Прибрах се от Гърция, в София ме чака ремонт на жилището, ремонт на постоянната кола, писане на документация, местене на багаж, а още пет дена в ръцете ми ще се намира новият Ford Focus. Какъв избор бих могъл да направя?


Ето ги, една до друга – тази, която остаря в ръцете ми и има нужда от ремонт на покрива и младичката, която е тук за малко. Какво би избрал един истински мъж?

Естествено, да се спаси на някое хубаво място за 10 дена от прозаичните си задължения с по-младата и по-наточената.

Време е за обиколката на България. Планираният маршрут засега е:  София – Пловдив – Бургас – Варна – Търново – София.

Смятам и да изтествам нещо, което пропагандирам в блога, по медиите и по конференции – искам да видя дали ако нося със себе си работното си място и имам необходимата мобилност (която любезно ми е осигурена от Мото Пфое) и връзка към интернет, мога да работя във всяка точка на държавата, без да е необходимо физически да присъствам в София.

И така, решавам да потегля към Пловдив.

Приготвям си багажа и накичен с четири чанти (дрехи, компютър, консумативи, документи и джаджи) се упътвам към колата. Подреждам си мераклийски чантите и се връщам да си взема картата на  България, чадъра, якето и още някои дреболии. Нима тоя път ще успея да тръгна навреме и да не забравя нищо важно? Засега не виждам никакви пречки.

Връщам се до входа, бъркам си в джобовете и .. няма ми ключовете?! Очевидно съм ги пуснал по навик в багажа. Връщам се обратно до колата и разпердушинвам всички чанти. Няма ги. Значи съм ги забравил на вратата. Използвам момента да вляза във входа заедно с един от съседите, отивам до вратата - заключена. Значи съм ги взел със себе си. Решавам че все пак са в багажа. Отивам и тоя път успявам наистина да разбишкам много старателно целия багаж. Няма ги. Отивам до блока на сестра ми, макар че няма причина да са точно там, но нали си взех някакви неща, моля се на охраната да ме пусне, отивам проверявам, ключовете ги няма. Връщам се до колата, проверявам всяка чанта и всяка дупка в багажника. Няма. Звъня на съседа отсреща. Не си е вкъщи, не ми е виждал ключовете, нито жена му. Започвам да подозирам заговор от службите, които се опитват да проникнат у дома, за да открият доказателства за антидържавна дейност... Пак се прибирам, може би вратата не е заключена, а така ми се е сторило. Заключена е, но забелязвам бележка, оказва се че ключовете са ми у съседа отгоре. О боже! Взимам си ключовете и гледам, че се движа вече с около час закъснение. Е, сега вече всичко си идва на мястото...

Най-накрая потеглям, поне задръстването сериозно е спаднало. Слагам си мераклийски Uriah Heep в уредбата... и тя не тръгва. Ха, ами сега?! Натискам всякакви копчета, междувременно научавам как да работя с пътния компютър - как да ми показва моментния и общия разход на горивото, откъде се свързва телефон към уредбата, колко км ми остават с горивото в резервоара, и въобще всякакви интересни информации, освен най-важната - защо не ми работи уредбата.

Нищо не откривам, по някое време спирам на някаква бензиностанция по пътя и продължавам да се боря. По някое време цъкам копчето за звука и оп - уредбата тръгва. Тя просто била изключена. О господи!  Важното е, че се справих.

Този път не си правя експерименти със скоростта, очевидно вдига до 180 без проблеми, сега решавам да изтествам сериозно автопилота. Заключвам скоростта на 122 км/ч и гледам. Потвърждава се наблюдението на дзвера, че моментният разход веднага пада.  Мога да изпреварвам, да давам мигач, докато не натисна спирачката автопилотът си действа. Добре, чудесно.

Неусетно съм стигнал в Пловдив, където К. ме чака на едно кръстовище.

Време е за вечеря.  Отиваме в денонощна кръчма, която ми обира всякакви точки.


Внушителен вход, тип казино, но с народни дървени елементи

Има огромно меню с всякаква скара и въпреки модерните технологии, запазва националния си характер.


Освен материалната храна има и духовна под формата на алпинеум и статуи. Само на мен ли мечките ми изглеждат с леко дръпнати очи?Мо


Модерни дисплеи показват логото на ресторанта с модерно име, но в традиционен стил, както и рекламират съпътстващите бизнеси на собственика. Кросмаркетинг.


Пробвахме се в още някакви заведения, но или бяха твърде шумни, или затворени. В крайна сметка се прибрахме и аз лично умрях около 5 минути след като главата ми докосна възглавницата, май бях натрупал много много гръцка умора.

Но, в крайна сметка най-важното за едно пътешествие е да намериш сили да го започнеш. Аз започнах, и дори открих как да си регулирам облегалката на седалката на Фокуса, което е голямо облекчение.

Довечера съм в Бургас, ако имате идеи и предложения, съм насреща ;-)