including Law and Economics.

At present NIE analyses are built on a more complex set of methodological principles and criteria. They work within a modified Neoclassical framework in considering both efficiency and distribution issues, in contrast to "old" or "original" institutional economics, which is critical of mainstream neoclassical economics.^[1]

The term 'new institutional economics' was coined by Oliver Williamson in 1975.^[2]

Among the many aspects in current NIE analyses are these: organizational arrangements, property rights,^[3] transaction costs,^[4] credible commitments, modes of governance, persuasive abilities, social norms, ideological values, decisive perceptions, gained control, enforcement mechanism, asset specificity, human assets, social capital, asymmetric information, strategic behavior, bounded rationality, opportunism, adverse selection, moral hazard, contractual safeguards, surrounding uncertainty, monitoring costs, incentives to collude, hierarchical structures, bargaining strength, etc.

Major scholars associated with the subject include Harold Demsetz, Avner Greif, Claude Menard and four Nobel laureates — Ronald Coase,^[5] Douglass North,^[6] Elinor Ostrom^[7] and Oliver Williamson.^[8] A convergence of such researchers resulted in founding the International Society for New Institutional Economics in 1997.

Institutional levels

Although no single, universally accepted set of definitions has been developed, most scholars doing research under the NIE methodological principles and criteria follow Douglass North's demarcation between institutions and organizations. Institutions are the "rules of the game", consisting of both the formal legal rules and the informal social norms that govern individual behavior and structure social interactions (institutional frameworks).

Organizations, by contrast, are those groups of people and the governance arrangements they create to coordinate their team action against other teams performing also as organizations. Firms, Universities, clubs, medical associations, unions etc. are some examples.

Because some institutional frameworks are realities always "nested" inside other broader institutional frameworks, this clear demarcation is always blurred in actual situations. A case in point is a University. When the average quality of its teaching services must be evaluated, for example, a University may be approached as an organization with its people, physical capital, the general governing rules common to all that were passed by the University governing bodies etc. However, if the task consists of evaluating people's performance in a specific teaching department, for example, along with their own internal formal and informal rules, then the University as a whole enters the picture as an institution. General University rules, then, form part of the broader institutional framework influencing people's performance at the said teaching department.

Notes

References

Books

• Aoki, Masahiko (2001). Toward a Comparative Institutional Analysis. MIT Press. ISBN 0-262-01187-5. http://mitpress.mit.edu/catalog/item/default.asp?tid=8628&ttype=2.
• Eggertsson, T. (2005). Imperfect Institutions. Opportunities and Limits of Reform. University of Michigan Press.
• Furubotn, Eirik G., and Rudolf Richter, ed. (1991). The New Institutional Economics: A Collection of Articles from The Journal of Institutional and Theoretical Economics. Mohr Siebeck. Chapter-preview links.
• Furubotn, Eirik G., and Rudolf Richter (2005). Institutions and Economic Theory: The Contribution of the New Institutional Economics (Economics, Cognition, and Society). University of Michigan Press, Ann Arbor. Description and Chapter-preview links.
• Ménard, Claude, ed. (2004), The International Library of the New Institutional Economics, 7 v., Edwar Elgar. Description and contents.
• _____ and Mary M. Shirley, eds. (2005). Handbook of New Institutional Economics. Springer. Preview.
• North, D.C. (2005). Understanding the Process of Institutional Change. Princeton University Press.

Articles

• Alston, L. J. (2008). "new institutional economics," The New Palgrave Dictionary of Economics, 2nd Edition. Abstract.
• Coase, R. H. (1991). "The Institutional Structure of Production," Nobel lecture.[1]. Repr. in Amer Econ Rev (1992), 82(4), p p. 713-719.
• Demsetz, Harold (May 1967). "Towards a Theory of Property Rights". American Economic Review 57 (2): 347–359. http://www.compilerpress.atfreeweb.com/Anno%20Demsetz%20Property%20Rights.htm. Retrieved 2009-06-16.
• Demsetz, Harold (April, 1969). "Information and Efficiency: Another Viewpoint". Journal of Law and Economics 12 (1): 1–22. doi:10.1086/466657. http://www.journals.uchicago.edu/doi/abs/10.1086/466657. Retrieved 2009-06-16.
• Dixit, Avinash K. (2008). "economic governance," The New Palgrave Dictionary of Economics, 2nd Edition, Abstract.
• Easterly, William (2001). "Can Institutions Resolve Ethnic Conflict?" Economic Development and Cultural Change, 49(4), pp. 687-706 (press +).
• North, Douglass C. (1993 working paper). "New Institutional Economics and Development".
• North, Douglass C. (1997). "Understanding Economic Change", in Transforming Post-Communist Political Economies, Joan M. Nelson, Charles Tilly and Lee Walker, eds., Washington D. C.: National Academy Press. pp. 13–18.
• Toboso, F. (2001). "Institutional Individualism and Institutional Change: the Search For a Middle Way Mode of Explanation", Cambridge Journal of Economics, vol. 25, n.6, November, pp. 765–784.
• Toboso, F. and Arias, X.C. (eds.) (2006). "Organizing Governments and Markets. Some Case Studies from a NIE Perspective". PUV-Universitat de València, (Edited jointly with the Universidad de Vigo). (In Spanish)
• Roumasset, James. (1978). "The New Institutional Economics and Agricultural Organization" Philippine Economic Journal, 17(3).
• Williamson, Oliver E. (2000). "The New Institutional Economics: Taking Stock, Looking Ahead," Journal of Economic Literature, 38(3), pp. 595-613 (press +).

External links

• Introduction to new institutional economics
• ISNIE - International Society for New Institutional Economics.
• ESNIE - European School on New Institutional Economics.
• Introductory Reading List in New Institutional Economics - The Ronald Coase Institute
• IRIS Center - Founded by Mancur Olson, University of Maryland.
• Contracting and Organizations Research Center University of Missouri
• Economics and Institutions WEBSITE - by prof. F. Toboso, University of Valencia, Spain.

Институциональная экономика: Новая институциональная экономическая теория. под ред. Аузан А.А.: Инфра-М, 2006 г. - 415 с.

познавам хора, които живеят само за "важните" дати в живота - уикендите, празниците. броят ден след ден - остават 12 дена до това, остават 22 дена до онова ... и така живеят истински едва около 2/7-ми от живота си, останалите дни ги претупват, пропускат, скриват, омаловажават, отхвърлят, забравят. хм ... познавам ...

"Градината с разпятието“ е книгата, която не дочетох. Не мога да отказвам на така редките в последно време молби на приятели да им заема някое четиво. Дори това да е единствената книга, която съм взела с мен по време на дълго странстване далеч от вкъщи. Сега нямам какво да чета (поне не в хартиен вариант и на български). Затова пък имам храна за размисъл. И искам и вие да имате нещо, върху което да мислите...

Публикацията е пусната първо в блога на Aya. Преводът на посланието на Махер Абухатер е също нейн.

Докато християните по света се готвят да празнуват Великден, палестинските християни в Западния бряг и ивицата Газа могат само да им завиждат, че те са в състояние да посетят и да се поклнят свободно пред светите християнски места в Ерусалим, докато те, които живеят само на километри от Светия град, не могат.

Тъй като Израел анексира и отряза Източен Ерусалим от останалата част от окупираните палестински територии, палестинските жители на Западния бряг и ивицата Газа са длъжни да получат разрешение от израелската армия, за да могат да влязат Ерусалим.

Ситуацията се влоши в началото на 21 век, вече има доста по-строги ограничения, висока 20 фута бетонова стена е построена около целия Източен Йерусалим и така се блокира достъпа на палестинските мюсюлмани и християни палестинците до техните свети места в Ерусалим и Стария град.

„За християните, Страстната седмица в Ерусалим има специална духовна връзка“, се казва в изявление, издадено от християнската общност в Западния бряг. „Старият град, портите и пътищата, Елеонският хълм, църквата Божи гроб са еднакво важни за палестинските християни от Газа и Западния бряг, както и за поклонниците от всички краища на света, които без проблеми могат да посетят тези свети места. Ние искаме да се присъединим към нашите християнски братя в богослужебните събития, водещи до Възкресението, най-светия празник в християнството.“

Но за християните в Западния бряг и ивицата Газа достигането до Йерусалим дори и по време на празници се е превърнало в привилегия, а не в духовно право. За да стигнат до Ерусалим, всички палестински жители на Западния бряг и Газа, независимо от възраст и религия, трябва първо да получат разрешително, издадено от израелското военно правителство.

Тези разрешения не се получават лесно. Те обикновено се издават на болни хора, опитващи се да получат лечение в Ерусалим или израелски болници, или бизнесмени. Често те се дават на работници, защото Израел се възползва от евтината работна ръка от Западния бряг и ивицата Газа. Но за хора, които искат да посетят роднини, живеещи в Източен Йерусалим или да направите обиколка на Стария град, или просто да се помолят в техните свети места, разрешителните са крайно недостатъчни.

Във всяка страна, която зачита и прилага свободата на вероизповеданието, поклонници на различни религии живеят с вярата си и могат свободно да се молят, без ограничения от страна на управляващите органи „, казват в изявление християните. „Тази година в Ерусалим, както и през последните десет години, това не е така. Окупационната сила отрича свободния достъп до светите места за поклонение на християните и мюсюлманите“, се казва в изявлението.

„Местните вярващи … смятат наложените им ограничения за нарушение на основните човешки права и религиозната свобода, както и нарушение на … вековните религиозни традиции на местните християни, живеещи в тази земя“, се казва още в изявлението.

Въпреки, че Израел започна отскоро да издава между 2000 и 3000 разрешителни за християни по време на Коледа и Великден, броят им остава недостатъчен в сравнение с броя на палестинските християни, от друга страна разрешенията се издават само на възрастни семейни хора, а не на млади и неомъжени. Християните трябва да кандидастват чрез своите църкви, за да получат разрешение, процес, които според тях самите се извършва на принципа „първи дошъл, първи получил“.

„Тази система за получаване на разрешително от страна на Израел е в очевидно нарушение на Всеобщата декларация за правата на човека и други международни спогодби и договори, които Израел е подписал,“ казва християнската общност. „Ние отхвърляме налагането на квотната система за достъп до нашите църкви.“

Ето така изглежда едно от въпросните разрешителни:

Шокиращото в него е, че е то е издадено на едно беб. Jenny Baboun, палестинска блогърка от Витлеем, публикува снимката на разрешителното на връх Цветница, заедно със следния коментар:

Ако ние, християните от Светите земи, не се изправим, за да защитим нашето право на достъп до Ерусалим точно както Исус Христос е правил това, то нашите деца и внуци никога няма да имат възможността дори да посетят Стария град. Ако едно невръстно дете има нужда от разрешително сега, най-лошото тепърва предстои.

По темата може да прочетете и разказа за тъжния опит на група християни от Витлеем да стигнат до Ерусалим по време на Цветница през 2005 година.

Великден е. Дворът на възстановения манастир над брезнишкото село Гиници е пълен с народ. Още в часовете преди обяд на пътя и по поляните край манастира можеше да се преброят поне 200 автомобила. Празничният ден и хубавото време, а и славата на Църногорския манастир „Св. св. Козма и Дамян” доведоха тук много народ – заради възкръсналият Христос, а и от любопитство. Някои идваха за първи път. Други в компаниите вече бяха идвали и разказваха какво са видели и колко много се е променило всичко.
Хората палеха свещички в храма. Редяха се търпеливо на опашка за биволско сирене и квасено манастирско мляко. Отскоро в Архондарика (примна за посрещане на гости) има открито и магазинче за сувенири, където се предлагат икони, църковна утвар, духовни подаръци.
От магерницата се носеше вкусен дъх на пресен манастирски хляб, опечен в тукашната фурна, още се усещаше как ухаят приготвените в манастирската кухня кузанаци, а на печката в казана вреше курбана за днешния ден.
Мнозина носеха и бутилки с различен калибър, за да си налеят вода от целебното аязмо. Други пък търсиха празен съд от домакините, та и те да си отнесат от водата, за чиято сила се носят легенди.
Дошлият народ беше радост за окото на игумена архимандрит Евгений и отец Никонор, който е познат на мнозина, ако не лично, то поне от медиите, защото и в тези дни преди Великден той не отказа интервюто на телевиции, радия и печатни издания.
Това обаче си е повече някакакъв религиозен туризъм от познавателно любопитство и по-малко поклоничеко посещение по повод светлия празник.
Но дошлите с вярата си в манастира не бяха малко. За службите още от Велики четвъртък в новопостроеното крило се бяха подслонили ревностни миряни. Специално за пасхалната литургия дойдоха и много духовни чеда на дядо Евгений от близо и далеч. Младо семейство водеше чак от Шумен две от трите дъщерички. На този ден преди години мама и тати се венчали в стария манастирски храм – още когато тука е нямало и помен от предстоящите грандиозни градежи. От Чирпан с булката и дъщеричката си беше дошъл бивш градинар на манастира. Тука редовно е и цялото семейство на измъкнала се от бесовите сили екстрасенска и контактьорка, намерила правия път в православието под духовните уроци на дядо игумен от преди години още.
Групата духовни чеда на Дядото се готвят старателно, за да минат на изповед преди пасхалната служба и да вземат свето Причастие в нейния край. Всъщност така трябва да постъпва всеки истински християнин,но малцина са тези, които го знаят.

За великденската утреня в събота срещу неделя в манастира идват много хора. Болшинството от тях обаче не се връщат в храма, за да останат до края на литургията. Тръгват с едогорелите свещи, защото така или иначе те идват храма само наВеликден заради модата и от незнание какво точно се случва…

ББ е вечен, разбира се, не в прекия смисъл на думата, а защото преди него е пълно с бащици. Симеон - последен и най-паче.

Баща ма му, междудругото, също.

А Симеон се изхитри, след края на самоцарствието си, да продължи да бъде някак си полубащица.

Преобладаващото чувство на бащица чувствахме и в най-успешния премиер на прехода. Не случайно най-адекватната изразителка на жаждащия татко нрав на нацията (наричам я с името, което уважаемият колега д-р Тони Филипов й даде) - Малария Велева, въведе и наложи в журналистиката прозвището му Командира.

Да не забравяме незабравимия Тато (за по-младите - така наричаха Тодор Живков и тези, които го харесваха, и тези, които не го харесваха; различаваха се май само по това, че вторите влагаха ирония - или си мислеха, че влагат).

След Тато по-истински бащица от бате Бойко не сме имали. Ох, отсега ми е смешно като си помисля к'ъв рев ще реват мнозина като спре да ни огрява.

Но той ще е несравним с рева по архетипа на баш-бащицата - дядо Иван, ако се популяризира истината за него. Защото според родната история и литература той е някакъв архетип, исконно присъщ на нацията ни. Дотолкова архетипно-исконен, че никой не се осмелява да го докосне да анализира.

Митът има рускоимперски - православнохристиянски основи. Иван ІІІ - първият владетел на Московска Рус, за да приеме титлата цар, се оженва за племенницата на последния византийски император София Палеолог. Това родство де юре не е достатъчно за създаване на приемственост между византийското императорско достойнство и евентуалното руско такова, но е достатъчен стимул за възникването в Русия на живата и днес доктрина "Русия - Третия Рим".

По-обмислени и сериозни са действия на Иван ІV, известен още като Иван Грозни заради невижданите зверства спрямо собствения си народ. През 1558 г. той е припознат от Цариградския патриарх - първия и най-важен патриарх в източното православие, като "истински законен християнски властелин". Вследствие на което името на Иван ІV е било произнасяно в литургиите на православните църкви "на веки веков и било вписано в черковните книги" и е било произнасяно така: "Всемогъщи боже, дай дълголетно здраве на нашия набожен и предан цар Иван". Цариградският патриарх не е сторил това само за черните очи на Иван Грозни, а заради многото скъпи подаръци, с които презд 1557 г. руският цар провожда пратеници да молят признание. Съответно следващата година патриарх Йоасаф удовлетворява искането, като в ответ иска още повече подаръци и материална подкрепа за патриаршията. Явно е бил достатъчно удовлетворен от московския владетел, защото през 1561 г. с разпореждане на специално свикан църковен събор разпорежда на всички митрополити и владици да споменават името на цар Иван в църковните книги и то да бъде включено в църковните служби.

Да го кажем по сегашному - митът за дядо Иван произлиза от геополитическо споразумение между източноправославната църква и изгряващата Руска империя. Спестявайки подробностите от средновековното право относно венчанието за царството, за нас е по-важно да знаем, че през 16 докъм началото на 19 в. населението по нашите земи е имало неясно от днешна гледна точка народностно самосъзнание. На въпроса "какви сте", отговорът им е бил "христиени сме, православни". За тях "дядо Иван", за който слушат в църквата, е "нашият, християнският цар", който - тук е влиянието на несекващите от края на 18 в. руско-турски войни - ще ни вземе под своя власт. Българско народностно, респ. национално самосъзнание започва да се заражда по време на и благодарение на започналите през 30-те години на 19 в. сериозни реформи в Османската империя. Но това е тема на друг разговор.

Ще го кажа с ясното съзнание за евентуалните невъзпитани негативни реакции: българският народ трябва да развенчае двата мита. Последните действия на Бойко относно АЕЦ "Белене" всъщност разкриват, че митът е един и същ. Някой си "наш цар" ще ни вземе под своя власт.

Благодарение на Нели Огнянова, отговорите на въпросите бяха намерени.
До колкото виждам, статията във в-к Сега е публикувана на 21.04.2011.
Осем дни след излизането на първия текст относно предложенията за изменение на НК кодекс, така че  медийно представени (витуални и аналогови) призиви към ксенофобия, хомофобия, насилие на база религия, да бъдат наказвани далеч по-строго от записаните до този момент закони.

Директно цитирам Нели Огнянова,

До април 2009:

чл. 162. (1) НК, “Който проповядва или подбужда към расова или национална вражда или омраза, или към расова дискриминация, се наказва с лишаване от свобода до три години и с обществено порицание.”

Април 2009:

„Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към расова, национална или етническа вражда или омраза, или към расова дискриминация, се наказва с лишаване от свобода до 4 години и с глоба от 5 хил. до 10 хил. лв., както и с обществено порицание.

Април 2011:

„Чл. 162. (1) Който чрез слово, печат или други средства за масово осведомяване, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност, етническа принадлежност или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.

(според медиите -  измененията не са  обнародвани, проект на МС)

*

Рамково решение 2008/913/ПВР на Съвета относно борбата с определени форми и прояви на расизъм и ксенофобия посредством наказателното право

Член 1

Правонарушения, свързани с расизма и ксенофобията

1. Всяка държава-членка предприема необходимите мерки, за да гарантира, че изброените по-долу умишлени действия са наказуеми:

а) публично подбуждане към насилие или омраза, насочено срещу група лица или член на такава група, определена по отношение на раса, цвят на кожата, религия, произход, национална или етническа принадлежност;

б) извършване на посочено в буква а) действие чрез публично разпространение или раздаване на документи, снимки или други материали;

в) публично оправдаване, отричане или грубо омаловажаване на престъпления на геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления, определени в членове 6, 7 и 8 от статута на Международния наказателен съд, което е насочено срещу група лица или член на такава група, определена по отношение на раса, цвят на кожата, религия, произход, национална или етническа принадлежност, когато действието е извършено по начин, който може да подтикне към насилие или омраза срещу такава група или член на такава група;

г) публично оправдаване, отричане или грубо омаловажаване на престъпленията, определени в член 6 от Хартата на Международния военен трибунал, приложена към Лондонското споразумение от 8 август 1945 г., което е насочено срещу група лица или член на такава група, определена по отношение на раса, цвят на кожата, религия, произход, национална или етническа принадлежност, когато действието е извършено по начин, който може да подтикне към насилие или омраза срещу такава група или член на такава група.

2. По смисъла на параграф 1 държавите-членки могат да изберат да накажат само действието, което или е извършено по начин, който може да наруши обществения ред, или е заплашително, обидно или оскърбително.

…………

Член 3

Наказания

1. Всяка държава-членка предприема необходимите мерки, за да гарантира, че посочените в членове 1 и 2 действия са наказуеми с ефективни, пропорционални и възпиращи наказания.

2. Всяка държава-членка предприема необходимите мерки, за да гарантира, че посочените в член 1 действия са наказуеми с максимални наказателни санкции поне от една до три години лишаване от свобода.

Промените като цяло са насочени по-голяма липса на толерантност и търпимост към проява на дискриминация и ксенофобия от всякакъв вид, особено призиви такива във виртуалното и аналоговото писано пространство.
Проблемът обаче си остава същия, става невъзможно да се коментират всякакви пиперливи теми, защото можем да бъдем обвинени в дискриминация.
И,  признавам, че не е като да няма един и два фашистки и крайно нетолератни сайтове и форуми из нет пространството ни, който да проповядват насилие и омраза, агресия и злоба, то те съществуваха и преди, независимо че нарушаваха законите на държавата, критики към тези уеб пространства и към политически парти поддръжници на подобни призиви не са се чували из пространството, особено пък в политическото такова. Нито пък е имало реални действия към тях.

За мен е изключително интересно кои са точно предложилите и поддръжниците на това изменение:
Депутатката от „Коалиция за България“ Милена Христова, представител на „Евророма“ – и докато мога да разбера защо конкретно от тяхната страна идва това предложение, изумявам кои са поддръжниците:  72-ма народни представители, основно от ГЕРБ и „Атака“.

Да повторим.
Измененията за език на дискриминация, агресия и насилие, са подкрепени от „Герб“ и „АТАКА“, две от партиите, на които основна част от платформите им са основани на АКТИВНИ ПРИЗИВИ КЪМ ОМРАЗА И ДИСКРИМИНАЦИЯ.

Фактът, че конкретно тези две партии са се загрижили толкова отведнъж по темата ме карат да бъда изключително подозрително настроена.
Безкрайните възможности за ограничаване и запушване на устата на и без това доста предпазливата ни журналистика, ме кара да не виждам НИКАКЪВ смисъл от това предложение за изменение.
Независимо, че преди то да се появи, дискриминацията и призоваването към така да са незаконни, до този момент не съм видяла нито ‘Атака“ нито „Герб“, нито който и да е депутат да е съден или пък осъден за нарушаването на тези закони.
Защо ли?

А, да, заради дипломатическия имунитет.
Тези изменения са насочени не просто към журналистите, авторите и обикновените интернет потребители, целта им изглежда като
средство за сплашване.
Какво пречи утре нечия по-остра критика към подхода на управление към, да кажем Бойко, да бъде представен като дискриминационен език?
Аз виждам все по-малко и по-малко защита на свободното слово и личното мнение.

Докато не видя на практика това ограничение насочено към хората, които активно проповядват омраза, от това предложение смисъл и полза няма да има, поне според мен.

Последното, което смятам за необходимо да се отбележи, че тези изменения за дискриминация ще имат негативен ефект.
Хората, които пишат тези текстове няма да си променят отношението просто защото е има опасност да бъдат глобени. Тези неща няма да се променят, докато хората, които си позволяват това отношение са и тези, които ръководят политиката и които взимат решенията.
Езикът на омразата не идва просто защото на някой животът му е толкова чудесен, че те просто няма какво друго да правят, освен да се чудят какво да правят този следобед.
Хората, които подкрепят подобни идеи не са хората, чийто живот е чудесен и прекрасен. Напротив.
Решението на тези проблеми НЕ Е в отричането на езика, а в разрешаването на проблемите, които стимулират търсенето на виновниците.

И докато е добра идея да няма толеранс към нетолерантните, подходът е, че се ограничават и контролират последиците, а не първопричините.

Много арт-проекти се раждат по света и много от тях привличат вниманието ми. Но само за някои решавам да пиша. Този ми направи впечатление, защото подхваща една от любимите ми теми, а и е чист crowdsoursing в аналогова форма Да видим, какво трябва да направиш, преди да умреш?

Candy Chang прави нещо много просто: покрива стената на изоставена къща с черна дъска. Но това не е обикновена черна дъска, а такава, която има определена цел: да накара хората да довършат фразата “Before I die I want to…” На многоточието всеки може да сложи своето продължение – трябва му само цветен тебешир. Проектът събира внимание и много “участници от публиката”. Повторното използване на гигантската черна дъска е лесно – само няколко литра вода и паното е готово за ползване. И така няколко пъти в периода февруари-април, когато изоставената къща е купена и новият собственик трябва да махне инсталацията. Отговорите обаче се документират и Канди казва, че най-интересните отговори ще влязат в книга. Ако сте склонни да четете на екран, ето и фотострип с отговори както и темата в сайта на Candy Chang.

Идеята не е нова, но в изпълнението има нещо особено приятно и low-cost. Ще ми се да имах къща, за да сложа на нея такава стена. И, закономерно, идва въпросът кой какво би написал. Когато имаш възможност само за един отговор, какъв ще е той? Има някаква илюзия за магия, когато напишеш черно на бяло желанието си, основната си цел. Би ли го похабил за саркастичното “Преди да умра, искам да напиша нещо тук”? Помага ли ти анонимността на голямата стена, за да разкриеш истинското си желание? И, най-важното, знаеш ли какво искаш да напишеш? Все пак има толкова много възможности, че е малко плашещо и объркващо.

Преди да умра, искам да поживея. Трудно е.

Ваш ред е!

Няма подобни постове.