Ходих тази вечер да гледам „Жена назаем“  (оригиналното заглавие е съвсем друго).  Филмът е от един от любимите ми жанрове - американската малоумна комедия.

Хуморът на места е наистина малоумен, а на места е остра социална сатира, критикуваща царящото в обществото лицемерие.

Обект на присмех са обществените предразсъдъци в САЩ (а и май не само там), отнасящи се до пластичната хирургия, лекарите, самотните майки, родителството, сватбите, ергените, туризмът в Хавай и дечицата.

Адам Сандлър, Дженифър Анистън и Никол Кидман правят убийствени роли. За пръв път виждам Адам Сандлър да НЕ играе малоумен инфантил, а нормален човек, с добре развито чувство за хумор.

Никол и Дженифър показват тела, достойни за завиждане и от някои 18-19 годишни. Колко ли инвестират тия жени в себе си!

Историята започва с една малка лъжа, която изглежда полезна, но която води след себе си водопад от лъжи, достигайки според очакванията, до неудържимо положение. Плюс полугола ослепителна блондинка с добро сърце (освен двете каки по-горе).

Но във финалната сцена, на Дженифър ѝ личи тежкия грим по лицето.

Посланията във филма ми напомниха една книга, която прочетох наскоро - Radical Honesty на Брад Блантън.

Идеята на книгата е следната – всяка лъжа причинява стрес на този, който я изрича. В един момент от натрупване на лъжи, хората натрупват толкова стрес, че дори си съкращават сериозно продължителността на живота. Ако човек иска да се освободи, трябва да казва винаги истината, независимо какво му коства. Например, ако изневери, да разкаже с най-големи подробности на половинката си, с кого, кога, какво се е случило и какво е чувствал, докато го е правил.

Твърде радикално за вкуса ми, признавам. Но книгата горещо я препоръчвам, защото е пълна с интересни наблюдения и изводи. Препоръчвам и филма, ако  обичате тоя тип филми.