Чета удивителна книга на нашумелия Малкълм Гладуел, макар и да ми идва твърде разхвърляна и доста под очакванията - Blink - The power of thinking without thinking. Историите, които разказва, са много интересни, обаче.




Една от тях ми направи силно впечатление, затова ви я пействам (преводът е мой):

Грешката Уорън Хардинг: Защо харесваме високи, тъмни, елегантни мъже

Рано през една сутрин на 1899г, в задния двор на хотел „Глобус“ (Globe) в Ричууд, Охайо, двама мъже се срещат, докато им лъскат обувките. Единият е адвокат и лобист от щатската столица Калъмбъс. Името му е Хари Дохърти (Harry Daugherty). Той е набит, червендалест мъж с права черна коса и е блестящ ум. Той е Макиавели на политиката в Охайо, класическият сив кардинал, ловък и проницателен познавач на човешката душа или поне на политическата възможност. Вторият човек е вестникарски редактор от малък град - Марион, Охайо, който по това време е на седмица от спечелване на сенаторските избори за щатския сенат в Охайо. Неговото име е Уорън Хардинг. Дохърти поглежда Хардинг и мигновено е впечатлен от това, което вижда. Както журналистът Марк Съливан пише, от този момент в градината:

Хардинг си заслужаваше да бъде огледан. По онова време той беше около 35-годишен. Неговата глава, черти, рамене и торс бяха с размери, които привличаха вниманието- техните взаимни пропорции имаха ефекта, че биха предизвикали епитета „елегантен“ при абсолютно всеки мъж – в по-късни години, когато стана известен извън тесния си свят, думата „римски“ беше често използвана за него. След като слезе от столчето (за лъскане на обувки), неговите крака се оказа че притежават съвършените пропорции на тялото му. Лекотата на стъпките му, стойката му, походката му, добавяха към впечатлението за физическа грация и жизненост. Неговата гъвкавост, комбинирана с грамадната му фигура и неговите широко разположени, блестящи очи, гъста черна коса и бронзов тен му придаваха елегантността на индианец. Неговата вежливост, с която той отстъпи мястото си на следващия клиент, подсказваше доброта към цялото човечество. Неговият глас беше забележимо резониращ, мъжествен, топъл. Неговото удоволствие от лъскавината на обувките показваше разбиране от дрехи, необичайно за мъж от малък град. Неговите маниери, когато даде бакшиш предполагаха щедра и добра душа, желание да се достави удоволствие, базирано на физическо здраве и истинска загриженост идваща от сърцето.

В този момент, докато Дохърти преценяваше Хардинг, една идея мина през главата му - дали от този човек няма да излезе един велик президент?

Уорън Хардинг не е бил особено интелигентен. Той е обичал да играе покер и голф и да пие, и най-вече – да преследва жени; всъщност, неговите сексуални апетити са били легендарни. Докато се издига от една политическа длъжност на друга, нито веднъж не е блеснал с нищо. Бил е неясен и двусмислен по политическите въпроси. Неговите речи веднъж са били описани като „армия от помпозни фрази, движеща се по терена в търсене на идея.“

След като е избран в щатския сенат през 1914г., не присъства на дебатите за правото на глас на жените, нито пък за сухия режим – два от най-важните политически въпроса на неговото време. Той расте в кариерата от местен политик в Охайо само защото е избутван напред от жена си, Флорънс и менажиран от умелия Хари Дохърти и защото, колкото повече остарява, толкова по-добре изглежда. Веднъж, на един банкет, негов привърженик се провиква: „Ей, копелето изглежда като сенатор!“, и така си е било.

До ранна средна възраст, както пише биографът на Хардинг – Франсис Ръсел, „неговите буйни черни вежди контрастираха със стоманено-сивата му коса, за да му придадат ефект на сила, неговите масивни рамене и бронзов тен му придаваха здравословен вид“ . Хардинг, според Ръсел, е можел да си облече тога и да се включи в снимането на филма „Юлий Цезар“. Дохърти урежда възможност за Хардинг да произнесе поздравление към конференцията на републиканската партия, където знае, че хората ще бъдат омагьосани от величествения му глас, и ще бъдат уверени в неговата годност за по-високи политически постове. През 1920г Дохърти убеждава Хардинг, противно на мнението на самия Хардинг, да се кандидатира за Белия дом. Дохърти не се шегува. Той говори сериозно.

Дохърти, откакто двамата се познават, е носил някъде в главата си идеята, че от Хардинг ще излезе „великолепен президент“, пише Съливан. „Понякога, несъзнателно“ , Дохърти изразява малко по-коректната мисъл – „великолепно изглеждащ президент“. Хардинг влиза в републиканския конференция като шести кандидат от общо шестима. Дохърти не се притеснява. Когато конференцията не може да избере между двамата водещи кандидати, тогава, както предсказва Дохърти, делегатите ще трябва да потърсят алтернатива. Към кого ще се обърнат, в този отчаян момент, ако не към човека, който излъчва здрав разум, достойнство и всичко друго „президентско“? В ранните утринни часове, докато се събират в опушените задни помещения на хотел Блекстоун в Чикаго, шефовете на републиканската партия вдигат ръце и питат - кой е кандидатът, около когото можем да се обединим? И едно име изскача веднага в главите им – Хардинг! Не изглежда ли той точно като кандидат - президент? И така сенатор Хардинг става кандидат-президента Хардинг, а по-късно през есента, след кампания проведена на входната му порта в Марион, Охайо, кандидатът Хардинг става „президентът Хардинг“.

Хардинг е президент две години, преди да почине изненадващо от сърдечен удар. Той е бил, повечето историци са на това мнение, един от най-лошите президенти в историята на САЩ.

Някак си, много типично, познато и вече преживяно ми изглежда всичко.