Пледоария на вълка

Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв, а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате, червена е била.
Запомних и очите! Мили Боже, каква ти шапка -
нейните очи танцуваха по вълчата ми кожа.
/А после много дълго се мълчи./
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна. Да ми бе палача.
Да бях умрял от нейната ръка.
Но не умрях! Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора.
Лицето на луната ще затулим и
след това ще ми роди деца...
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си. Чух я как изрече:
Да знаеш, че си готино вълче!
Настигнах я! Способен бях на всичко.
Дори на смърт - за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я споделя със друг!

Камелия Кондова

Прочети цялата новина

Свързани новини: