БГ аномалия

От няколко дни се чудя как да напиша това ревю, така че да то да отразява читателското ми разочарование, без обаче да звучи като присъда. Съчиних наум няколко различни увода, измислих няколко различни заключения и ето че днес реших просто да бъда себе си. Да седна пред компютъра, да изчистя съзнанието си от опити да бъда ненужно деликатна и откровено да споделя мнението си. Като читател.

Преди повече от три седмици се състоя пресконференцията по повод появата на романа „Аномалия” – роман, който само за двайсетина дни се превърна в тотален бестселър. „Страхотно!” – ще кажете вие. – „Ето че все пак българската литература се възражда!” Онова, което обаче не знаете, е, че отвъд това възраждане стоят не редиците доволни читатели, а една от най-успешните рекламни кампании, организирани някога за българска книга. Защото в последните месец-два медиите бяха буквално залети от материали за „дългоочаквания шести роман на Людмила Филипова”, за „литературното събитие на 2011”, за „предстоящото издаване на бъдещия бестселър”. И всичко това, обилно поръсено с помпозни интервюта, безсмислени пресконференции,  усмихнати снимки, клонирани анотации, милиони реклами, промоционални игри и, разбира се, черешката на тортата – един истински жив принц!

Изреждам тези събития с надеждата те да прозвучат като оправдaние за това, че и аз самата повярвах в хепиенда, повярвах че приказката е възможна и че този път ние, българите, сме не просто наблюдатели, а участници в нея. Колко наивно от моя страна!

Започнах да чета „Аномалия” в същия ден, в който я получих – развълнувана, почти горда, че държа в ръцете си романа на „българския Дан Браун”. И както винаги, когато си позволя да мисля прекалено далеч от реалността, приземяването беше болезнено, а разочарованието остана да горчи в устата ми много време, след като вече бях прочела купчината от близо 500 страници, наречена „Аномалия”. Защото обективната истина се оказа на светлинни години от захаросаното „явление в българската литература”. Ще бъда по-конкретна.

Сюжетът. Сюжетът на романа оплита в себе си няколко различни линии. Както многократно ни обясняват интервютата, статиите, трейлърите и анотациите, в книгата си дават среща пророчество на Нютон, проект на Пентагона и нещо, което авторката многозначително нарича „любовна история”. Всичко това се преплита едно в друго с идеята крайният резултат да е някаква смесица между криминален роман, научно изследване и философски трактат. Да, обаче не се случва точно така, защото мистериозната загадка може да бъде разплетена още в началото на книгата от всеки средно интелигентен читател, проучването с претенции за достоверност се разпада още при първото запитване в Гугъл, а философските прозрения за самотата в социалните мрежи звучат някак неактуално и прекалено повърхностно. Любовният триъгълник пък, макар и първоначално да изглежда обещаващ, впоследствие поражда у читателя единствено недоумение.

Недоумение от действията на Питър Мейн, който обича Кастра, но е някак безразличен към модифицираната й същност Даниел.

Недоумение от чувствата на Даниел, която дава заявка за дълбока душевност, а се влюбва след една нощ, прекарана с женкаря Флавио.

Недоумение от случилото се с Флавио, който хем е умрял, хем е приютил в пейсмейкъра си компютърен киборг, хем в края на романа се оказва самият киборг (за онези, които са чели книгата, визирам символиката на сините очи, които на финала отново стават жълти).

Е, признавам, че краят на романа ме изненада до известна степен, за което съм склонна да не го нарека пълен провал. Освен това се чувствам длъжна да споделя, че макар сюжетът, по начина, по който е поднесен, да предизвика у мен единствено иронични усмивки, наистина смятам, че историята би могла да бъде и много красива, ако беше разказана по-задълбочено и с повече майсторство.

Стилът на писане. Ако към сюжета на романа може да се каже, че изпитвам до известна степен смесени чувства, то към стила на писане съм безкомпромисна. Ще бъда деликатна и ще кажа, че не струва. (Моля, не ме карайте да бъда искрена!) Неправдоподобни диалози, липса на връзка между сцените, неумели описания и пълна липса на онова, което наричам „изкуството да разказваш грабващо” – ето това е стилът на книгата – стил, който се чете трудно и още по-трудно се преглъща, когато си запознат с интервюто по bTV, в която Людмила Филипова скромно споделя:

„Често ми казват, че пиша по-скоро като Умберто Еко, но малко по-четивно... ама, то не е голяма гордост - то само една негова книга е по-известна...”

Спирам дотук. Не ми се иска да стигам до крайности, а и нямам сили (когато падаш от високо, изпитваш болка, пък било то и метафорична). Преди да завърша това измъчено ревю обаче, искам да направя три неща – да ви споделя нещо, да ви задам въпрос и да ви помоля за услуга.

Това, което ще ви споделя е, че в седмицата докато четох „Аномалия”, точно шест човека ме попитаха „Как е книгата?” – трима от тях познавах, трима от тях срещнах случайно. Всеки от тези шестима души беше чел някой от предишните романи на Людмила Филипова и беше останал очарован. Никой от тях обаче не беше чел последния...

(Съответно) Това, което ще ви попитам, е какво е за вас „Аномалия” – просто име на роман, аномалия в българската литература или аномалия в творчеството на Филипова?

Това, за което ще ви помоля, е да ми дадете отговора си тук като коментар. Той ще ми помогне да преценя дали си заслужава да чета някой от предишните романи на писателката...

ПП. Има един тип хора, които колкото и често да падат, пак продължават да скачат. Мисля, че четящите са от тях...

Прочетете и ревюто на Христо Блажев за романа "Аномалия"!

Прочети цялата новина

Свързани новини: