(внимание - много снимки!)

Не бях ходил в Политехническия музей. Не го бях и чувал, докато Гонзо не каза, че щял да ходи на „Физика на китарата“. Да де, ама сега е май, времето е страхотно и в 7 „вечерта“ аз бях в парка, наслаждавах се на втвърдяващото се пролетно слънце, чаках пералнята да свърши, и въобще – моментът не беше подходящ.

Уж съм инженер, а за политехнически музей не бях чувал. Кратка проверка установи, че се намира на ул. Опълченска, близо до канала. Странно място.

Тръгнах доста късно, към 22,15, движение нямаше и стигнах много бързо. Нямаше места за паркиране. Направих кръгче из квартала. Паркирах малко далече.

Къде ли е този политехнически музей? Имам бледи спомени, че тук някъде беше къщата-музей на Георги Димитров. По платното и между паркираните коли се промушват тълпи хора, включително с малки деца, значи наближавам.

Я, ето я къщата, а тая тълпа трябва да е за музея!

Влизам вътре и преживявам микро-шок - Политехническият музей всъщност е в двора на къщата-музей на Георги Димитров. Къщата е в добро състояние, просто всякакви табелки са разкарани, вътре в двора няма как да се разбере каква е тази къщичка. Разбирам политическото неудобство на ситуацията, но ако имаме предвид, че в другата половина на къщата по същото време е живял Петър Дънов и в двете половини на къщата честичко са се организирали събрания от съвсем различен характер, то една обща табелка, демонстрираща преплетеността и домашния характер на българската история, ще свърши добра възпитателна работа.

Не мога да повярвам - пред входа на музея има гигантска опашка от ученици, поне 100 човека.  Ама нали е музейно-научният Великден - веднъж годишно хората се сещат за музеите. През главата ми прехвърчат светкавици с други възможности. Няма шанс, не ми се ходи другаде, а и няма време. Импровизирани изкуства мога да гледам през ден в центъра, докато за хубав технически музей трябва да се ходи чак до Мюнхен.

Оказва се, че тълпите са за астрономически наблюдения, а иначе в музея може да се влезе без проблем. Промушвам се покрай тълпата.

Експозицията е леко хаотична. Не знам колко е стар самият музей и на каква поддръжка се радва от властта, но има още много да се желае. От 22 000 експоната, които твърдят, че имат, подборката е била на принципа „гордостта на колектива“. Има няколко автомобила, няколко велосипеда, часовници, много измервателна техника от университети и лаборатории на различна възраст.

Направо се стреснах, с каква част от експонатите съм имал някакъв личен опит. Много съм стар, бе!



Циклостил, прадядото на ксерокса, предполагам че просто са го преместили от къщата-музей в двора ;-)



Лаптопи от 1990-та. Аз пък у дома пък имам домашен компютър от 1985-та


А така изглеждаха лабораторните уреди на които правех упражнения като студент.


А краищните мерки използвах в работата си на инженер в края на 90-те.

А на военната разновидност на това чудо работех в казармата.


„Соларен“ велосипед, българска разработка. Освен като куриоз, колко сме били неориентирани, не знам за какво друго може да послужи.



Имаше паралелна експозиция с експерименти, достъпни за всички. Нивото беше като от училищен кръжок.


Прадядото на 3D киното



Първият ми мобилен телефон беше почти като експоната вляво.


Почти пълно копие на шевната машина на баба, с изключение на това, че нейната беше Singer


На такъв компютър (клонинг на Apple II) започнах да се уча на компютърна грамотност. От него наследихме фонетичната подредба на клавиатурата.

На тоя кабел едно време можех да му рецитирам цветовете и групирането на жичките. Сега-абсурд.


Дълги години у дома имахме като телефона долу вдясно

Не ми стигна времето за аудиовизуалната секция, но и там имаше приятни изненади - телевизор „Опера“, например. Един телевизор „София - 81“ също би паснал, поради култовия си статус ;-)

Изгониха ни към 23,30, въпреки че нощта на музеите беше обявена до 00,00 часа и то с доста селски номера - светване и гасене на лампите, и енергични подканяния от персонала.

Друг селски номер беше, че не разрешаваха снимки. Заради тълпата в началото не ми обръщаха особено внимание и успях да поснимам, но накрая уредничката ме спипа.

„Извинявайте, не е разрешено да се снима.“
„Защо?“
„Такива са правилата“

Правилата всъщност са, че в обикновен ден за фотоапарат се плаща отделен билет от 10 лева (!), но понеже е нощ на музеите и билети не се плащат, тогава значи ще караме по метода на Цецо и Баце - всичко е забранено, щото не можем да го измислиме иначе.



За да не приключваме с кофти емоции, ето една загадка за довиждане - какво представляват нещата на снимката. Честно да ви кажа, имам чувството, че съм държал горното кръгло уредче в ръце и дори съм знаел за какво се ползва. Имам две хипотези засега, но няма да ви ги споделям, за да не ви обърквам.

На излизане погледнах към магазина „за сувенири“, който е доста условен - всъщност освен да слагат печати в туристическите книжки, не забелязах друга полезна функция или пък сувенири. Нито албуми видях, нито картички, нито пък играчки с някаква научна цел.

После се усетих, че съм можел да спра на паркинга на Била без проблем, или дори да оставя колата в огромното OMV срещу музея, ама айде - от пет минути ходене нищо няма да ми стане.

P.S. Не мога да разбера, каква е идеята на ул. Симеон да има два денонощни секс-шопа на 30 метра един от друг? Спешна помощ? Ако случайно вибраторът се счупи или куклата се спука?